И се събудих. Съзнанието ми беше покрило прясната още болка с имената на стотици корени и горски плодове, четири начина как да запаля огън, девет капана, направени само с клони и канап, и познанието къде мога да намеря прясна вода.
Много не се замислих за останалите неща от съня ми. Бен ни кога не ме бе учил как да връзвам моряшки възли. Баща ми така и не довърши песента си.
Направих опис на онова, което носех с мен — платнена торба, малък нож, кълбо канап, малко восък, медно пени, две железни шайби и „Реторика и логика“ — книгата, която Бен ми беше подарил. Като изключим дрехите ми и лютнята на баща ми, нямах нищо друго.
Тръгнах да търся вода за пиене. „Водата е най-важното, — ми беше казал Лаклит. — Без всичко друго можеш да минеш в продължение на дни.“
Огледах релефа на местността и последвах някои следи от животни. Докато успея да открия малък вир, захранван от поточе, сгушен между няколко брези, небето над дърветата притъмня и се обагри в червено. Бях ужасно жаден, но предпазливостта ми взе връх и отпих само няколко малки глътки.
След това събрах сухи съчки от хралупите на дърветата и други закътани места. Заложих прост капан. Намерих няколко стръкчета майчин лист и намазах с тяхната мъзга пръстите си на местата, където бяха разкървавени и ожулени. Щипането, което усетих, ми помогна да се разсея и да не си спомням как ги бях наранил.
Докато чаках сока от листата да засъхне, успях за пръв път да се огледам. Дъбове и брези бяха скупчени едни до други и се бореха да заемат повече пространство.
Стволовете им очертаваха редуващи се шарки от светлина и тъмнина по земята под балдахина от клоните им. От вира извираше малко поточе, което минаваше през няколко скали и след това продължаваше на изток. Сигурно мястото е било красиво, но аз не забелязвах красотата му. За мен дърветата бяха заслон, храсталаците — източник за прехрана, а вирът, който отразяваше лунната светлина, единствено ми напомняше, че съм жаден.
Близо до езерцето лежеше на едната си страна и един голям правоъгълен камък. Преди няколко дни бих разпознал, че е сив камък. Сега видях в него само подходящ заслон срещу вятъра и нещо, на което да облегна гръб, докато спя.
През короните на дърветата видях да се появяват звездите. Това означаваше, че са минали вече няколко часа, откакто бях опитал водата. Тъй като не се чувствах зле, реших, че е безопасно да се напия добре.
Вместо да ме освежи, утоляването на жаждата само ме накара да разбера колко съм гладен. Седнах на камъка край вирчето. Махнах дръжките на майчините листа и изядох един. Беше жилав като хартия и горчив. Все пак го доядох, но това не помогна. Пийнах още вода, след това легнах да поспя, без да ме е грижа, че камъкът е студен и твърд, или най-малкото се преструвах, че не ме е грижа.
* * *
Събудих се, отново пийнах водица и отидох да проверя примката, която бях поставил.
С изненада установих, че вече имаше уловен заек, който се бореше с канапа. Извадих малкия си нож и си припомних как Лаклит ми беше показвал, че се дере заек. След това си помислих за кръвта и как щях да я усетя върху ръцете си. Прилоша ми и повърнах. Освободих заека и се върнах при вира.
Пак пийнах вода и седнах на камъка. Главата ми се маеше леко и се зачудих дали е от глад.
Малко след това мислите ми се проясниха и се проклех за глупостта си. Намерих малко дървесни гъби, които растяха върху едно изсъхнало дърво, и ги изядох, след като ги измих във вира. Бяха грапави и имаха вкус на пръст. Изядох толкова, колкото успях да намеря.
Сложих нова примка. Такава, която убива. После, когато въздухът ми замириса на дъжд, се върнах при сивия камък, за да намеря закътано място за лютнята си.
> 19.
> Пръсти и струни
В началото бях като някаква кукла, която изпълняваше, без да се замисля, действията, които ми помагаха да остана жив.
Изядох втория заек, който улових, а също и третия. Намерих едно място с много диви ягоди. Копаех и търсех корени. До края на четвъртия ден имах всичко необходимо, за да оцелея — издълбано огнище с наредени около него камъни и заслон за лютнята ми. Дори бях успял да събера малък запас от различни неща за ядене, до които можех да прибягна в случай на необходимост.
Имах също в изобилие и нещо, от което не се нуждаех — време. След като се бях погрижил за нещата от първа необходимост, открих, че нямам какво да правя. Мисля, че тогава някаква малка част от съзнанието ми започна бавно да се събужда.
Не мислете, че вече бях дошъл на себе си. Най-малкото не бях същият човек от преди няколко дни. Всяко нещо, с което се занимавах, заемаше цялото ми внимание и не оставяше свободна част от съзнанието ми, която да има възможност да си припомни случилото се.
Отслабнах и дрехите ми станаха на парцали. Спях под дъжда или слънцето върху меката трева, влажната пръст или острите камъни с онова безразличие, което само дълбоката скръб може да предизвика. Обръщах внимание на онова, което ставаше около мен, само когато валеше, защото тогава не можех да извадя лютнята си, за да свиря на нея, и това ме огорчаваше.
Разбира се, че свирех. Това беше моята единствена утеха.
В края на първия месец пръстите ми бяха покрити с твърди като камък мазоли и можех да свиря с часове без прекъсване. Свирех отново и отново всички песни, които знаех наизуст. След това свирех и полузабравени песни, като запълвах с каквото ми дойдеше наум частите от тях, които бях забравил.
Накрая можех да свиря през цялото време от събуждането ми, докато дойдеше време за сън. Спрях да свиря песните, които знаех, и започнах да измислям нови. И преди бях съчинявал песни — дори бях помагал на баща ми в композирането на някой и друг стих. Но сега съсредоточих цялото си внимание върху това. Помня някои от тези песни и до ден-днешен.
Скоро след като започнах да свиря… как да го опиша?
Започнах да свиря нещо различно, не просто песни. Когато слънцето затопли тревата и лекият бриз те гали, изпитваш едно особено усещане.
Свирех, докато не усетех, че съм напипал вярното чувство. Свирех, докато наистина не усетех топлата трева и свежия бриз в музиката си.
Нямах друга публика освен самия себе си, но бях взискателен слушател. Спомням си, че цели три дни опитвах да хвана „Вятърът носи есенен лист“.
До края на втория месец вече бях способен да изсвиря нещата почти толкова лесно, колкото да ги усетя: „Слънце, залязващо зад облаците“, „Птица, която пие“ или „Роса върху папратите“.
Някъде през третия месец спрях да свиря за нещата около мен и започнах да се вглеждам вътре в себе си. Тогава измислих „Пътувам в каруцата с Бен“, „Пея с татко край огъня“, „Гледам танца на Шанди“, „Меля листа, когато навън времето е толкова хубаво“, „Усмивката на мама“…
Излишно е да споменавам, че свиренето на тези мелодии ме нараняваше, но болеше по начина, по който твърде нежните пръсти са наранявани от струните на лютнята. Те се разкървяват леко, но ти продължаваш да свириш, като се надяваш, че накрая ще загрубеят.
* * *
Към края на лятото една от струните така се скъса, че вече не можеше да се оправи. Стоях като вцепенен почти цял ден, без да съм сигурен какво да правя по-нататък. Съзнанието ми бе все така сковано и полуспящо. С остатъците от обичайната си интелигентност се съсредоточих върху проблема. След като осъзнах, че нито мога да направя струна, нито пък да се сдобия с нова, седнах отново и започнах да се уча как да свиря само с шест струни.
След известно време станах почти толкова добър в свиренето с шест струни, колкото бях и със седем. Три цикъла по-късно, когато се опитвах да изсвиря „Чакам да завали“, се скъса и втора струна.
Този път не се поколебах, махнах безполезната вече струна и започнах да се уча отново.
Третата струна се скъса, когато бях на средата на „Жътва“. След цял ден опити разбрах, че три скъсани струни са вече много. Така че опаковах малкия си затъпен нож, половината останало кълбо с канап и книгата на Бен в опърпаната платнена торба. След това метнах лютнята на баща ми на рамо и се отправих на път.
Със загрубелите си пръсти и четирите останали струни се опитах да изтананикам „Снегът заваля, когато паднаха последните есенни листа“, но не беше същото като наистина да я изсвиря.
* * *
Планът ми беше да намеря път и да тръгна по него, докато стигна до някой град. Нямах никаква представа на какво разстояние се намирам от населено място, в каква посока трябва да вървя или пък как се казват близките градове. Единствено знаех, че се намирам някъде в южната част на Федерацията, но точното място беше погребано някъде в паметта ми заедно с останалите спомени, които нямах желание да си връщам.
Времето ми помогна да взема решение. Хладната есен се превръщаше в мразовита зима. Знаех, че времето на юг беше по-топло. Така че, понеже нямах по-добър план, гледах слънцето да е над лявото ми рамо и се опитвах да измина възможно най-дълго разстояние.
