— От фае — отвърна майка ми.
— От драугар — изрече едновременно с нея баща ми.
— И двамата сте прави, зависи в коя част на страната се намираш — каза Бен. — А тук, във Федерацията, хората се присмиват и на едните, и на другите. — Той направи жест към заобикалящите ги дървета. — Но есенно време много внимават да не привлекат вниманието на шамбълите.
— Това е положението — потвърди баща ми. — За да си добър артист, е важно да знаеш предпочитанията на своята публика.
— Продължаваш да мислиш, че нещо с главата ми не е наред, нали? — Изглежда, Бен се забавляваше. — Слушай, ако утре тръгнем за Бирен и някой ти каже, че в гората има шамбъли, ще му повярваш ли? — Когато баща ми поклати глава, Бен продължи: — А ако двама души ти го кажат?
Ново поклащане на глава.
Бен се наведе напред от своя пън.
— А ако десетина души ти кажат съвсем искрено, че шамбълите са отвън, на полето, и ядат…
— Разбира се, че няма да им повярвам — раздразнено отвърна баща ми. — Това е нелепо.
— Разбира се, че е нелепо — съгласи се Бен и вдигна пръст. — Но същинският въпрос е, ще отидеш ли в гората?
Баща ми остана дълго неподвижен и замислен.
— Ще си глупак, ако не обърнеш внимание на предупреждението на половината град — кимна Бен, — макар и да не вярваш в същите неща, в които вярват те. Ако изключим шамбълите, от какво друго те е страх?
— От мечки.
— Бандити.
— Все неща, от които е разумно да се страхува един член на трупа — потвърди Бен. — Страхове, на които хората в града не обръщат внимание. Всяко място има своите малки суеверия и всеки се смее на суеверията и страховете на хората от другите места. — Той ги изгледа със сериозен вид. — Но някой от вас двамата чувал ли е някога шеговита песничка или история за чандрианите? Сигурен съм, че не сте.
След като помисли за момент, майка ми поклати глава. Баща ми отпи дълга глътка, преди и той да отвърне по същия начин.
— Чуйте ме сега, аз не казвам, че чандрианите съществуват и удрят изневиделица като гръм от ясно небе. Но навсякъде хората се страхуват от тях. Сигурно има някаква причина за това.
Бен се ухили и обърна наведнъж пръстената си чаша, като изля последните няколко капки бира върху пръстта.
— А имената са странно нещо. Опасно нещо. — Той им хвърли остър поглед. — Това го знам със сигурност, защото съм образован човек. И ако съм и малко суеверен… — той сви рамене. — Е, то това си е мой собствен избор. Аз съм стар човек. Позволете ми да имам своите прищевки.
Баща ми кимна замислено.
— Странно как никога не съм забелязал, че отношението на всички към чандрианите е едно и също. Трябваше да обърна внимание на това досега. — Той тръсна глава, сякаш за да я прочисти. — Предполагам, че можем отново да се върнем на имената по-късно. Ти за какво искаше да говорим?
Готвех се да се измъкна, преди да са ме хванали, но следващите думи на Бен ме накараха да замръзна, преди да успея да направя и крачка.
— Вероятно е трудно да го забележите, защото сте негови родители, но вашето момче, Квоте, е доста надарено. Всъщност „надарено“ едва ли е достатъчно, за да го опише — поне според мен.
Майка ми наблюдаваше Бен над върха на чашата си.
— Всеки, който прекара малко време с Квоте, може да разбере това, Бен. Не виждам защо някой трябва да го обсъжда. Особено пък ти.
— Не мисля, че схващаш напълно за какво става дума — рече Бен, като протегна краката си почти до края на огъня. — Лесно ли се научи да свири на лютня?
— Доста лесно, защо? — Баща ми изглеждаше малко изненадан от внезапната смяна на темата.
— На каква възраст беше?
Известно време баща ми замислено подръпва брадата си.
— Осем — гласът на майка ми прозвуча като флейта в настъпилата тишина.
— Я сега се опитайте да си припомните кога вие се научихте да свирите. Можете ли да си спомните на колко години сте били? Можете ли да си спомните какви затруднения сте срещнали тогава?
Баща ми продължаваше да подръпва брадата си, но лицето му сега беше по-замислено, а очите му се рееха в далечината.
— Мога да се обзаложа — продължи Абенти, — че е научил всеки акорд и всяка позиция на пръстите, след като ги е видял само веднъж. Не е имало никакви затруднения и никакви оплаквания от негова страна. И когато е правил грешка, я е правил само веднъж — никога повече от един път, нали?
Баща ми изглеждаше леко смутен.
— В повечето случаи, но той имаше затруднения като всеки друг. Например с акорда „Ми“ — беше му доста трудно с мажора и минора.
— И аз си го спомням, скъпи — меко го прекъсна майка ми, — но мисля, че причината просто беше, че ръцете му бяха твърде малки. Беше толкова мъничък…
— Обзалагам се, че не му е отнело много време да се справи с това — тихо каза Бен. — Има прекрасни ръце — майка ми би ги нарекла „ръце на магьосник“.
— Наследил ги е от майка си — усмихна се баща ми, — деликатни, но силни. Идеални за търкане на съдове, нали, жено?
Майка ми го перна леко и след това хвана една от ръцете му в своите и я разтвори, за да я покаже на Бен.
— Наследил ги е от баща си — грациозни и нежни. Идеални за съблазняване на дъщерите на благородниците. — Баща ми се опита да протестира, но тя не му обърна внимание. — С тези очи и ръце нито една жена в целия свят няма да е в безопасност, щом започне да гони дамите.
— Да ги ухажва, скъпа — нежно я поправи баща ми.
— Въпрос на изразяване — сви рамене тя. — Това си е истински лов и когато гонитбата започне, мисля, че само бих съжалила целомъдрените жени, които бягат. — Тя се облегна на баща ми, като продължаваше да държи ръката му, след това леко наклони глава към него и схванал намека, той целуна ъгълчето на устните й.
— Амин — рече Бен и вдигна чашата си за наздравица.
Баща ми сложи другата си ръка около майка ми и леко я стисна в прегръдката си.
— Все още не разбирам какво имаш предвид, Бен.
— Квоте прави всичко така — бързо като удар с камшик и почти никога не греши. Сигурен съм, че знае всяка песен, която някога сте му изпели. Знае по-добре от мен самия какво има в собствения ми фургон.
Бен вдигна стомната и махна запушалката.
— Той не просто запаметява — той разбира всичко. Вече е разбрал сам половината от нещата, които възнамерявах да му покажа.
Бен допълни чашата на майка ми.
— Той е на единайсет. Виждала ли си момче на неговата възраст, което да говори по начина, по който говори той? До голяма степен причината е в това, че е заобиколен от просветени хора. — Бен направи жест към фургоните. — Но най-съкровените мисли на повечето единайсетгодишни хлапета са свързани с това как да направят „жабче“ с камъни или да завъртят котката за опашката.
Смехът на майка ми се посипа като звънтене на звънчета, но лицето на Абенти остана сериозно.
— Истина е, госпожо. Имал съм по-възрастни ученици, които биха си мечтали да се справят и наполовина толкова добре. — Той се засмя. — Ако имах неговите ръце и четвърт от ума му, щях да ям със сребърни прибори след по-малко от година.
Настъпи мълчание. Майка ми първа проговори с тих глас:
— Спомням си, когато беше още бебе и топуркаше насам-натам. Непрекъснато наблюдаваше, наблюдаваше съсредоточено всичко с чистите си, искрящи очи, които сякаш искаха да погълнат света.
Гласът й леко потрепери. Баща ми я прегърна и тя отпусна глава на гърдите му.
Следващото мълчание беше по-продължително. Мислех вече да се измъквам, когато баща ми наруши тишината:
— Какво предлагаш да направим? — В гласа му имаше смесица от лека загриженост и бащинска гордост.
— Нищо друго, освен това да си помислите какви възможности за избор бихте могли да му дадете, когато му дойде времето — усмихна се благо Бен. — Той ще остави следа в света като един от най-добрите.
— Най-добрите какво? — избоботи баща ми.
— Какъвто реши да бъде. Ако остане тук, не се съмнявам, че ще стане следващият Илиен.
Баща ми се усмихна. Илиен беше героят на всички артистични трупи. Единственият наистина знаменит Едема Рух в цялата история. Всички най-стари и най-хубави песни бяха негови.
И което бе по-важното, ако се вярваше на историите, приживе Илиен бе преоткрил лютнята. Майстор на този инструмент, той бе преобразил архаичната, крехка и тежка дворцова лютня в прекрасната, универсална седемструнна лютня, която използваме в трупите и до днес. В същите тези истории се разказва, че инструментът на Илиен е имал цели осем струни.
— Илиен — тази мисъл ми харесва — отрони майка ми. — Крале, които идват от стотици мили, за да чуят моят малък Квоте да свири.
— А музиката му ще е причината за спирането на кавгите в кръчмите и междуособиците — усмихна се Бен.
— Жени с неопитомени страсти ще полагат глави в скута му, гръдта им ще гали лицето му.
Настъпи внезапна тишина. След това майка ми изрече бавно и многозначително:
— Мисля, че искаше да кажеш „неопитомени зверове ще полагат глави в скута му“.
