Ръцете ми бяха мръсни, а в очите ми капеше пот. Отворът стана още по-тесен и аз глупаво позволих едната ми ръка да се притисне към тялото. Изпаднах в паника и тялото ми се обля в студена пот. Борех се, опитвайки се да извадя ръката си пред себе си…

След няколко ужасяващи минути успях да я освободя. После, след като полежах така, треперещ в мрака, отново продължих напред.

И намерих каквото търсех…

* * *

След като излязох от Онова долу, внимателно се промъкнах през един прозорец и затворена врата в женското крило на Мюз. Тихо почуках на вратата на Фела, защото не исках случайно да събудя някой друг. Мъжете не бяха допускани без придружител в женското крило на Мюз, особено в късните часове на нощта.

Почуках три пъти, преди да чуя леко раздвижване в стаята й. Малко след това Фела отвори вратата, а дългата й коса беше ужасно разчорлена. Очите й бяха все още полузатворени, докато надничаше в коридора с озадачено изражение. Примигна, когато ме видя, сякаш не бе очаквала да види когото и да било.

Нямаше съмнение, че бе съвсем гола, само с чаршаф, увит около тялото. Ще призная, че гледката на красивата полугола Фела и откритите й гърди беше един от най-изумително еротичните моменти в младежкия ми живот.

— Квоте? — попита тя, като запази завидно хладнокръвие.

Тя опита не особено успешно да се прикрие, придърпвайки чаршафа до брадичката си, като в замяна на това откри голяма част от дългите си, добре оформени крака.

— Колко е часът? Как влезе тук?

— Каза ми, че ако ми потрябва нещо, мога да ти поискам услуга — бързо казах аз. — Наистина ли го мислеше?

— Ами, да. Разбира се — отвърна тя. — В името на Бога! Изглеждаш ужасно. Какво ти се е случило?

Сведох поглед към себе си и едва сега осъзнах в какво състояние бях. Бях мръсен, цялото ми тяло отпред беше покрито с кал от плъзгането по пода. Бях скъсал панталоните си на едното коляно и то кървеше. Бях толкова развълнуван, че дори не бях забелязал това. Нито пък ми беше дошло наум да облека новите си дрехи, преди да дойда.

Фела отстъпи назад и отвори вратата по-широко, за да мога да вляза. При отварянето й въздухът се раздвижи и притисна чаршафа към тялото на Фела, като с това за миг очерта идеално голия й профил.

— Искаш ли да влезеш?

— Не мога да остана — отвърнах аз, без да се замислям, опитвайки се да не я зяпам открито като някой глупак. — Утре вечер трябва да се срещна с един мой приятел в Архива. При петата камбана, до вратата с четирите плочи. Можеш ли да ми помогнеш?

— Имам занимания — отвърна тя, — но ако е важно, мога да ги пропусна.

— Благодаря ти — тихо казах аз и си тръгнах.

За значението на онова, което бях открил в тунелите под Университета, говореше това, че вече бях изминал половината път до стаята си в „При Анкер“, преди да осъзная, че бях отклонил поканата на полуголата Фела да остана в стаята й.

* * *

На следващия ден Фела пропусна лекциите си по геометрия за напреднали и отиде в Архива. Слезе няколко стълбища надолу и мина през лабиринта от коридори и рафтове, за да открие единствената част от каменната сграда, върху която не бяха наредени книги. Вратата с четирите плочи стоеше там, тиха и неподвижна като планина — _Валаритас_.

Фела нервно се огледа наоколо, пристъпвайки от крак на крак.

След миг на дълго очакване една закачулена фигура се появи от мрака и пристъпи под червеникавата светлина на ръчната й лампа.

Фела се усмихна неспокойно.

— Здравей — тихо каза тя. — Един приятел ме помоли да… — Тя не довърши и леко наклони глава, опитвайки се да зърне лицето под сянката на качулката.

Вероятно няма да се изненадате кого видя тя.

— Квоте? — възкликна невярващо и започна панически да се оглежда наоколо. — В името на Бога! Какво правиш тук?

— Извършавам нарушение — отвърнах закачливо аз.

Тя ме сграбчи и ме задърпа през лабиринта от рафтове, докато стигнахме до едно от местата за четене, разпръснати в целия Архив. Тя ме избута вътре, затвори здраво вратата зад нас и се облегна върху нея.

— Как влезе тук? Лорен ще получи удар! Искаш да изключат и двама ни ли?

— Няма да те изключат — успокоих я аз. — В най-лошия случай можеш да бъдеш обвинена в „доброволно помагачество“. За това не могат да те изключат. Вероятно ще се разминеш с глоба, тъй като не бият жените с камшик. — Леко размърдах рамене и усетих тъпото придърпване на шевовете по гърба ми. — Което, ако питаш мен, е малко нечестно.

— Как влезе тук? — повтори тя. — Покрай бюрото в чакалнята ли се промъкна?

— По-добре да не знаеш — избегнах отговора аз.

Разбира се, бе се оказало, че Духалото беше разковничето. Щом като усетих миризмата на прах и кожа, веднага разбрах, че съм близо до целта. В лабиринта от тунели беше скрита врата, която водеше направо до най-долния етаж на книгохранилището. Тя беше поставена, за да имат писарите лесен достъп до вентилационната система. Разбира се, вратата беше заключена, но заключените врати никога не са били пречка за мен. Толкова по-зле.

Обаче аз не разказах нищо от това на Фела. Знаех, че тайният ми път щеше да ми е полезен само ако остане таен. Да разкажа за него на някой писар, дори и на писар, който ми дължеше услуга, просто не беше добра идея.

— Чуй ме — бързо казах аз. — Чувствам се в такава безопасност, все едно съм си у дома. Тук съм от часове и никой дори не се доближи до мен. Всеки носи своя собствена светлина, затова е лесно да бъде избегнат.

— Просто ме изненада — каза Фела и приглади тъмната си коса назад към раменете. — Все пак си прав, тук вероятно си в по-голяма безопасност. — Тя отвори вратата и надникна навън, за да се убеди, че там няма никой. — Писарите периодично проверяват местата за четене, за да се уверят, че никой вътре не спи или пък не прави любов.

— Какво?

— Има много неща, които не знаеш за Архива. — Тя се усмихна и отвори вратата докрай.

— Точно затова имам нужда от помощта ти — казах аз, докато тръгвахме към книгохранилището. — Това място изобщо не ми е познато.

— Какво търсиш? — попита Фела.

— Хиляди неща — отвърнах честно аз, — но можем да започнем с историята на амирите или всякакви документални разкази за чандрианите. Всъщност всичко, свързано и с едните, и с другите. Аз самият нищо не успях да намеря.

Дори не се и опитах да скрия разочарованието в гласа си.

След толкова време накрая да успея да вляза в Архива и да не мога да открия нито един от отговорите, които търсех — това ме подлудяваше.

— Мислех, че нещата ще са по-добре подредени — промърморих аз.

— И как би направил това самият ти? — засмя се гърлено Фела. — Имам предвид как би подредил всичко?

— Всъщност обмислям това през последните два часа — отвърнах аз. — По-добре е нещата да са подредени по теми. Нали се сещаш — истории, мемоари, учебници по граматика…

Фела спря да върви и въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че ще трябва да се справим с това. — Тя извади наслуки тънка книжка от един от рафтовете. — Каква е темата на тази книга?

Отворих я и прегледах набързо страниците. Беше написана от ръката на някой стар писар — с тънък и труден за разчитане почерк.

— Прилича на биография.

— Какъв тип биография? Къде би я поставил във връзка с останалите биографии?

Докато продължавах да прелиствам страниците, забелязах внимателно изрисувана карта.

— Всъщност прилича по-скоро на пътен дневник.

— Много добре — рече тя. — Къде би го сложил в раздела за биографии и пътни дневници?

— Бих ги подредил по географски признак — отвърнах аз, наслаждавайки се на тази малка игра. — Атур, Модег и… Винт? — намръщих се и погледнах корицата отстрани на книгата. — Колко старо е това нещо? Атуранската империя е погълнала Винт преди повече от триста години.

— Преди повече от четиристотин години — поправи ме тя. — И така, къде би поставил пътен дневник, който се отнася до място, което вече не съществува?

— В действителност това би се отнасяло по-скоро към историята — отвърнах аз този път по-бавно.

— А ако не е исторически точен — настоя Фела. — Ако е базиран по-скоро на слухове, отколкото на личен опит? Или пък ако е напълно измислен? Романи под формата на пътни дневници, са били доста модерни в Модег преди двеста години.

Затворих книгата и бавно я мушнах обратно на мястото й на рафта.

— Започвам да разбирам какъв е проблемът — замислено казах аз.

— Не, не го разбираш — откровено каза Фела. — Виждаш само една малка частица от него. — Тя махна към лавиците с книги около нас. — Да речем, че утре станеш магистър на Архива. Колко време би ти било необходимо, за да подредиш всичко това?

Огледах безбройните рафтове, които постепенно се губеха в мрака.

— Това ще е работа за цял един живот.

— Фактите показват, че е нужен повече от един човешки живот — сухо рече Фела. — Тук има седемстотин и петдесет хиляди тома и това е без да се вземат предвид глинените плочки, свитъците или фрагментите от Калуптена. — Тя махна презрително с ръка. — И така прекарваш години в разработването на съвършената система за подреждане, в която дори има подходящо място за твоя собствен исторически измислен пътен дневник биография. Ти и писарите прекарвате десетилетия в бавно идентифициране, сортиране и преподреждане на десетки хиляди книги. — Тя ме погледна право в очите. — И след това ти умираш. Какво се случва тогава?

1 ... 165 166 167 168 169 170 171 172 173 174

На этой странице вы можете бесплатно читать книгу Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown бесплатно.

Похожие на Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown книги

Unknown - Наталья - Прочее
Unknown - Кирилл - Прочее
o 3769f114e9750220 - Unknown - Прочее
Unknown - олеся - Прочее
Unknown - Лебзак Владимирович - Прочее
Unknown - Ирина - Прочее
Unknown - Елена Полозова - Прочее
Unknown - Лачуня - Прочее
i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
Звезда человеческого счастья - Z Катя - Прочее

Оставить комментарий