Според него биха могли да се опитат… ами… Мери, светът наистина е добро място. Той не е препълнен със зли същества. Не е нужно хората вечно да бъдат под сянката на собствения си страх от призраци.
- Но, разбира се, така е, Джим. Може би утре ще разбереш какво се е случило. Сигурно ще се окаже нещо съвсем невинно.
- Мери, вярваш ли в това?
- Твърдо. Сега си легни и поспи поне малко.
- Но…
- Какво има, Джим?
- Чувствам се… чувствам се, сякаш ми се е случило нещо ужасяващо и… скоро ще се случи нещо още по-страшно. Не зная какво е то. Само да можех да открия!
- Легни и заспивай, Джим.
- Не, не мога да заспя. Ще изляза да се разходя, може главата ми да се проясни и ще си спомня…
- Но ти си болеп!
- Не мога повече да лежа тук. Не мога да стоя на едно място!
Той затвори прозореца и започна да се облича. Тя го гледаше безропотно, докато той си избираше сако.
- Нали няма много да се бавиш?
- Само половин час. Трябва да се разтъпча, защото ще се пръсна. Но не се тревожи за мен. Върви да спиш.
- Наближава полунощ.
- Аз като че… - Той се запъна и каза с друг тон, -Днес следобед ми се струваше, че съм имал среща някъде, определена за три без четвърт. Може и да съм отишъл някъде… Не. Не зная къде съм бил и какво съм правил. Не зная! Мери?
- Да, Джим?
- Добре ли си?
- Ама, разбира се, добре съм.
Той закопча палтото си, наведе се към нея и я целуна.
- Ще се върна след половин час. Иска ми се… ами, просто трябва да се разходя, това е всичко. Лека нощ.
- Лека нощ, Джим.
ГЛАВА ТРЕТА
Нощта беше ясна и чиста, той спря за миг на площадката, усети миризмата на събудена за живот земя и на растяща зеленина, тя събуди спомените му. Такива нощи му внушаваха когато беше дете желанието да тича неспирно из полето, да почувства как земята лети под петите му, просто от неразбираемата радост, че живее. В такава нощ преди години той и Томи се промъкнаха в пещера на миля от града, защото се говореше, че била населена от призраци. И безумно се уплашиха от бяла сянка, която се оказа стар самотен кон. Споменът посъживи Лоури - този Томи с невероятното му въображение и гъвкавия език!
А как обичаше Томи да разиграва своя по-муден и земно настроен приятел! Това днес си беше номер. Вещици, привидепия, приказки на стари баби, дяволи, демони, черна магия. Томи, който не вярваше в нищо, с удоволствие се преструваше, че вярва в неща, които шокираха околните! Той с наслаждение почти буквал-по поваляше насядалите пред него студенти, когато се навеждаше над катедрата и загадъчно казваше: „Наричаме това психология само от вежливост. Но истината, която знаем и аз, и вие, е - ние изучаваме черните зли духове и сатанинските изчадия, които се излежават привидно лениво точно зад границата, до която вижда нашето съзнание“. Наистина беше влюбен в този стил! Разбира се, казаното от него си беше вярпо, даже
абсолютно вярно, по нали Томн избираше начина, по който да го каже. Този свят е толкова скучен, толкова еднообразен, защо да негопоразкраси малко и да забие някоя и друга игличка във въображението на хората? Наистина, скъпи Томи, защо не?
Стана му студено на главата, той вдигна ръка и откри, че си с забравил шапката, после си спомни за загубата. Повечето негови дрехи бяха предназначени за тропиците и затова имаше само една филцова шапка. А човек пе можеше да се разхожда из „Атуърти“ с тропически шлем, не и в „Атуърти“! Тази загуба пак го подразни. И най-хубавият му костюм от туид е непоправимо съсипан! Но името беше написано на кожената лента вътре в шапката, защото това бешехубава шапка, някой студент ще я намери, където и да я е отнесъл вятърът, и ще я занесе d канцеларията на факултета… И все пак, имаше нещо сбъркано в цялата история. Изчезналата шапка имаше някакво по-сериозно значение, тя някак се превръщаше в символ на загубените четири часа от неговия живот. Част от него си беше отишла, четири часа бяха безжалостно отнети от живота му, а с тях и една филцова шапка. Хрумна му, че ако намери шапката, би могъл да открие какво е станало и с четирите часа. Наистина страппо, от какво ли е толкова озадачен, той, който се озадачаваше от малко неща?
Четири часа изчезпали.
И неговата шапка.
Появи се неприятното усещане, че би трябвало да се върне по улицата към къщата на Томи п да погледне дали шапката пе е под някой храст. Би било глупаво да остави па тревата толкова хубава шапка - би могло да завали.
Да, така е, подобре да намери тази шапка.
ь
Тръгна по стъпалата към пътеката и погледна към променливите сенки между земята и луната. Хиляди пъти беше слизал по тези стъпала, по когато стигна пътеката, едва не си счупи крака в допълнителното стъпало.
Погледна надолу и припряно се дръпна назад, само за да открие, че не може да отстъпи. Почти падна с гърба напред в празно пространство! Над него нямаше стъпала, продължаваха само надолу. Той гледаше с изцъклени очи тази стълба, опитваше седа види докъде стига. Тук-там стъпалата се размазваха пред погледа му, сякаш потъваха в тъмна мъгла, не можеше да различи и намек за това, което го чакаше в края.
Погледна тревожно нагоре и с облекчение установи, че луната още си е на мястото. Той стоеше сочи над равнището на двора и беше сигурен, че ако достигне невидимия ръб, ще успее да се измъкне. Посегна, но ръбът му се изплъзна и той едва се удържа да не падне. Без да диша, той се взираше в стълбата към незнайното. Луна, стъпала и никаква възможност да се върне на площадката.
Отнякъде като че долетя звънлив смях и той се озърна, но явно това беше звукът от двете японски камбанки пад портала. Изпълваше го неясната увереност, че няма смелост да слезе до дъното, че разумът му няма да издържи лице в лице с ужасните неща, които го очакваха там. Но всичко, което трябваше да направи, бе да слезе още две стъпала по-долу и да стигне с ръце ръба, за да се издърпа навън. Пристъпи надолу, ръбът се отдръпна. Така нищо няма да направи, каза си той, загледан в празните си ръце. Ще се върне назад…
И отново почти падна в бездънната празнота! Двете стъпала, по които беше слязъл, изчезнаха изпод подметките му.
Отпово този смях… не, само приятният звън на разлюляните от вятъра камбанки.
Той се вглеждаше напрегнато в завиващите стъпала, през слоя мрачна мъгла, като в кладенец с черно мастило. Чакай! Да, там има врата, на не повече от трийсетина стъпала, в стената до тях. Тази врата би трябвало да го изведе отново навън и нагоре. Поне може да опита дали е така. Той тръгна надолу, веднъж спря и погледна през рамо. Колко загадъчно тези стъпала изчезваха, щом вдигнеше крака си от тях! Между него и предната стена на къщата нямаше нищо, освен пустота, но все още можеше да види светлините в прозорците. Какво би помислила Мери…
- Джим! Джим, забрави си шапката!
Той се обърна рязко и погледна нагоре. Мери стоеше на площадката, вторачена в мрака, който допреди малко беше пътека.
- Джим! - тя вече виждаше пропастта.
- Тук долу съм, Мери. Не идвай пасам. Ей сега ще се кача. Всичко е паред.
Лунпата светлина беше твърде слаба, зада различи изражението на лицето й. Горкичката, сигурно се е уплашила до смърт.
- Джим! О, Господи! Джим!
Не можеше ли да чуе гласа му?
- Добре съм, Мери! Щом стигна онази врата, ще се върна!
Горкото дете.
Тя направи движение напред и той събра длани пред устата си, за да изкрещи предупреждението. Тя щеше да стъпи в пищото!
- Спри, Мери! Спри!
Разтресе го тътен, замята се събра над главата му, отнемайки му лунпата светлина, стълбата потъна в
абсолютен мрак.
Той стоеше и трепереше, вкопчен в грапавата пръстена стена.
От много, много далеч дойде викът, потъващ в нищото:
- Джим! О, Господи! Джим!
Следващиятпътгласътй се чу като шепот. Накрая -беззвучен като спомен.
Нищо не й се е случило, яростно си каза Лоури. Нищо. Дупката се затвори, преди тя да слезе до нея, а сега този капан набъбва над главата му, затова не може да чуе гласа й. Но някак знаеше, че изобщо не е така. И в този миг тя не е там, горе. Пак го втресе, пак се усети съвсем болен, главата му се завъртя, вече беше сигурен, че ще се втурне напред и вечно ще се препъва към мистерията, надигаща се от дъното - дъното, което не смееше да доближи.
Е добре, но пред него има врата. Ако стои и подсмърча като хлапе, как би се измъкнал от това място? Беше видял врата и щеше да я намери. Засмъква се надолу, предпазливо опитваше с крак всяко стъпало. Откри, че не са равни, някои от тях падаха почти метър, други само с по няколко сантиметра. И стената под ръката му се променяше, сега беше хлъзгава и студена, като от вода, стичала се по нея векове, изгладила камъка и застлала го с мъх. Някъде бавно падаха капки, една по една, плашещо гръмки в тукашната мъртвешка тишина.
И по-лоши неща са ми се случвали, каза си той. Смешно е, да живее в къщата всичките тези години и даже да не подозира съществуването на тази стълба точно под стъпалата към входа.
