Колкото и да бях разочарован, не можах да сдържа усмивката си. Известно време вървяхме мълчаливо, като минахме покрай Мейнс и „При Анкер“.
— Магистър Елодин?
— Да? — Очите му проследиха как една катеричка пресече пътя и се изкатери на близкото дърво.
— Все още не разбирам онова, което ми казахте за имената.
— Ще те науча да разбираш — непринудено каза той. — Природата на имената не може да бъде описана, а само почувствана и разбрана.
— Защо не може да бъде описана? — попитах аз. — Ако разбираш нещо, значи би могъл и да го опишеш.
— Можеш ли да опишеш всички неща, които разбираш? — погледна ме косо той.
— Разбира се.
— Какъв цвят е ризата на онова момче? — Елодин посочи към улицата.
— Син.
— Какво разбираш под „син“. Опиши го.
Известно време се мъчих да го направя и после се отказах.
— Значи _син_ е име?
— Това е дума. Думите са бледи сенки на забравени имена. Тъй като имената притежават сила и в думите също има сила. Думите могат да запалят огньове в съзнанията на хората. Думите могат да изцедят сълзи дори и от най-закоравелите сърца. Има седем думи, които могат да накарат един човек да те обикне. Десет думи са достатъчни да пречупят волята на един силен мъж. Но думата не е нищо повече от картина, обрисуваща огъня. Името е самият огън.
Главата ми вече се въртеше.
— Все още не разбирам.
— Да използваш думи, за да разкажеш за думите, е като да използваш молив, за да нарисуваш картина на картината. Това е невъзможно. Объркващо. Обезсърчаващо. — Той вдигна ръце високо над главата си, сякаш се протягаше към небето. — Но има други начини да разбереш! — изкрещя той и се разсмя по детски.
Той запрати ръце към безоблачния свод на небето над нас, като продължаваше да се смее.
— Гледай! — изкрещя той и наклони главата си силно назад. — Синьо! Синьо! Синьо!
> 87.
> Смелост
— Той е доста, ама съвсем смахнат — казвах аз на Симон и Уилем по-късно същия следобед в „При Анкер“.
— Той е магистър — тактично ми напомни Сим. — И е твоят настойник. И от онова, което ни разказа, излиза, че той е причината да не те изключат.
— Не казвам, че не е интелигентен и че не съм го виждал да прави неща, които изобщо не бих могъл да обясня. Но това не променя факта, че дъската му хлопа. Той говори със заобикалки за имената, думите и силата. Когато го казва, всичко звучи добре. Но всъщност няма никакъв смисъл.
— Спри да се оплакваш — рече Симон. — Стана ре'лар преди нас двамата, дори и настойникът ти да е леко смахнат. И получи два сребърни таланта за това, че счупи ръката на Амброуз. Измъкна се волен като птица. Иска ми се да имах и наполовината от твоя късмет.
— Не съм чак толкова волен — възпротивих се аз. — Все пак ще ме бият с камшик.
— Какво? — изненада се Сим. — Не каза ли, че са отменили наказанието?
— Отмениха изключването ми — обясних аз, — не и ударите с камшик.
— Господи! — зяпна Симон. — И защо?
— Заради обвинението в злонамерена постъпка — тихо се намеси Уилем. — Не могат да позволят на един студент да му се размине напълно, след като са го намерили за виновен в злонамерена постъпка.
— Така каза и Елодин — отпих от напитката си веднъж и после отново.
— Не ме е грижа — разпалено каза Симон. — Това е просто варварщина. — Той придружи последната си дума с удар с юмрук върху масата, който разтресе чашата му и остави локвичка от тъмен скутен върху повърхността й. — Проклета история!
Той се изправи на крака и аз се опитах да го задържа да не се изтърси върху пода.
Смях се неудържимо, докато в очите ми не избиха сълзи и не ме заболя коремът. Когато накрая успях да си поема въздух, почувствах, че от гърдите ми беше паднала огромна тежест.
— Обичам те, Сим — искрено признах аз. — Понякога си мисля, че ти си единственият честен човек, когото познавам.
Той ме погледна внимателно.
— Ти си пиян.
— Не, това е самата истина. Ти си добър човек. По-добър, отколкото аз някога ще бъда.
Той ме изгледа с поглед, от който ставаше ясно, че не може да разбере дали се шегувам, или говоря сериозно.
Появи се една сервитьорка с влажен парцал, която избърса масата и подхвърли няколко язвителни забележки.
Сим имаше благоприличието да изглежда достатъчно гузен, та да отсрами и трима ни.
* * *
Докато се върна обратно в Университета, вече се беше стъмнило напълно.
Отбих се за малко в „При Анкер“, за да си взема някои неща, след това се оправих към покрива на Мейнс.
С изненада установих, че въпреки ясното небе на покрива ме чака Аури. Тя седеше на един нисък тухлен комин и лениво люлееше босите си крака. Косата й се носеше като прозрачен облак около слабото й лице.
Когато се приближих, тя скочи от комина и отстъпи встрани с нещо, наподобяващо на реверанс.
— Добър вечер, Квоте.
— Добър вечер, Аури. Как си?
— Чувствам се чудесно — решително каза тя — и нощта е възхитителна.
Тя държеше и двете си ръце зад гърба и пристъпваше от крак на крак.
— Какво си ми донесла тази нощ?
— А ти какво ми донесе? — отвърна ми тя със слънчевата си усмивка.
— Донесох ти малко сладка медовина — извадих тясната бутилка изпод плаща си.
Тя я хвана с две ръце.
— Е, това е наистина щедър подарък. — Погледна към виното с възхищение. — Помисли си само за всичките онези замаяни пчели. — Тя извади тапата и я помириса. — Какво има вътре?
— Слънчева светлина — отвърнах аз — и усмивка, и въпрос.
Тя вдигна гърлото на бутилката до ухото си и ми се ухили.
— Въпросът е на дъното — обясних аз.
— Труден въпрос — рече тя и след това протегна ръка, — донесох ти пръстен.
Беше изработен от топло гладко дърво.
— Какво може да прави?
— Пази тайни.
Допрях пръстена до ухото си.
Аури поклати сериозно глава и косата й се завъртя около нея.
— Не ги разказва, а ги пази. — Тя пристъпи по-близо до мен, взе пръстена и го нахлузи върху пръста ми. — Достатъчно е да имаш своя тайна — меко ме укори тя. — Повече от това би било алчност.
— Става ми — казах аз, леко изненадан.
— Това са твоите тайни — каза тя търпеливо, сякаш обясняваше нещо на дете. — На кой друг би могъл да стане?
Аури приглади косата си назад и отново направи странната си крачка встрани — донякъде като реверанс, донякъде като малък танц.
— Чудех се дали би се присъединил към мен за вечеря тази нощ, Квоте — попита тя със сериозно изражение. — Донесох ябълки и яйца. Мога също да ти предложа и възхитителна медовина.
— С удоволствие бих споделил твоята вечеря — отвърнах тържествено аз. — Донесох хляб и сирене.
Аури се затича надолу към двора и след няколко минути се върна с чаша от деликатен порцелан за мен. Тя наля и на двама ни от сладката медовина и отпи няколко деликатни глътки от своята чаша, която беше сребърна купичка на просяк, малко по-голяма от напръстник.
Седнах на покрива и двамата започнахме да ядем от храната, която бяхме донесли. Имах голям самун черен ечемичен хляб и резен бяло сирене от Далонир. Аури пък беше донесла зрели ябълки и половин дузина яйца с кафяви точки, които някак бе успяла да свари. Посолихме ги със сол, която извадих от един джоб на плаща си.
По-голямата част от времето се хранехме мълчаливо, като просто взаимно се наслаждавахме на компанията си. Аури седеше с кръстосани крака и изправен гръб, а косата й се вееше във всички посоки. Както винаги внимателната й изтънченост по някакъв начин караше тази импровизирана вечеря на покрива да изглежда като официална вечеря в салона на някой благородник.
— Напоследък вятърът навява листа в Онова долу — разговорливо каза Аури към края на вечерята — през решетките и тунелите. Те се събират и там се чува непрекъснато шумолене.
— Така ли?
— И майката бухал се нанесе — кимна тя. — Направи най-демонстративно гнездото си точно насред Сивата дванайсетка.
— Значи сега тя е нещо като местната забележителност?
— Без съмнение — кимна тя. — Бухалите са мъдри. Те са внимателни и търпеливи. Мъдростта пречи на смелостта. — Тя отпи от чашката си, като изискано стискаше дръжката й между палеца и показалеца си. — Затова от бухалите не стават добри герои.
„Мъдростта пречи на смелостта.“ След скорошните ми приключения в Требон не можех да не се съглася с това.
— Но тази майка бухал е склонна към приключения? Нещо като изследовател?
— О, да — отвърна Аури с широко отворени очи. — Тя е безстрашна. Лицето й е като на злата луна.
Тя напълни отново малката си сребърна чашка с медовина и изсипа остатъка в моята чаена чаша. След като изтръска бутилката, тя сви устни около отвора й и духна два пъти в нея, издавайки остри, бухащи звуци.
— Къде е моят въпрос? — попита тя.
Поколебах се, неуверен в това как тя щеше да отвърне на молбата ми.
— Аури, чудех се нещо. Би ли искала да ми покажеш Онова долу?
Внезапно смутена, Аури извърна поглед.