Взех да се съмнявам и след една седмица отново отидох при Хайзелс, а той, като ме видя, вика: «Ти още ли си тук?» И като започна, че съм голям глупак, стърча още в Мадрид, докато в същото време под ръководството на Алоиз мога да правя долари. Той умее да убеждава…
Ние наистина не помислихме, че за по-дълъг престой в Щатите ще трябва специална виза, но Хайзелс се зае да уреди всичко. След няколко дни в ръцете си имах специалното разрешение за влизане в Щатите и право на пребиваване половин година с продължаване на срока, ако пожелая.
В началото на март пристигнах със самолет в Ню Йорк. Намерих небостъргача на Манхатън, целият натъпкан с офиси и служби. Алоиз се оказа солиден около петдесетгодишен човек. Стаята му беше с двойна врата. На вратата — номер от сребрист метал и табелка: «Адвокат». В кабинета бюро, две кресла и нищо повече.
Алоиз прочете бележката на Хайзелс — там на английски беше написано, че предявителят, тоест аз, е онзи младеж, който е нужен на Алоиз. Хайзелс така ми обясни в Мадрид, защото аз не разбирах английски. Разбирам малко, като се говори — нали цяла година капитанът ме учеше, все нещо бях запомнил, но просто нямаше кога да чета даже и немски книги или вестници.
Проблемът с езика веднага отпадна, защото Алоиз говореше немски като истински германец.
Без да ме пита нищо, той ми даде ключ от квартира, написа на лист от бележника адреса и обясни как да отида дотам. Предупреди ме никога повече да не се появявам в неговия офис, каза да се настаня в квартирата, а той скоро ще ме посети. След това откъсна лист от бележника, покани ме на своето бюро, даде ми писалка и помоли да напиша разписката, че съм получил сто долара. Докато пишех разписката, той отброи стотачка все по петдоларови банкноти. Не ми хареса тази процедура с разписката, но нямаше как — аз съм дошъл при него, а не обратно.
Като ми даде парите, Алоиз каза, че би било по-добре да ми даде по един долар, но нямал такива. Аз се учудих и той ми обясни, че от една миля съм миришел на чужденец и, второ, веднага се виждало, че не съм от богатите, затова по ми подхождали дребни банкноти.
Ако беше казал такова нещо в Конго, щях да го направя на решето, но разговорчето ставаше в Ню Йорк.
А в същност Алоиз беше прав. Аз действително се различавах от американците. И африканският загар още ми личеше. «Впрочем — каза Алоиз — ти можеш да се представяш като фермер от Юга. Те имат същите физиономии — казва, — челото бяло, а останалото като у мексиканците». В Африка носеха коркови каски против слънце, затова половината ми лице беше като сметана, а другата половина черна. Щом си свалях шапката, зяпваха ме като клоун. А заради загара едва не загазих още в самото начало. След това Алоиз извади от чекмеджето на бюрото фотоапарат и ми направи няколко снимки.
Няма да бъде интересно да разказвам подробно за живота си в Ню Йорк, ще кажа само, че Алоиз ме настани в едностайна квартира с хладилник и телефон. На третия етаж от една огромна стара къща в съседство с Харлем.
След три дни той се отби за малко вечерта. Попита ме мога ли да карам кола. Можех. Каза, че на мое разположение ще бъде един форд, стар, но напълно запазен. Само при едно условие: никога да не идвам с колата до квартирата. Хората не трябваше да ме видят с колата. Значи трябваше да я паркирам някъде по-далеч, най-добре в задните покрайнини.
Алоиз ме снабди с карти на нюйоркските улици и пътищата около града, които трябваше да проуча. Накрая сложи на масата шофьорска книжка на мое име.
Една седмица изучавах колата и уличното движение. Досадно нещо. Затова пък, като се измъкнеш от града на някаква просторна автострада — идва удоволствието, особено за тези, които обичат големите скорости.
По указание на Алоиз отидох до едно местенце на около двеста километра от града. Там имаше гора, покрай която се вие пътят, а зад гората пред реката — голямо дере. След като се върнах оттам същия ден, Алоиз дойде при мен и донесе в малко куфарче пистолет с дълго дуло и заглушител. Такъв, пистолет не бях държал досега. Алоиз ме предупреди да го пипам само с ръкавици.
Сега за първи път заговорихме за моите и неговите задължения. Той не извърташе, каза ми всичко направо.
Аз трябваше да изпратя на оня свят някакъв непознат на мен господин, за което Алоиз ще ми плати, три хиляди долара. Просто и ясно като бял ден. Алоиз поемаше задачата да събере необходимите сведения за господина. Засега аз трябваше да отида в онова дере и да изпробвам пистолета. Според Алоиз този пистолет може да пробие човешки черен от сто метра. Той ми даде срещу разписка още двеста долара и каза, че те не влизат в хонорара. Допълнително заплащане за вреден труд…
Отидох в дерето, наденах хартийка на един храст и изстрелях две пачки по девет патрона. От различно разстояние. Пистолетът беше отличен, не се наложи да местя мушката нито надясно, нито наляво, мито да я повдигам или скъсявам. Само малко я почерних, да не свети, и от осемнадесет патрона само един куршум мина извън мишената, когато стрелях от сто крачки без упора.
Скоро Алоиз ми показа жертвата. Ние бяхме в колата, а онзи излезе от някаква административна сграда, цялата облепена с обяви и надписи. С него вървеше навъсен мургав младеж на моите години на вид боксьор. Алоиз каза, че това е неговият шофьор и телохранител. Запомних добре лицето на клиента, фигурата също. Стори ми се, че много прилича на Алоиз. Май точно така беше… Клиентът седна на задната седалка, телохранителят зад волана…
Алоиз ми даде адреса на любовницата на клиента, където се отбивал в четвъртък, веднъж седмично.
Преди да свърша работата, аз трябваше внимателно да проуча всичко, да намеря най-удобна позиция и начин на оттегляне. Всичко това ще направя по мое усмотрение, но трябваше да съблюдавам непременно едно условие: да оставя колата не много далеч от мястото на произшествието и в нея шофьорска книжка на името на Ричард Смит. Шофьорската книжка на Смит Алоиз пъхна в джоба на гърба на седалката. Между впрочем винаги когато Алоиз идваше при мен, беше с ръкавици. И аз по негово искане никога не сядах зад волана без ръкавици… Да, пистолета също трябваше да оставя в колата…
Алоиз обеща да донесе хонорара на другата сутрин след изпълнението, но аз поисках гаранции. Можеше да ме измами.
Разговорът стана неприятен. Той ме уверяваше, че знам неговия офис. Къде щеше да се дене. Но това не беше убедително за мен, зная как стават тия работи… Днес седи един човек в кабинета, а утре гледаш — друг. «Кой е този мистър Алоиз? Няма и никога не е имало такъв мистър Алоиз! Сбъркали сте адреса.» Той ми каза, че когато се явих при него, веднага ми повярвал, не ми гледал зъбите. Достатъчно му била препоръката на Хайзелс, и щом като аз имам нещо общо с Хайзелс, от къде на къде ще подозирам в нечестност него, Алоиз? Прав беше, и му повярвах.
Ти ме питаш дали не съм се страхувал да убия човек? Не съм ли се измъчвал? Съвест и прочее?
Зависи какво смяташ за страх… Страх ме беше да не загазя, това е ясно. Но повече се страхувах от онзи човек, чието име даже не знаех, и за когото, между впрочем, за да не ме гризе съвестта, Алоиз каза, че е лош човек, никой нямало да въздъхне по него и всички щели да се радват да го видят в гроба. Ето това ти обяснявам по въпроса за моята съвест, но ако ти е малко, ще ти кажа още нещо. Да убивам едни по поръчка на други — това ми е професия, цели три години си изкарвах прехраната по този начин. Излиза, че тук съвестта няма нищо общо. А три хиляди долара не се намират така лесно на улицата. В Африка за тези пари три месеца ще се потиш. А тук само един изстрел… Не, за съвест няма да говорим. Банкерите спокойничко си спят, нали? Богатите имат добър апетит? А с какво са по-добри от мен? Сами не могат да стрелят, ние стреляме заради тях. Това е разликата… Нека се измъчват за съвестта поповете и монахините, а ние трябва да живеем… Но какво стана по-нататък? Или ти омръзна? Не ти е омръзнало. Тогава пийни си от винцето и слушай. За пръв път се ровя в миналото си, даже на мен ми е интересно…
