Още при първия разговор с Монаха Михаил си спомни думите на Дон за така наречената агенция за разпространение на печата в Лисабон. Той веднага реши, че може да използува агенцията, но не разкри пред шефа си своята осведоменост. Сега той поиска разрешение да отиде в Париж за две седмици, за да потърси начин да проникне в португалските колониални войски. Монаха му разреши командировка.
Дон не беше забравил молбата на Михаил относно Карл Брокман и от време на време го осведомяваше за движението на този бял наемник, воюващ в Черния континент. Той разполагаше със сведения, че Брокман се намира в колонията, разположена в Западна Африка, че контрактът му скоро свършва и после кой го знае накъде ще хване…
В Париж още от летището Михаил телефонира на Дон и си определиха среща.
За една седмица Дон получи потвърждение, че Брокман се намира на предишното място — в специално подразделение, действуващо на територията на португалската колония. На Михаил станаха известни също така особените правила, от които се ръководеха службите и учрежденията, занимаващи се с вербовка на доброволци за колониалната война.
Когато се завърна в Разузнавателния център, той притежаваше всички сведения, необходими за съставяне на добре обмислен план на своето пътуване до Португалия. Планът бе написан за два дни, докладван на Монаха и одобрен.
Глава 6
Под малтийски кръст
Трябва да отделим място и на политическата хроника, макар и с няколко изречения.
По онова време народът на една от последните колонии на някогашната голяма португалска колониална империя водеше упорита въоръжена борба за своята свобода, за създаване на независима държава.
Работите на наследниците на фашисткия салазарски режим вървяха зле. Насила мобилизираните войници дезертираха при първия удобен случай. Наложи се да вербуват наемници.
Наемниците бяха най-различни — в зависимост от задачите, които им се поставяха. Заплащането също се колебаеше и амплитудата достигаше значителни отклонения. Имаше и редовно обучени войници, чиято кървава заплата, пресметнато в долари, беше около двеста на месец. Но имаше и професионалисти, подобно на Карл Хайнц Вайсман от Нюрнберг, на които трябваше да се плаща по хиляда и повече, тъй като те умееха не само да се подчиняват при провеждане на кървави акции, но и да командуват. На такива хора ненапразно плащаха — там, където ги изпращаха, се водеше война не на живот, а на смърт. Тези, които търсеха силни усещания и екзотика, получаваха пълна дажба. Понякога, поради липса на съвременно оръжие, африканците стреляха със стрели, чиито върхове бяха намазани с кураре — отрова, парализираща дишането.
Когато Михаил посети лисабонската агенция по разпространение на печата, там нямаше много хора и изобщо бяха внимателни с него. Мъжът в светлосив костюм, към когото го отпратиха, погледна Михаил без всякакъв интерес.
— На колко сте години? — попита той.
— На четиридесет — отвърна Михаил и си помисли, че не му повярва.
— Националност?
— Руснак.
— Откъде идвате?
— От Франция?
— Преселник ли?
— Не. Баща ми е емигрирал от Русия през осемнадесета година.
Мъжът се облегна на креслото и погледна Михаил отдалече.
— Кой ви даде нашия адрес?
— Казва се Хайзелс. От Белгия.
Светлосивият забарабани с пръст по масата и попита:
— Как мислите, аз на колко години съм?
Михаил реши да го поласкае:
— Според външността, на тридесет.
В отговор се чу непринуден смях. След като се насмя, светлосивият каза:
— Мисля, че сме връстници. Вие сте около петдесет?
Оставаше само удивлението.
— Отдавна не съм се поглеждал в огледалото — каза Михаил. — Но аз бях…
— Оставете — прекъсна го светлосивият. — Аз не съм си у дома, не трябва да ме подмладявате. Какво искате от нас?
— Искам да спечеля нещо. А вие какво бихте искали от мен?
— Не се ли страхувате от червеи под кожата, въшки, коремен тиф и десетки болести, непознати за европейската медицина? Не се ли страхувате да умрете, преди да сте стигнали шестдесетте?
— Искам да спечеля. А дали се страхувам, или не — това зависи от цената.
— Не знаем какво можете да правите.
— При всички случаи стрелям добре.
— Е, това могат и малчуганите. А на вашата възраст е малко трудно да се научите на нещо друго.
— Със здравето съм добре — възрази Михаил. — И после, по време на войната, ми се е налагало не само да стрелям.
— Какво например?
— Бил съм на Източния фронт — излъга Михаил.
— В немската армия?
— Да.
— В какви части?
Михаил реши да рискува и да направи смел ход извън правилата:
— В СД. Служих под командуването на Гюнтер Хофман. Чули ли сте за него?
Светлосивият наведе поглед и каза с лека ирония:
— Кой не е чувал за човека, който има смъртни присъди в три страни? — Той замълча и после добави: — Но вероятно вие сте първият, който афишира връзката си с него.
Михаил помисли, че рисковано започна играта, но реши да не отстъпва.
— И сега бих искал да работя с Гюнтер. Жалко, че не знам къде е.
Това остана без внимание. Събеседникът се върна към целта.
— В какъв чии завършихте войната?
— Фелдфебел.
— Колко смятате да получите от нас?
— Ако ми дадете три хиляди западногермански марки на месец…
— Това е твърде много.
— Две и петстотин.
— Добре. Но вие трябва да подпишете договор, който ще ви лиши от правото да разполагате със себе си най-малко една година.
— Точно за една година си мислех и аз.
— Добре. Елате вдругиден по това време и ще решим останалото.
Михаил беше вече до вратата, когато собственикът на фирмата каза, без да скрива своята насмешка:
— Ако търсите Хофман, защо не попитате Хайзелс? Нали той ви е подучил да се обърнете към нас?
Михаил почувствува, че всичко пропада.
— Хайзелс не е от тези, които афишират връзките си.
— Добре — усмихна се светлосивият, — това няма значение…
Когато излезе от агенцията, Михаил почувствува досада. Но след станалото оставаше да чака резултата. Посещението при „разпространителя на печата“ в края на краищата се оказа полезно в едно отношение — успя да напипа следата на Хофман. Хайзелс познава Хофман. Хайзелс познава и Карл Брокман.
Работата така се нареждаше, че търсейки Брокман, Михаил можеше да изпълни и поставената му задача и да постигне страстно желаната лична мъст.
На другия ден той се яви в агенцията, където му дадоха да подпише документ, подобен на клетва, и го питаха къде би искал да бъде. Михаил, разбира се, избра колонията, където воюва Брокман, и след една седмица заедно с петдесет души като него (наистина, всички бяха твърде по-млади от него) слезе на африканския бряг.
Отведоха ги във военен лагер, на вратите му се извисяваше железен малтийски кръст — символ на Лузтания, както някога в Португалия, разпределиха ги по двама в стая в дълга бяла барака: два кревата с матраци от морски водорасли, две нощни шкафчета и закачалка, която служеше едновременно за окачване на карабините.
Общо взето, му провървя: съквартирант му бе бившият капрал от гвардейския шотландски батальон на английската армия, младеж на около двадесет и пет години. Капралът търсеше приключения, но, разбира се, и пари. Повечето от останалите бяха отрепки и углавни престъпници. Капралът Боби притежаваше безценно за съжителство качество — никога не заговаряше пръв.
Още на следващия ден новопристигналите бяха разпределени. Лагерното началство проверяваше новобранците по два показателя: интелектуалност, ако може така да се каже, имайки предвид тестовете за съобразителност (например да се различи квадрат от триъгълник), и физически способности, които имаха преимуществено значение. Но все пак главното беше опитът във военните действия. Михаил попадна сред първите шестима. Би следвало да се радва на това, защото го зачислиха в категорията на мислещите, а не при човекоподобните негодяи. Сред останалите имаше и джебчии, и непреуспели сутеньори, и бандити, криещи се от съдебно преследване, и даже един многоженец на име Езар, който се представяше за агент на някаква тайна организация (скоро се изясни, че той е обикновен шизофреник, но не го върнаха заради това).
