Оказва се, че в Кьолн е ограбена някаква бабичка — баронеса, изчистили родовото гнездо до перце, всред ценностите се споменава и за моя пръстен. Шефът пита: «И така, къде намери това нещо?» Пак повтарям: на улицата. Фрас и по второто ухо! Задържах се прав. Мисля, че трябва някак да се измъкна, иначе край. Кълна му се: в хотела го откраднах. Когато вървях по коридора, видях случайно, че една врата не е затворена, влязох, виждам в банята до огледалото лежи пръстен. Съблазних се. Лъжа, но виждам, че не ми вярват на нито една дума. Шефът казва: «Ти нали пътува за Кьолн със стока?» Със стока, казвам, доставих я по предназначение. Разписки, разбира се, не вземахме, вероятно по телефона съобщаваха на шефа за доставката, защото той казва: «Знам, доставил си я, но всичко това не ми харесва, даже да допуснем, че наистина си откраднал пръстена. Нашият закон ти е известен». А законът беше — не кради, още повече на дребно и неорганизирано. Давах клетва пред оръжие.
Присъдата на шефа не беше строга: да ме държат под домашен арест до изясняване на работата. Пръстена задържа за себе си. На сутринта неговите бандити ме върнаха и единият остана с мен, каза — засега ще поживеем заедно. Мисля си, ще се докопат до сметката ми в банката, ако вече не са го направили онзи ден.
Когато се върнахме в квартирата и бандитът Хирш — така го наричаха — видя, че няма къде да спи втори човек, реши да купи походно легло с надуваем дюшек. За мене. В това време моят «чичо» си беше в къщи. Хирш го помоли да отиде до магазина, но «чичо» ми го болеше коремът, той не обичаше да мъкне тежки неща. Тогава Хирш казва: наглеждай Карл — демек мене — да не излиза, да ме дочака, а сам отиде да купи кревата. В това ми беше спасението.
През прозореца бе изключено: на седмия етаж сме. Да чакам друг удобен момент е глупаво. Не зная как бяха уредили нашето изхранване може би някой отвън щеше да ни носи продукти, може би «чичото», но аз не можех да разчитам на друго отсъствие на Хирш. Трябваше или да се преструвам на овца и да чакам да ме пречукат, или веднага да изчезна.
Не помня колко пъти фраснах «чичото» по мутрата и под ребрата, но той се смъкна на пода, не можа да се добере до пистолета на нощното шкафче. Изскочих от стаята, изкачих се с асансьора до най-горния етаж, там по коридора изтичах до пожарната стълба и се изсипах по стълбата на двора. Постоях, подишах и реших какво да правя по-нататък. Ненапразно казвам, че главата ми чаткаше. По някакво щастливо съвпадение това, което ми бе необходимо, беше наблизо.
След пет минути бях на повиквателния пункт, а след три часа ме зачислиха в редовете на бундесвера и чаках пропуск за казармата. Предполагам каква физиономия е имал Хирш, когато «чичото» му е разказал какво е станало в негово отсъствие. А пък аз се чувствувах много по-добре от баща ми, когато е бил в танка на Курската дъга.
Бог не ме е ощетил по отношение на здравето, медицинската комисия ми предложи всякакъв род войски — по избор. Постъпих в десантна част. И трябва да кажа, че не се излъгах. На земята може би е по-спокойно, но пешаците не обичам от дете, а десантникът придобива закалка за цял живот, само да не го мързи да учи и да не се страхува от пот.
Не си струва дълго да разказвам за службата — всичко е еднообразно… Ще кажа, че моят родител е дослужил при Хитлер до хауптман, капитански чин, а аз — до хауптефрейтор, но за мен и това е достатъчно, и при това не сложих главата си за фатерланда. Евала на политиците — в Европа никой повече не започна война.
В шестдесет и първа се уволних от армията. Първоначално имах желание да остана на свръхсрочна служба, защото се страхувах от старите другарчета. Но узнах, че полицията е прибрала шефа.
Имах цели-целенички седемнадесет хиляди, а и лихвите отгоре, така че на първо време нямаше да умра от глад, а пък след това ще му мисля. Може и някаква частна работа да почна. Не ми провървя обаче в личното щастие. Отидох в един автосервиз — явно имах нещо в кръвта си от баща ми, намерих подходяща кола, но цената се оказа над възможностите ми: осемнадесет хиляди.
Докато кръстосвах и се разтакавах, парите се стопиха. Отгоре на това срещнах една красавица, с която се мотахме около месец. Но в едно прекрасно утро в Копенхаген събуждам се след гуляй — нито красавицата Маргарита, нито стотинка в портмонето. Не тя ме беше ограбила. Просто ги пропихме. Добре че за хотела беше платено, иначе щеше да стане скандал…
И така, на двадесет и шест години останах гол и бос, както на девет, когато умря мама. Наистина много неща бях научил, но не и това, с което човек може да преживява.
Нахвърлих в куфара костюмите и бельото, събрах от пода стотинките, пресметнах, че ще имам за закуска и бира. Но аз вече бях отвикнал да се разплащам с дребни. Обзе ме ужас, какво да правя? Да крада? За това също се иска умение. Презирам кражбата. Разбира се, мога да стана уличен метач, да събирам от асфалта кучешки изпражнения като чернокожите алжирци. Но това не е за мен, по-добре да се обеся с вратовръзка в клозета.
Напуснах стаята, слязох с куфара долу. Портиерът не вярва на очите си: пристига клиентът преди една седмица като милионер, а сега сам мъкне кожения сандък. Този портиер беше забележителен човек, запомних го за цял живот.
С една дума, усетът ми подсказа, че трябва да споделя с него бедата си, може пък нещо да ми помогне. Когато онзи се освободи, аз го помолих да ми отдели пет минути. Той ме вкара в една тъмна стая без прозорци за почивка. Не взех да се представям за аристократ, разказах му всичко, както си е, и той не се учуди.
Помисли, докато изгоря една кибритена клечка, и попита какво съм правел, как съм живял по-рано. Премълчах за братството, казах, че съм учил и след това съм постъпил в десантна част. «Ще ви дам съвет — каза портиерът. — Идете в Париж. На улица „Мюрило“ ще намерите кантората на мосю Тринке. Там ще се намери подходяща работа за вас.» Обясних, че нямам пари даже за път. Той разреши въпроса съвсем просто. Според него нямаше смисъл да мъкна куфара до Париж, по-добре да го оставя при него на съхранение, пък той ще ми даде пари за път и за храна.
Добър човек излезе този портиер, но не се излъга в сметките си: куфарът беше първо качество и съвсем нов.
Пристигнах в Париж, намерих улица «Мюрило», намерих кантората, само че това не беше никаква кантора, а вербовъчен пункт и мосю Тринке се оказа подполковник в оставка. Набираха хора по поръчка на Моис Чомбе за войната в Катанга. Този мръсен негодник се готвеше да заграби цяло Конго, необходими му бяха добри войници. Той нямаше свои, трябваше да наема. Аз им се харесах. За мен условията бяха повече от великолепни: в марки — две хиляди на месец, помолих да ми открият сметка в швейцарска банка, плюс шест хиляди застраховка в случай на раняване.
Включиха ме в отряда на Боб Денар и скоро се убедих що за командир е той — по-добър не ти трябва. Изобщо момчетата бяха здравеняци, болшинството бивши военни като мен, но аз бях най-младият.
Боб Денар познаваше Африка — някога е бил комисар на колониалната полиция в Мароко. Може да се каже, че на попадналите под негова команда ни потръгна. По-късно се запознах и сдружих с още един славен човек. Марк Хосенс… С него свършихме много неща в това дяволско Конго. Жалко, че загина по-късно в Биафра… И не само той. Не се плащат напразно големи пари, срещу тях се иска кръв…
В началото попаднах в личната охрана на Чомбе и дълго не ми се наложи да стрелям. Той беше хитър и предпазлив, но глупав като щраус. Смяташе се за важна персона. Надутите му бузи блестят, като лъснат ботуш, отразяват зайчета на слънцето. От черен по-черен, а бъркаше в огъня с бели ръце…
По онова време имаше някаква разправия между политиците. Всички искаха да успокоят Моис.
Най-голям интерес в Конго имаше белгийската компания «Юнион минер». Денонощно извличаха оттам злато, уран, диаманти. Докато се бореше за власт, Чомбе също грабеше, колкото можа. Откъде иначе пари, за да поддържа цяла армия?
