— Как се казвал?
— Хелдред. Синовете му били Хелдим и Хелдар. Да изброявам ли цялото му родословие, или да разказвам по същество? — стрелнах го кръвнишки с очи.
— Извинявайте, господине. — Бен се изправи на стола си и придоби толкова съсредоточен вид, че и двамата не можахме да се сдържим и започнахме да се хилим.
— Накрая всички предпланини около Шалда попаднали под управлението на Хелдред — продължих аз. — Това означавало, че той владеел и самата планина. Започнали да засяват земята, изоставили номадския си начин на живот и бавно започнали да…
— Щеше да разказваш по същество? — попита Абенти и хвърли драбовете върху масата пред мен.
Опитах се да не му обръщам внимание.
— Те контролирали единствения богат и леснодостъпен източник на метал на голямо разстояние наоколо и скоро се превърнали в най-умелите майстори в обработката на метали. Възползвали се от това си предимство и натрупали много богатство и могъщество. До този момент най-разпространеният метод за търговия бил размяната. Някои по-големи градове сечели свои собствени монети, но извън тях парите им стрували само колкото теглото на метала, от който били изсечени. Металът на пръчки бил по-добър за разменна търговия, но целите пръчки метал били неудобни за носене.
Бен ми направи най-добрата си физиономия на отегчен ученик. Ефектът донякъде се разваляше от това, че преди два дни пак беше опърлил веждите си.
— Нали няма да навлизаш в подробностите за ползата от твърдата валута?
Поех си дълбоко дъх и реших да не тормозя чак толкова Бен, колкото го правеше той, когато ме обучаваше.
— Тези хора, които вече не били номади и тогава вече се наричали кеалдими, били първите, които въвели стандартизирана валута. Като насечеш една от по-малките метални пръчки на пет парчета, получаваш пет драба.
Започнах да събирам две редици от по пет драба, за да илюстрирам онова, за което говорех. Те заприличаха на малки кюлчета метал.
— Десет драба са равни на един меден йот. А десет йота…
— Достатъчно — внезапно ме прекъсна Бен. — Значи тези два драба — той вдигна две монети, за да ги разгледам — може да са дошли от една и съща кръчма, нали така?
— Всъщност вероятно ги леят поотделно… — Спрях се под острия му поглед. — Да, така е, разбира се.
— Значи има нещо, което все още ги свързва, нали? — Той отново ми хвърли същия поглед.
Не бях съвсем съгласен, но знаех, че не трябва да го прекъсвам.
— Аха.
Той постави и двете монети на масата.
— Така че щом мръднеш единия, и другият трябва да се мръдне, нали така?
Съгласих се, колкото да мога да поспоря с него, и след това се протегнах, за да преместя единия драб. Но Бен спря ръката ми, поклащайки глава.
— Първо трябва да им го припомниш. Всъщност трябва да ги убедиш, че е така.
Той извади една паница и бавно изцеди в нея капка борова смола. Топна едната монета в смолата, прилепи другата към нея, изрече някакви думи, които не можах да разпозная, и след това бавно раздели двете монети, като между тях се проточиха нишки от смолата.
Сложи единия драб върху масата, докато другият остана в ръката му. После отново измърмори нещо друго и след това се отпусна назад.
Повдигна ръката си и драбът върху масата повтори движението му. След това Абенти започна да размята ръката си насам-натам и кафявото парче желязо заподскача във въздуха.
Бен премести погледа си от мен към монетата.
— Законът на симпатията е една от най-основните части на магията. Той посочва, че колкото повече си приличат два предмета, толкова по-голяма е симпатичната връзка между тях. А колкото по-голяма е тази връзка, толкова по-лесно те могат да оказват влияние един върху друг.
— Определението, което даде, се върти в затворен кръг.
Той остави монетата. Престорената физиономия на учител, която се опитваше да изобразява досега, подаде и той се ухили, като се опитваше без особен успех да изтрие смолата от ръцете си. За момент се замисли.
— Май не върши особена работа, нали?
Кимнах колебливо, защото Бен имаше навика често да ми задава подвеждащи въпроси по време на уроците.
— Би предпочел вместо това да научиш името на вятъра, нали? — Очите му весело играеха, докато прошепна някаква дума и платнището, с което беше покрит фургонът над главите ни, прошумоля.
Усетих как на лицето ми пропълзява вълча усмивка.
— Жалко, е'лир. — На лицето му изгря същата дива усмивка. — Ще трябва да научиш първо буквите, за да можеш да пишеш. Трябва първо добре да познаваш струните, преди да можеш да пееш и свириш.
Той извади парче хартия и надраска върху него няколко думи.
— Номерът е да задържиш Алар здраво в мислите си. Трябва да вярваш, че те са свързани. Трябва да _знаеш_, че са свързани. — Той ми подаде листа хартия. — Ето как се произнася. Нарича се „Симпатично обвързване на паралелното движение“. Практикувай го. — Видът му стана още по-зловещ от преди — така както беше стар, посивял и без вежди.
Излезе, за да измие ръцете си. А аз прочистих съзнанието си, като използвах „Сърцето от камък“. Скоро се носех върху море от безметежно спокойствие. Залепих едно към друго двете парчета метал, като използвах борова смола. Фокусирах съзнанието си върху Алар, вярата в камшика, с мисълта, че двата драба са свързани. Изрекох думите, разделих монетите една от друга, казах последната дума и зачаках.
Нямаше изблик на сила. Нито вълна на студ или топлина. Не ме удари блестящ лъч светлина.
Бях по-скоро разочарован. Най-малкото толкова разочарован, колкото човек можеше да бъде, когато е в „Сърцето от камък“. Вдигнах монетата в ръката си и монетата върху масата се издигна по подобен начин. Нямаше съмнение, че това беше магия. Но някак не се чувствах особено впечатлен.
Очаквах… Не знам какво точно очаквах, но не беше това.
Прекарах останалата част от деня в експерименти с простото симпатично обвързване, на което ме бе научил Абенти. Разбрах, че почти всички неща могат да бъдат обвързвани едно с друго. Железен драб и сребърен талант, камък и парче плод, две тухли, буца пръст и едното от магаретата. Трябваха ми около два часа, докато разбера, че боровата смола не е необходима. Когато го попитах, Бен призна, че тя служи само за да ми помогне да се концентрирам.
Мисля, че беше изненадан, че бях разбрал това сам, без той да ми го каже.
Нека опитам съвсем набързо да обобщя симпатичната магия, тъй като едва ли някога ще ви е нужно нещо повече от това да имате просто най-обща представа как стават тези неща.
Първо, енергията не може да бъде създавана или разрушавана. Когато повдигаш единия драб и другият също се повдига над масата, онзи, който е в ръката ти, ти се струва толкова тежък, че все едно вдигаш и двата едновременно и това е защото в действителност ти наистина го правиш.
Така е на теория. На практика усещането е такова, все едно повдигаш три драба. Никоя симпатична връзка не е съвършена. Колкото повече се различават предметите, толкова повече енергия се губи. Представете си акведукт, който води до колело, задвижвано от вода. При добрата симпатична връзка има много малко загуби и по-голямата част от енергията се използва. Докато лошата връзка е изпълнена с дупки и много малка част от усилията, които полагаш, водят до онова, което искаш да постигнеш.
Например опитах се да свържа парче тебешир със стъклена бутилка, пълна с вода. Между двете неща имаше много малка прилика, затова, макар бутилката с вода да тежеше не повече от килограм, когато се опитах да вдигна тебешира, той сякаш тежеше трийсет кила.
Най-добрата връзка, която открих, беше клон от дърво, който счупих наполовина.
След като разбрах тази малка част от симпатичната магия, Бен ме научи и на други неща. Десетки симпатични обвързвания. Стотици малки хитрости за канализиране на енергията. Всяка една от тях беше като отделна дума от обширен език, който едва започвах да говоря. Доста често тези неща бяха повече от досадни.
Бен продължаваше да ми дава общи познания в други области — история, аритметика и химия. Но аз просто попивах всичко, което можеше да ме научи за симпатичната магия. Той разкриваше тайните си пестеливо и малко по малко, като искаше от мен да докажа, че съм научил всяка една от тях, преди да ми покаже следващата. Обаче изглежда, че тези неща ми се удаваха повече от естествената ми склонност да поглъщам знания, така че не ми се налагаше да чакам много дълго.
* * *
Не казвам, че пътят беше винаги лесен. Същото това любопитство, което ме правеше нетърпелив ученик, доста често ми докарваше и неприятности.
Една вечер, докато кладях огъня за готвене на родителите си, майка ми ме хвана да си тананикам едни стихчета, които бях чул предишния ден.
Тъй като не знаех, че е зад мен, тя ме чу как потропвам с две цепеници и разсеяно рецитирам:
P>
Лейди Лаклес има вещи седем —
пази ги под рокля с плат сатенен.
