Форма входа
Книга онлайн » Научные и научно-популярные книги » Языкознание » Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа - Георги Христов
Читем онлайн Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа - Георги Христов
Шрифт:
-
+
Интервал:
-
+
Закладка:
Сделать
Изследването на художествените текстове ще употребява понятийно и двете основни разновидности на фигурата – както фигури на речта, т.е фигурите на думата, така и фигури на мисълта, които са по-сложни и се отнасят до концепциите.
В художествените и програмните текстове ще се обговарят фигурите, които изразяват усещането за ужас на субекта в художествената творба, поставен в непривична или екстремна ситуация. Ужасът като разновидност на афекта е емоционално състояние под влияние на силен страх. В някои случаи към категорията на ужаса се причисляват и емоции като стъписване, отвращение и погнуса. Обичайно се свързва с преживян негативен опит или с очакване на такъв. В основата на тази емоция обаче стои чувството на страх. Според класификацията на Керъл Изард страхът принадлежи към базовите негативни емоции като тъга, гняв, отвращение и в художествената литература е описан още в древността – Омир. (Izard 2009: 8). Страхът може да бъде предизвикан както от външни обстоятелства, представляващи заплаха, и в този случай предметът му е конкретен – психологически страх, така и от вътрешни причини – метафизичен страх. Предвид факта, че за разлика от усещането за тревожност, което е дифузно, страхът е ясно предметно обвързан в изследването ще бъде анализирано художественото изобразяване на субектовата емоция и причините и идеите, които я пораждат.
Появата на фигурите на ужаса в поетическите текстове на южнославянския експресионизъм е следствие от променената чувствителност на човека в света, видян като хаос, и преживения негативен опит. В този смисъл южнославянската експресионистична поезия е рефлексия както на разрушението на света, така и на девалвацията на етическите стойности и загубата на ориентир от субекта, който се чувства чужд и застрашен. Поетическите текстове, възникнали непосредствено след Първата световна война или след локални исторически събития, каквото е Септемврийското въстание, споделят общоевропейски авангардни изобразителни практики. С оглед на националната специфика и общоевропейските поетически тенденции ще бъдат разгледани авангардните текстове на емблематичните за съответните национални литератури автори- Гео Милев, Мирослав Кърлежа и Милош Църнянски, с оглед на функционирането на фигурите на ужаса в лирическите текстове на авторите. Работата се насочва към изследване на представителните текстове на «Лирика Итаке» на Милош Църнянски, «Септември» и «Ад» на Гео Милев и «Pjesme» 1918; 1919 на Мирослав Кърлежа.
Европейският авангард и южнославянските литератури
Всичко, което започва с погрешна предпоставка, подлежи на провал. Първите стъпки в разбега на всеки скачач зависят от почвата, от настилката, върху която стъпва и едва след това – от собствените му умения, подготвеност, мотивираност, стил и пр. Скокът ще се осъществи в търсената посока, с желаната сила, височина и бързина едва след като бъдат съчетани в достатъчна степен материалните, предварително измерими базови условия и личностните качества, които са заключени винаги в сферата на предварителните очаквания и чиято реализация (за разлика от първите) е условно измерима – в динамиката на безкрайна съотносимост между две или повече променливи, където мярката на съотнасянето е единствената реална стойност, отделяща успеха от провала, «добрия» от «лошия» резултат. Колкото по-стриктно е формулирана структурата от мерни съпоставящи единици, толкова по-еднозначен може да бъде резултатът при максимално елиминиране на влиянието на предварителните очаквания и субективността. В руслото на тази логика, провалът, както и успехът (като две противоположни посоки на някакво усилие, породено от своето специфично съдържание) също се оказват условни понятия. Независимо от контекста, бил той исторически, социален, културен или нещо друго, провалът винаги ще бъде поставен под въпрос и преценяван (нерядко – отново и отново) в рамката на някаква повече или по-малко фиксирана и общоприета мерна система от очаквания и резултатни сравнителни данни. Такава система, обаче ще се окаже несъстоятелна при отсъствието на измерими и верни предпоставки, защото само те, като общоприета база могат да я свържат най-общо казано с реалността. Формулирането, структурирането и недвусмисленото сравняване на реални данни е най-предпочитания модел за анализ, масова цел, надежда и вяра на съвременността. Нещо повече, стъпвайки на исторически данни, съчетани с възприемането за статуквото на настоящия момент, съвременността се втурва да съпоставя фактите, да определя процесите, развитието и историческите причинно-следствени връзки, които са ги породили. Историческата наука по презумпция би трябвало да се въздържа от оценка на съвремието. Политизацията и идеологизацията създават твърде висок риск за деформация на фактите и субективизъм на интерпретациите. Правени са много опити – като позитивистите, търсещи закони за развитието на обществата – безспорни и общовалидни, еквивалентни по приложимост на физичните, или като постмодернистите, отричащи изцяло възможността за непредубедено тълкуване на историята и дори изобщо съществуването на научна методология. Решително на пътя на анализаторите застава комуникацията, процесите на общуване, чрез които се обменя информация, системите от знаци, жест, език, рисунка, реч, текст; тяхната вариативност, сложно взаимопроникване и многозначност. В «Посоки и цели при проучване на новата ни литература» Боян Пенев пише: «Споменах, че два вида фактори – външни и индивидуални – определят посоките на литературното развитие. Към първите можем отнесе влиянието на средата, на социалните условия, обществения и политически живот, по-нататък – влиянието на чужди литератури…» (Пенев 1985:58) Комуникационно насочените усилия във всичките си прояви са безспорен социално предопределен акт. Не е възможно разглеждането на общуването, на културата, на изкуството извън социално-икономическите процеси и последствията им в исторически, духовен и екзистенциален аспект.
«Преди всичко – пише Боян Пенев (пак там:.60) – културните и социални условия на даден момент определят духовната активност на средата; а всъщност при литературното изследване ние имаме да уясняваме зависимостта на литературата от националната и обществената среда през една определена епоха.»
Философите екзистенциалисти търсят единството на субекта и обекта в собственото битие на човека, в личностното му съществуване. Още Киркегор формира възгледа, че всеки сам е отговорен за избора и преследването на своята жизнена цел, а човешката дейност тълкува като реализация на връзката на индивида с другите индивиди и със света. «От друга страна – пише Жан Пол Сартър — когато твърдим, че човешката личност е отговорна, това не означава отговорност само към собствената и индивидуалност. Човекът е отговорен за всички хора. … Така или иначе, да избираш себе си означава и утвърждаване на избраната ценност, понеже ние в никакъв случай не избираме злото. Това което избираме е винаги добро. Но нищо не би могло да бъде добро за нас, ако не е добро за всички. От друга страна, ако съществуването предшества същността и ако ние искаме да съществуваме, сътворявайки същевременно собствената си индивидуалност, то тази индивидуалност следва да бъде изцяло значима за нашата епоха. По този начин, отговорността ни се оказва много по – голяма от очакваното, защото вече се отнася и за цялото човечество.» (Сартър 1946) Дори и в най- простите желания, стремежи и постъпки, Сартър намира отговорност, въвличаща избора на индивида в съдбата на целия свят, «създавайки определен човешки образ и избирайки го, аз избирам себе си, но избирам и човека въобще» (пак там). И тук човешкото поведение не може да се разглежда извън присъщата му субективност, редно би било да се синтезират и фактите, фона, подхранващ и даващ насоки (или по-точно, даващ множество възможности за избор и изграждане на съответния образ) на тази субективност.
Изхождайки от тематиката на този текст, чиято цел е да изолира и представи формалните характеристики и вътрешната смислова натовареност на конкретни художествени образи, съществуващи в поетична форма и представени в ограничена пространствено-времева рамка, намирам за необходим общия анализ на обвързаните с периода обществени процеси. Подходяща начална линия е социално-динамичния подход, който ще подчертае ролята на фактите и ще ни даде достъп до специфичните възприятия при формирането на художествените идеи, чиито текстови прояви са условно обобщени чрез лексемата «ужас».
Социалното развитие още в социологията на Огюст Конт дефинира «динамиката» и би следвало да подпомага работата на «социалната статика», да обслужва описанието на обществените феномени. На базата на това разделение, Конт обосновава новото позитивно общество, със строга вътрешна йерархия и най-вече органичната връзка между ред и прогрес, която в разглеждания тук период изведнъж неочаквано ще се преобърне в мистериозен хаос, предизвикан от променливостта на отношенията в самата система, от интензивната динамичност на собствената си «динамика».
На этой странице вы можете бесплатно читать книгу Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа - Георги Христов бесплатно.
Похожие на Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа - Георги Христов книги
- Family series - Lewis Foreman - Детская образовательная литература / Языкознание