- Томи, губят ми се четири часа.
- Ха! На мен ми се губят тридесет и девет години.
- Томи, говоря сериозно. Загубих четири часа и… и шапката си.
Томи се разсмя.
- Нищо смешно няма - каза Лоури.
- Джим, когато ме гледаш стези твои сериозни очи и ми казваш, че си на път да полудееш заради някаква шапка… ами смешно е, и това е всичко. Не исках да те обидя.
- Загубих четири часа. Не зная какво се е случило през това време.
- Добре де, предполагам че това би разтревожило всеки човек. Но има толкова много часове и толкова много други шапки. Забрави ги.
- Не мога, Томи. Откакто загубих тези четири часа, ми се случват разни неща. Ужасни неща.
Съвсем набързо той описа какво му се случи през току-що отминалата нощ.
- Надолу по стълбата - каза Томи, вече без намек за веселие. - Да. Вече разбирам какво искаш да кажеш, и не само това.
- Какво означава всичко това? - помоли за отговор Лоури.
Томи дълго вървя в мълчание, но когато видя, че наближават тълпата пред старата църква, спря.
- Джим, няма да ми повярваш.
- Почти съм готов да повярвам на каквото и да било.
- Помниш ли какво ти казах вчера? За твоята статия?
- Мислиш ли, че статията има нещо общо?
- Да. Вярвам, че има. Джим, ти застана на съвсем определена и даже оскърбителна позиция по въпрос,
който беше отмрвд от поне стотина години.
- Оскърбителна? Но за кого?
- За… Хъм, трудно ми е да го кажа, Джим, за да звучи така, че да не го отхвърлиш в момента. Ако бях па твое място, не бих се опитвал да намеря тази шапка.
- Но… но аз съм сигурен, че ако не я намеря, всичко това ще ме подлуди!
- По-спокойно. Понякога даже е подобре да си луд, отколкото мъртъв. Чуй ме, Джим, онези същества, които казваш, че си срещнал… ами те определено представляват свръхестествени сили. О, ще ми възразиш, зная. Днес никой не вярва в свръхестествени сили. Така да бъде. Но ти си срещнал някои от тях. Разбира се, не тези, които може би те търсят…
- Говориш за демоните и дяволите ли?
- Твърде конкретно ги определяш.
- Но тогава какло искаш да кажеш?
- Първо Джебсън. После четири часа и шапка. Между другото, Джим, имаш ли някакви следи по тялото си, които липсваха по време на разговора ни вчера?
- Да - Джим дръпна нагоре ръкава на палтото.
- Хъм-м-м. Твърде странно. Тези следи са на заек.
-И?
- Хайде сега да забравим за тях - каза Томи. - Виж какво, Джим. Вчера бях малко кисел и говорих по-сърдито за твоята статия. Вярно, не ми се понрави, защото бих искал да вярвам в съществуването на такива сили - те ме забавляват в този свят, където забавлението е нещо доста рядко. А ми се налага да слушам идеи като твоите. Джим, повярвай ми, ако има с какво да ти помогна, ще го направя. Би било безсмислено да ти внушавам разни глупости. Това, от което страдаш, е някакво въздействие на маларията, незабелязано досе-га от лекарите. То ти е изтрило паметта за известно време, ти си бродил някъде и си загубил шапката си. Трябва да помниш това. Загубил си паметта си заради маларията и си загубил шапката си, докато си ходил в това състояние. Аз съм твой приятел и съм готов да зарежа всичко, което би ти навредило. Разбра ли ме?
- Благодаря… Томи.
- Отиди при доктор Чалмърз и го накарай да те натъпче схинин. Аз ще съм наоколо и ще те наглеждам, за да не се отнесеш нанякъде отново. Ще го направя и по друга причина. Ако видиш нещо, ще го видя и аз. Може би, доколкото разбирам от тези неща, няма да позволя да ти се случи беда.
- Едва ли разбирам какво…
- Не казвай нищо. Аз съм най-виновеп с моите дрънканици за демони и дяволи. Твърде скьп си ми и твърде скъпа ми е Мери, за да позволя нещо да ви се случи. И… Джим!
-Да?
- Виж, Джим. Нали не си мислиш, че съм ти сложил опиат или нещо подобно в питието?
- Не! И през ум не ми е минавало!
- Добре… просто ми хрумна. Джим, нали знаеш, че съм твой приятел?
-Да, разбира се. Иначе не бих рискувал да ти разкажа тези неща.
Томи продължи с него кьм църквата. Камбаната биеше, в камбанарията се мяркаше черна сянка, кръговете на звука се носеха надолу, зада паднат върху добре облечените хора на стъпалата и лекичко да ги подканят за влизане. Джим Лоури вдигна глава кьм дружелюбната стара сграда - листата на бръшляна още не се бяха разтворили, големи кафяви въжета хаотично обвиваха сивите камъни. Цветните стъкла на прозорците проб-лясваха в слънчевата светлина. Незнайно защо той чувстваше много силно, че присъствието му тук е неуместно. Винаги му се струваше, че това е убежище, място за отдих на душата, по сега…
Една жена го блъсна с лакът в тълпата и той се опомни досгатъчно, за да познае съпругата на декана Хоукинз. Спомни си нещо.
- О, мисиз Хоукинз!
- Как сте, професор Лоури? Не сте ли със съпругата си днес?
- Точно това исках да ви кажа, мисиз Хоукинз. Тя не се чувства много добре, мисля, че ви е очаквала за чай днес след обяд.
- Ами да.
- Тя помоли да я извините за отлагането на поканата, мисиз Хоукинз.
- Може би е добре да й се обадя и да попитам дали няма нужда от нещо.
- Не. Нужна и е само почивка.
- Е, щом е така, предайте и, че се надявам скоро да се почувства подобре.
- Разбира се - каза Лоури и я загуби от поглед сред хората.
Томи обикновено сядаше при Лоури и Мери и както винаги, никой не беше заел местата им. Лоури се облегна и се огледа, разсеяно отвръщаше на тези, които му кимаха.
- Тя е една ужасна стара клюкарка - прошепна Томи. - Не се учудвам, че Хоукинз има лошо храносмилане. Но се чудя как изобщо те заговори след новината.
- Каква новина? - също шепнешком каза Лоури, почти без да се обръща към Томи.
- Как каква, за тебе и Джебсън. Тя е приятелка на мисиз Джебсън, всички вече знаят какво е станало. Съмнявам се, че би се обадила на Мери. И аз си съсипвам общественото положение, като седя до тебе. Много смешно се държат. Сякаш глупак като Джебсън може да ти развали настроението.
- Наистина го развали. Донякъде.
- Защо? Пуснаха те да се измъкнеш от тази кпоака на скуката. Най-после ще си свободен от покани за чай. Не можеш да си осъзнаеш късмета.
- А какво ще кажеш за Мери?
- На Мери страшно й се иска да пътува с тебе и сега не можеш да кажеш „не“. Ако ти не вземаше нещата толкова навътре, тя сигурно щеше да се киска като хлапе. Помисли си само, да каже на мисиз Хоукинз да не й отива на гости! Ама нищо ли не разбираш, Джим? Тя все едно прасна един в зъбите на самата мисиз Хоукинз!
- Ще пеем сто деветдесет и седми псалм - каза от страни един глас.
Органът започна да пъшка и да се оплаква, всички станаха, изтърваваха си книгите, шумяха и кашляха. После носовият глас на пастор Бейтс проби през скърцането и тропането, хорът извиси треперливите си ридания и службата започна.
През цялото време очите па Лоури не се откъсваха от тила на Джебсън. Погледът му не беше особено втренчен, нов някои моменти осъзнаваше, че Джебсън се гуши от неудобство. Но и без това Лоури почти не отделяше внимание на Джебсън, а полуприспан от меланхоличната проповед на Бейтс, се носеше някъде извън себе си, мяташе се неспокойно в търсене на отговор.
Отговор.
Знаеше, че трябва да има този отговор.
И знаеше, че ако не се добере до този отговор…
Четири часа изгубени. Сега вече смътно разбираше - ако не ги открие, обречен е, макар и Томи да не каза това направо, на скорошна лудост. И все пак инстинктивно усещаше, в цялото си объркване, че не смее да намери тези четири часа. Не, не смее. Но е длъжен!
Пак беше станал, гледаше невиждащо в сборника с псалми и пееше повече по памет, отколкото според нотите или звуците на органа. В един миг вече не пееше, забрави всичко наоколо.
Нещо меко докосна крака му.
Страхуваше се да погледне надолу.
Погледна надолу.
Там нямаше нищо.
С пресъхнало гърло той се опитваше да не трепери, съсредоточи погледа си върху страницата и поде химна. Хвърли поглед към Томи, но той тихо пееше с приятния си баритон и в момента не съзнаваше нтцо освен прославата па Бога.
Енориашите седнаха и подносът за пожертвувания тръгна между редиците, докато Бейтс четеше някои съобщения за следващата седмица. Лоури се опитваше да не гледа в краката си и да не ги придърпва под пейката. Напрежепието ставаше все посилно, накрая вече не виждаше как да се удържи седнал.
Нещо меко докосна крака му.
И макар че се вторачи точно в това място…
Там нямаше нищо!
Той сграбчи ръкава на Томи и мърморейки „Ела с мен“, стана и се запромъква към изхода. Знаеше, че го проследяват с погледи и не смееше да затича. Зоаеше че и Томи го гледа изумено, но послушно върви след него.
Слънцето заливаше с цриятна топлина улицата, малкото разтворили се листа свиреха музиката си в лекия ветрец. Опърпано хлапе седеше на стъпалата и си подмяташе десетцентова монета, която някой му бе дал за почистените си обувки. Шофьорът дремеше на кормилото в колата на Джебсън, по-нагоре по улицата сънливият кочияш удържаше конете на ексцентричната мисиз Липинкот, която винаги пристигаше с двуколката. Конете мързеливо махаха с опашки към малкото мухи, от време на време потропваха с копита. Надгробните камъни сякаш бяха смекчили очертанията си над тихите хълмчета родена отново трева, ангел разперва-ше каменните си криле над „Сайлъс Джоун. Почивай в мир“. Мирис на свежа земя се носеше от влажна полянка наблизо и дъх на върби над поточе се смесваше с него.
