Коте бавно свали ризата си, направи кисела гримаса и със свистене пое въздух през стиснатите си зъби, щом дръпна засъхналите корички кръв от раните си. Лицето му отново придоби невъзмутимо изражение в момента, в който Баст се върна в стаята с леген вода и започна да го почиства.
След като съсирената кръв беше отмита, дългите, прави резки, които прорязваха целия му гръб, станаха ясно видими. Те образуваха вдлъбнати, червени черти върху светлата кожа на съдържателя — изглеждаше като нарязана с бръснач или парче счупено стъкло. Общо имаше около дузина порязвания, като по-голямата част от тях бяха в горната част на раменете му и още няколко по гърба му и по дължината на ръцете. Една резка започваше от горната част на главата му и минаваше през косата, стигайки зад ухото.
— Мислех си, че не би трябвало да кървиш, Реши — каза Баст. — Нали те наричат Безкръвния.
— Не вярвай на всичко, което разказват в историите, Баст. Това са лъжи.
— Не си толкова зле, колкото очаквах — каза Баст, докато си бършеше ръцете. — Човек би помислил, че си загубил парче ухо. Те бяха ли ранени като онзи, който нападна Картър?
— Не видях такова нещо — отвърна Коте.
— Колко бяха?
— Пет.
— Пет? — Баст беше поразен. — Колко от тях уби онзи, другият?
— Ами, разсейваше един от тях за известно време — великодушно послъга Коте.
— _Анпауен_, Реши — поклати глава Баст, докато вдяваше в една игла от кост нещо, което изглеждаше по-тънко и фино от конец. — Би трябвало да си мъртъв. Би трябвало да си умрял вече _два пъти_.
— Не за пръв път би трябвало да съм мъртъв, Баст. — Коте сви рамене. — Просто имам късмет и се измъквам.
Баст се надвеси над него.
— Малко ще щипе — каза той, като го докосваше необичайно внимателно. — Честно казано, Реши, не мога да разбера как си останал жив толкова дълго.
— И аз не зная, Баст — отново сви рамене Коте и гласът му прозвуча уморен и мрачен.
* * *
Няколко часа по-късно вратата на стаята на Коте се отвори с проскърцване и Баст надникна вътре. Когато не чу нищо друго освен бавно, равномерно дишане, младият мъж тихо пристъпи до леглото и се надвеси над спящия Коте. Баст огледа дали има цвят по страните му, помириса дъха му и леко докосна челото му, китката и шията над сърцето.
След това дръпна един стол до леглото и седна, като наблюдаваше учителя си и го слушаше как диша. Малко по-късно той се протегна и махна един немирен кичур червена коса от лицето му, както някоя майка би направила със спящото си дете. След това започна нежно да напява някаква странна и лека мелодия, наподобяваща приспивна песен:
P>
Как странно е да гледам пламъка на тленността
и после ден след ден как гасне тя.
Как душите им горят със пламък бесен
и накрая огънят от вятър е отнесен.
Мога ли аз моя огън да им дам?
Какво вещае трепкащия пламък аз не знам.
P$
Гласът на Баст постепенно утихваше, докато накрая той замълча и остана да седи дълги часове в мрака на ранното утро и да наблюдава как тихото дишане повдигаше и спускаше гърдите на учителя му.
> 6.
> Цената на спомените
Летописеца слезе в общата стая на странноприемницата „Пътният камък“ едва привечер на следващия ден. Беше блед и се движеше несигурно, като носеше кожената си чанта под мишница.
Коте седеше зад тезгяха и прелистваше книга.
— А, нашият неволен гост. Как е главата?
Летописеца вдигна ръка и докосна тила си.
— Леко пулсира, когато направя по-рязко движение, но все още е на мястото си.
— Радвам се да го чуя — каза Коте.
— Това… — Летописеца се поколеба, докато се оглеждаше. — В Нюар ли сме?
— Всъщност намираш се точно в центъра на Нюар — кимна Коте.
Той размаха ръка с драматичен жест.
— Процъфтяваща метрополия. Дом на десетки люде.
Летописеца се вгледа в червенокосия мъж зад тезгяха и след това се опря на една от масите да си почине.
— В името на овъгленото тяло господне — задъхано каза той. — Това наистина си ти, нали?
Съдържателят изглеждаше объркан.
— Моля?
— Зная, че ще го отречеш — продължи Летописеца — Но онова, което видях миналата нощ…
Съдържателят вдигна ръка, за да го успокои.
— Преди да започнем да обсъждаме възможността мозъкът ти да се е размътил от тая цепнатина върху главата ти, кажи ми — как е пътят до Тиньо?
— Моля? — раздразнено попита Летописеца. — Не бях тръгнал към Тиньо. Бях… ох. Е, добре, дори като оставим настрана миналата нощ, пътят беше доста тежък. Бях ограбен край Абътс Форд и оттогава съм все пеша. Но си заслужаваше, защото ти наистина си тук. — Писарят хвърли поглед към меча, окачен над тезгяха, пое си дълбоко въздух и изражението на лицето му стана леко неспокойно. — Първо искам да ти кажа, че не съм дошъл тук, за да ти създавам неприятности. Не съм тук заради наградата, определена за главата ти. — Той немощно се усмихна. — Не че мога изобщо да те затрудня по някакъв начин…
— Много добре — прекъсна го съдържателят, измъкна отнякъде бял ленен парцал и започна да полира тезгяха. — Тогава кой си ти?
— Можеш да ме наричаш Летописеца.
— Не те попитах как мога да те наричам — натърти Коте, — а как ти е името?
— Деван. Деван Локийс.
Коте спря да полира тезгяха.
— Локийс? Да не си роднина на Дюк… — Коте не довърши и кимна сякаш на себе си. — Да. Разбира се, че си. Не просто летописец, ти си _Летописеца_.
Той остро изгледа оплешивяващия мъж, като го измери с поглед от горе до долу.
— Я виж ти. Самият велик разобличител.
Летописеца леко се отпусна, очевидно доволен, че репутацията му го е изпреварила.
— Преди малко не се опитвах да се правя на интересен. Не съм мислил за себе си като Деван от години. Отдавна изоставих това име. — Той погледна многозначително съдържателя. — Предполагам, че това усещане е познато и на теб…
Коте не обърна внимание на неизказания въпрос.
— Прочетох книгата ти преди години — „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Бях млад мъж, чиято глава беше пълна с разни истории, и тази книга ми отвори очите. — Той погледна надолу и отново започна да бърше повърхността на тезгяха с белия парцал. — Признавам, че бях разочарован да науча, че драконите не съществуват. Това е труден урок за всяко момче.
Летописеца се усмихна.
— Честно да си кажа, и аз самият бях леко разочарован. Отидох да проуча легендата и онова, което открих, беше гущер. Удивителен гущер, но все пак просто гущер.
— И сега си тук — рече Коте. — Успя ли да докажеш, че и аз не съществувам?
— Не — Летописеца нервно се засмя. — Виждаш ли, ние чухме слух…
— _Ние?_ — прекъсна го Коте.
— Пътувах с един твой стар приятел — Скарпи.
— Взе те под крилото си, нали? — каза Коте повече на себе си. — Виж ти — чирак на Скарпи.
— По-скоро колега.
Коте кимна все така безизразно.
— Трябваше да се досетя, че той пръв ще ме открие. И двамата сте клюкари.
Усмивката на Летописеца стана кисела и той преглътна първите думи, които му дойдоха на устата в отговор. Положи усилия, за да запази спокойното си изражение.
— И така, какво мога да направя за теб? — Коте остави парцала настрани и се усмихна с най-добрата си усмивка на гостилничар. — Нещо за ядене или пиене? Стая за през нощта?
Летописеца се поколеба.
— Имам всичко. — Коте направи широк жест зад тезгяха. — Меко и светло старо вино? Медовина? Тъмна бира? Сладък плодов ликьор? Сливова ракия? Шери? Зелена ябълка? Къпина? — Коте посочваше бутилките една по една. — Хайде, сигурно все искаш нещо?
Докато говореше, усмивката му се разшири, разкривайки твърде много зъби за една приятелска усмивка на гостилничар. В същото време очите му заблестяха студени, непреклонни и гневни.
Летописеца не издържа погледа му и сведе глава.
— Мислех си, че…
— _Мислел си_ — подигравателно го прекъсна Коте, зарязал всякакви престорени усмивки. — Много се съмнявам. Иначе щеше да _помислиш_ — той сякаш отхапа думата — в каква опасност ме поставяш с идването си тук.
Лицето на Летописеца пламна.
— Чувал съм, че Квоте е безстрашен — каза той разгорещено.
Съдържателят сви рамене.
— Само свещениците и глупаците са безстрашни, а аз никога не съм бил в много добри отношения с Господ.
Летописеца се намръщи, осъзнавайки, че е налапал стръвта.
— Слушай — продължи той със спокоен тон, — бях изключително внимателен. Никой освен Скарпи не знаеше, че идвам. Не съм споменавал за теб на никого другиго. Не очаквах да те намеря.
— Това много ме облекчава — отвърна Коте със сарказъм.
Очевидно обезсърчен, Летописеца продължи:
— Аз самият ще призная, че идването ми тук може и да е било грешка. — Той направи пауза, като се надяваше, че Коте ще го опровергае, но това не се случи и след като въздъхна кратко и дълбоко, Летописеца продължи: — Но стореното — сторено. Не си ли се замислял…