— Милост за _моята_ душа. — Той изграчи с нещо, което при други обстоятелства би могло да мине за кикот. — Нямаш пред става колко забавно ми е да чуя това от теб.
Скарпи сякаш заговори на въздуха пред себе си:
— Трябва да бягаш, Квоте. Нищо няма да спечелиш, ако се замесиш с хора като тези. Отиди на покривите. Остани там, където няма да те виждат известно време. Имам приятели в храма, които могат да ми помогнат, но ти не можеш да сториш нищо за мен тук. Бягай.
Тъй като не гледаше към мен, докато говореше, настъпи временно объркване. Съдията отново направи знак и единият от охраната удари Скарпи по тила. Той подбели очи и главата му увисна напред. Измъкнах се през вратата на улицата.
Последвах съвета на Скарпи и дотичах до покрива още преди да са напуснали кръчмата.
> 29.
> Вратите на моето съзнание
В моето скривалище на покрива аз се увих в одеялото и заплаках. Плаках така, сякаш нещо в мен се беше счупило и сега всичко излизаше през него навън.
Когато накрая се изтощих от непрекъснатия рев, вече беше късно през нощта. Лежах, загледан в небето. Бях изморен, но не можех да заспя. Мислех за родителите си и трупата и с изненада установих, че спомените вече не са така горчиви като преди.
За пръв път от години използвах един от триковете, на които Бен ме бе научил, за да се успокоя и да изостря съзнанието си. Беше по-трудно, отколкото си спомнях, но го направих.
Ако някога сте спали цяла нощ, без да помръдвате, когато на сутринта се събудите, тялото ви е вдървено от липсата на движение. И ако можете да си спомните усещането от първото сладко протягане след това — приятно и едновременно с това болезнено, то тогава можете да се досетите как се чувстваше умът ми след всички онези години, когато накрая успя да се протегне и събуди сред покривите на Тарбеан.
Прекарах остатъка от нощта в отваряне на вратите на съзнанието си.
Вътре намерих неща, които отдавна бях забравил — как майка ми напасва думите за текста на песен, сценичната й дикция, три рецепти за чай за успокояване на нервите и срещу безсъние, гамите и положенията на пръстите при свиренето на лютня.
Моята музика. Наистина ли бяха минали години, откакто бях държал лютня?
Прекарах дълго време в мисли за чандрианите, за онова, което бяха сторили с моята трупа, и онова, което ми бяха отнели. Спомних си кръвта и миризмата на горяща плът и почувствах как в гърдите ми се разгаря дълбок и мрачен гняв. Ще призная, че в онази нощ мислите ми бяха черни и изпълнени с желание за мъст.
Но годините, прекарани в Тарбеан, ме бяха научили на желязна практичност.
Знаех, че мисълта за отмъщение не беше нищо повече от детска фантазия. Какво можех да направя?
Едно нещо ми беше дошло наум, докато лежах и се опитвах да си спомня.
Беше нещо, свързано с онова, което Халиакс бе казал на Синдер: _„Кой те пази от амирите? От певците? От ситите? От всичко на света, което би те наранило?“_
Чандрианите имаха врагове. Ако можех да ги открия, те щяха да ми помогнат. Нямах представа кои са „певците“ или „ситите“, но всеки знаеше, че амирите са храмовите рицари, силната дясна ръка на Атуранската империя. За съжаление всеки знаеше също така и че амирите не съществуват от триста години. Те бяха разпуснати след рухването на Атуранската империя.
Но Халиакс беше говорил за тях, все едно още съществуваха. А от историята на Скарпи се подразбираше, че амирите бяха започнали със Селитос, а не с Атуранската империя, както винаги ме бяха учили.
Очевидно в тази история се криеше нещо повече, нещо, което аз трябваше да разбера.
Колкото повече мислех за това, толкова повече въпроси се появяваха. Очевидно чандрианите не убиваха всички, които събираха истории и пееха песни за тях. Всеки знаеше по някоя и друга история и всяко дете все някога беше пяло глупавите стихчета за знаците, предвещаващи появата им. Кое беше направило песента на родителите ми толкова различна?
Имах въпроси. И, разбира се, имаше само едно място, където можех да отида за отговорите.
Огледах оскъдните неща, които притежавах. Имах вехто одеяло и конопен чувал, натъпкан със слама, който използвах за възглавница. Имах бутилка от една пинта с коркова тапа, която беше до половина пълна с чиста вода. Парче корабно платно, което бях затиснал с камъни и използвах като заслон срещу вятъра в студените нощи. Две неравни кубчета сол и една раздърпана обувка, която ми беше твърде малка, но се надявах да я изтъргувам за нещо друго.
И двайсет и седем железни пенита в дребни монети. Парите ми за черни дни. Преди няколко дни ми се струваха като огромно съкровище, но сега знаех, че никога няма да са достатъчно.
Когато слънцето изгря, извадих „Реторика и логика“ от скришното й място под една греда. Разгънах парчето специално обработено платно, което използвах, за да я запазя, и с облекчение установих, че е суха и в добро състояние. Усещах гладката кожа под ръцете си. Вдигнах я към лицето си и усетих миризмата на фургона на Бен — на подправки и мая, примесени с горчивия мирис на киселините и химическите соли. Това беше последното късче от миналото ми, което все още можех да докосна.
Отворих книгата на първата страница и прочетох онова, което Бен беше написал преди повече от три години.
C>
Квоте,
Защитавай се добре в Университета. Накарай ме да се гордея с теб. Спомни си песента на баща ти. Пази се от безразсъдството.
@ Твой приятел,
@ Абенти
C$
Кимнах на себе си и обърнах следващата страница.
> 30.
> „Скъсаната подвързия“
На табелата над вратата пишеше „Скъсаната подвързия“.
Приех това за добър знак и влязох вътре.
Зад бюрото седеше мъж. Предположих, че е собственикът — висок и слаб, с оредяваща коса. Вдигна глава от книгите с изражение на леко раздразнение.
Реших да оставя любезностите настрана, застанах до бюрото и му подадох книгата.
— Колко ще получа за това?
Той я прелисти с професионална вещина, като опипваше качеството на хартията между пръстите си и проверяваше подвързията. Сви рамене.
— Няколко йота.
— Струва повече! — възмутено отвърнах аз.
— Струва толкова, колкото можеш да получиш за нея — каза той с твърда убеденост. — Ще ти дам един и половина.
— Два таланта и правото да си я купя обратно до един месец.
Той се разсмя с накъсан, лаещ смях.
— Това не е заложен магазин.
Плъзна по бюрото книгата обратно към мен с едната си ръка, а с другата взе перо.
— Двайсет дни?
Той се поколеба, хвърли още един бърз поглед на книгата и извади кесията си. Извади два тежки сребърни таланта. Толкова пари на едно място не бях виждал от много, много дълго време.
Той плъзна парите по бюрото към мен. Възпрях желанието си веднага да ги сграбча и казах:
— Искам разписка.
Този път погледът му беше толкова продължителен и изпитателен, че започнах леко да се изнервям. Едва тогава осъзнах как ли изглеждах отстрани — покрит с едногодишна улична мръсотия и опитващ се да получа разписка за книга, която очевидно бях откраднал.
Накрая той отново невъзмутимо сви рамене и надраска бележка върху лист хартия. В долния й край той начерта една линия и направи движение с перото си:
— Подпиши тук.
Погледнах листа. Пишеше:
C>
Аз, долуподписаният, с настоящето удостоверявам, че нито мога да чета, нито да пиша.
C$
Погледнах собственика. Лицето му не изразяваше нищо. Топнах перото и внимателно изписах буквите АИ, все едно бяха инициали…
Той издуха мастилото и плъзна обратно към мен моята „разписка“.
— Какво означава А-то? — попита ме той, оголил зъби в някакво подобие на усмивка.
— „Анулиране“ — отвърнах аз. — Означава, че нещо е недействително, обикновено се използва за договори. И-то означава „Изгаряне“. Което е като да хвърлиш някого на кладата. — Той ме погледна озадачен. — Изгарянето е наказанието за подправяне на документи в Джунпуи. Мисля, че фалшивите разписки спадат към тази категория.
Не направих никакъв опит да взема парите или разписката. Настъпи напрегнато мълчание.
— Не сме в Джунпуи — каза той с предпазливо изражение на лицето.
— Това е така — признах аз. — Имате тънък усет за злоупотребите. Може би трябва да добавя и едно „З“.
Той отново се засмя с острия си, лаещ смях и усмихнато отвърна:
— Успя да ме убедиш, млади господине — извади нов лист хартия и го постави пред мен. — Ти напиши разписката, а аз ще я подпиша.
Взех перото и написах:
C>
Аз, долуподписаният, се съгласявам да върна екземпляра на книгата „Реторика и логика“, надписана „на Квоте“, на приносителя на тази бележка в замяна на две сребърни пенита, при условие че той представи настоящата разписка преди датата…
C$
Вдигнах поглед:
— Кой ден сме днес?
— Шуден. Трийсет и пети.
Бях загубил навика да следя датата. На улиците всеки ден е почти същият като следващия — само дето хората са малко по-пияни на Хептен и малко по-щедри на Деня на скръбта.
