Пак пусна чукчето и усети звука, който отекваше през високите помещения зад вратата. Искаше му се да си тръгне, но би било неудобно да си покаже гърба точно когато Томи отвори. Той потръппа и вдигна яката на палтото. Скоро ще потъне в огън. „Почти като онези листа съм“, каза си той. Опитваше седа погледне през прозорците от двете страни на стълбището.
Отново му се мярна мисълта, че трябва да отиде на някаква среща някъде и за миг се опита да се съсредоточ и, за да измъкне упорито криещия се факт от нишата му.
Не възнамеряваше да стърчи пред вратата. В този град къщите не се заключваха и дори ако Томи не си е вкъщи, ще му се зарадва, щом се върне. Той бутна вратата и я затвори след себе си.
В преддверието беше паднал здрач - от натрупаните години и забравените случки, от отдавна забутаните някъде булчински воали и превърнали се в прах букети, от ехото на детски викове и старческа кашлица. Отня-
къде се чуваше туиуркане, може би някой учен плъх раздразнено се откъсваше от дебелия том, който гризеше. Вдясно двойната врата зееше мрачно кьм хола и Лоури се запъти натам с шапка в ръка, защото усети огъня.
Изуми се.
Томи Уилямс лежеше на софата, едната му ръка висеше, едното стъпало стърчеше пад другото, а двете заедно бяха доста по-високо от главата. Ризата му беше разкопчана, не носеше нито сако, нито вратовръзка. За момент на Лоури му се стори, че е мъртъв.
Томи се прозя и се протегна, но на средата усети присъствието на госта и замаяно се изправи на крака. Примигваше, триеше си очите и пак се опитваше да погледне.
- ЗаБога,човече!-казаТоми.-Стреснаме.Добре се бях отнесъл.
- Извинявай - промълви Лоури, почувства се натрапник. - Помислих, че си излязъл и мога да те почакам, докато…
- Ама разбира се! - прекъсна го Томи. - И без това твърде дълго съм спал. Колко е часа?
Лоури погледна големия часовник в хола.
- Два и пет минути.
- Ето! Виждаш ли какво могат да направят с човека забавленията и недоспиването. Сега ми дай шапката си и се сгрей до огъня. Господи, май никога не съм виждал толкова посинял човек. Толкова ли е студено навън? -
- Изглежда студът е в мен - каза Лоури. - Би трябвало да е от маларията.
Почувства се малко подобре, защото Томи му се зарадва. Отиде близо до двете цепеници, тлеещи в камината. Томи също дойде, разбута ги, докато не запламтяха весело и после се улиса до барчето, смес-
ваше някакво питие.
- Старче, трябва подобре да се грижиш за себе си - каза Томи. - В „Атуърти“ имаме само един професор Лоури и не можем да си позволим да го загубим. Заповядай, с това ще ти стане подобре.
Лоури пое чашата, но не отпи веднага Погледът му се плъзгаше през стаята по старите шкафове със стъклени вратички и по порцелановите фигури върху рафтовете в ъгъла. Когато беше малък, той и Томи никога не бяха допускали в тази стая, освен когато трябваше да бъдат представени на гостите. После ги оставяха, с измити до протъркване лица и гузни като след престъпление, да седят вдървено на още по-вдървените столове и бавно да потъват в противно затъпяване.
Колко различен беше сегашният Томи от онези дни! Но ето я същата завладяваща усмивка, същата блестяща черна коса, винаги леко разрошена с артистична пебрежност, същото класическо лице, впечатляващо бледо нафопа на косата, същата грациозна сгрой-ност и бързите движения на танцьор, с които винаги се справяше с нещата. Внезапно Лоури помисли съвсем ясно, че Томи е красив. Може би точно това Лоури търсеше в него, нещо, което да допълва собствената му едра грубоватост. Лоури отпи от чашата, топлината се разля приятно по тялото му и се сля с усещането от ярките припукващи пламъци.
Томи беше седнал на края на софата, винаги сядаше, сякаш ще скочи след миг. Искаше да си запали цигара, но толкова задълго се загледа в Лоури, че кибритената клечка опари пръстите му, той я пусна и захапа изгореното място. Но бързо забрави неприятното усещане и пак се зае успешно с цигарата си.
- Джим, случило ти се е нещо лошо.
Лоури го погледна и отпи още една глътка.
- Джебсън. Видял моя статия в „Нюзпейпър Уик-ли“ и направо пощурял.
- Ще се оправи - Томи се изсмя доста гръмко.
- Той ще се оправи - каза Лоури, - но в момента се чудя дали аз ще се оправя.
- Това пък какво означава?
- Изхвърлят ме в края на учебната година.
- Какво?… този стар глупак! Джим, той не може да го направи. Целият съвет трябва да подпише заповедта…
- Той контролира съвета и може да го направи. Ще трябва да си намеря друга работа.
- Джим! Ще трябва да изясниш нещата. Вярно, Джебсън никога не те е харесвал и постоянно мърмори срещу тебе зад гърба ти. Твърде прям си, Джим. Но не може да те изхвърли по този начин. Ами нали всички ще побеснеят от яд!
Обсъждаха случилото се още някое време, накрая в гласовете им се промъкна някаква безнадеждност, изреченията се накъсваха, докато не потънаха в мълчание, понякога нарушавано от припукване на горящо дърво.
Томи ходеше из стаята с неспокойна грация, спря до рафтовете с дребни предмети, вдигна един порцеланов слон, и веднага го завъртя в пръстите си с бързи нервни движения. Обърна се към Лоури. Устните му бяха застинали в необичайна напрегната гримаса, в очите му се мяркаше празнота.
- Някой би казал - промълви Томи, - че твоята статия се е захванала за тебе.
- Очевидно е така.
- Не, не. Никога не ме обвинявай в повтаряне па очевидното, Джим. Спомних си, че статията е за демо-ни и дяволи и се присмива на вярванията за тяхната
сила…
- Томи - обади се Лоури с една от редките си усмивки, - би трябвало да ти позволят да преподаваш демонология. Ти май почти си повярвал в нея.
- Когато символите на вярата не го удовлетворяват, човек трябва да си намери нещо друго - каза Томи на шега. Но дали се шегуваше? - Ти твърдиш, че боговете на съдбата са измислени. Написал си, че е глупаво да се търси помощ от богове извън помощта от единствения върховен Бог. Казваш, че демоните и дяволите са произведение на шамани с мисленето на Макиавели и че хората се подчиняват като стадо, защото се страхуват от онези неща, които не могат да съзрат. Според тебе в заслепението си хората вярват, че един всъщност добър свят е зъл и затова са създали отвратителна сбирщина от призраци, в които да въплатят своите кошмари.
- И какво? - попита Лоури. - Всичко това е вярно. Светът е зъл, въздухът, земята и водата не са населени с ревниви същества, стремящи се да разрушат човешкото щастие.
Томи остави слоичето на рафта и сс подпря па облегалката на едно кресло. Явно беше възбуден, криеше очите си, привидно загледан в своите безупречно поддържани нокти.
- Джим, никой не знае.
Лоури изръмжа от смях и каза:
- Остава да ми кажеш, че досгатъчно си изучавал тези неща, за да допуснеш възможността те да съществуват.
- Джим, за тебе светът винаги е бил едно хубаво място, това е нещо като механична реакция, чрез която ти забравяш всички гадни неща, причинени ти от този свят. Но би трябвало да виждаш като мене, Джим. Аз зная, че светът е едно зло, несигурно място и че дълбоко в душите си хората са зли. И като зная това, винаги се радвам да открия дори атомче добрина, а злото само ме отегчава. Ти пък неотклонно крачиш напред към тъгата и разочарованието. За тебе всичко съществуващо е добро и щом видиш нещо подло, черно, лигаво, ти се отвращаваш. Днес дойде тук треперещ от малария, смазан от подла гадост, направена от човек, който отначало сигурно се смятал за добър. Твоите възгледи, Джим, винаги ще ти носят само нещастия и сълзи. Независимо дали има призраци или не, най-застрахо-ван е човекът, който знае, че всичко наистина е зло и че въздухът, земята и водата са населени с фантастични демони и дяволи, които ни се присмиват и само прибавят тъга в битието човешко.
- Значи - обади се Лоури, - длъжен съм ниско да се поклоня на суеверията и да наследя всички мрачни размишления на моите затънали в невежество прадеди. Дявол да ги вземе твоите дяволи, Томи Уилямс, защото аз отказвам да имам нещо общо с тях.
- Но би могло да се окаже - спокойно, дори зловещо каза Томи, - че те имат нещо общо с тебе.
- И как успя да стигнеш до това заключение?
- Би могло да се окаже - продължи Томи, - че дяволите и демоните вече са те победили в първия рунд.
- Дрън-дрън! - отвърна Лоури, но по тялото му премина ледена тръпка.
- Публикуваш в „Нюзпейпър Уикли“ статия, в която твърдиш, че те не съществуват. Същата статия събужда гнева на едни отмъстителен глупак и така причинява вече решеното ти отстраняване от „Атуърти“.
- Глупости - каза Лоури, но вече не толкова живо.
- Бъди любезен и кажи, че светът е гидно място, пълно със зли духове. Бъди добро момче, забрави рицарските си навици. И бъди така добър да си отидеш вкъщи, да се натъпчеш с хинин и да си поемеш дъх.
- А аз дойдох при тебе - усмихна се Лоури, - за да потърся утешение.
- Утешенията са лъжи - каза Томи. - Предложих ти нещо по-добро.
- Дяволи и демони?
