— А вие как се казвате?
— Виктор Андреевич.
— Да не би да работите в химзавода?
— Да, в една от лабораториите. Не ми се е налагало често да общувам с Пиетро по работа, но сме доста близки.
— Харесвате ли го?
— Според мен той е много добър човек.
— Струва ми се, че е прям и открит. А вие отдавна ли живеете тук?
— Пристигнах веднага след войната.
Тя погледна ръцете му — дали няма халка, — и това не убягна от него.
— Самотник съм. Жената и дъщерята загинаха в окупацията.
Светлана бе поразена от неговата досетливост и проницателност. И главното от простотата му. Това беше първият от възрастните, който й показваше своето превъзходство неназидателно и непринудено. Тя погледна с уважение своя нов познат.
Как се разви това познанство по-нататък, ще разкажем после, а сега да си спомним за Льоша, защото претърпя две загуби, които не бяха много значителни, но имаха пряка връзка с предишното и това, което ще се случи по-нататък.
Една неделя той намисли да подреди тъмната стаичка, която му служеше за лаборатория, откакто купи фотоапарата. Трябваше да изхвърли всички вехтории, за да стане по-просторно. След като свърши черната работа, Льоша закрепи на стената широка полица за химикалите и шкафче за излагане на фотографската плака на светлината. След това започна да сортира филмите, завивайки всеки в отделна хартия. Насъбраха се около петнадесет. Помиеше много добре всеки филм — къде и кога го е снимал, при каква светлина, с каква бленда и скорост. Любим си остана първият, с който започна фотографирането. А точно този липсваше. Прерови всички чекмеджета, всички ъгълчета и не го намери. След това започна да развива увитите филми и отново ги разгледа срещу светлината — напразно. Първия филм го нямаше.
Льоша отиде в кухнята, където майка му и баща му пиеха чай.
— Мамо, да си ровила в моя килер?
— Ти не ми позволяваш даже да влизам там!
— Какво така се нахвърли? — попита бащата.
— Един филм няма.
— Купи си друг.
— Ама той е заснет — с досада обясни Льоша.
— Я не ни занимавай с твоите работи.
Льоша се върна в лабораторията и още веднъж претърси от пода до тавана. И отново напразно. Филма го нямаше. Спомняше си добре, че преди около две седмици му попадна пред очите и с удоволствие го разглеждаше, поразен от своето първо майсторство. Жалко беше да загуби такова нещо — истинските фотолюбители лесно ще разберат огорчението на Льоша.
Същия ден малко по-късно Льоша отиде в своя собственоръчно направен гараж, където беше мотоциклетът му. Надзърна съседът, собственикът на стария москвич.
— Здравей, Льоша! Дай ми за малко твоя гаечен ключ, моя го оставих в къщи, нещо крановете оправях, нали разбираш.
— Вземи го за цяла седмица — мрачно каза Льоша, навеждайки се към куфарчето с инструменти.
Но колкото и да прехвърляше железата, не можа да намери гаечния ключ.
— Сънувам ли, или какво? — промърмори той разсеяно.
— Какво, Льоша? Какво си баеш? — засмя се съседът.
— Ще почна да заеквам, не само ще бая.
Съседът нищо не разбра.
— Ключа го няма — каза Льоша, като се изправи. — Няма го. Изчезнал е.
— Забутан е някъде — предположи съседът.
— Хайде да потърсим.
Те внимателно огледаха всички ъгълчета на гаража, но не го намериха.
— Може и ти да си го отнесъл в къщи — изказа предположение съседът.
Льоша поклати глава.
— Не съм. Нашите кранове не текат.
Съседът си отиде, вероятно изтича до къщи за гаечния ключ, а Альоша дълго още стоя замислен над куфарчето за инструменти и се мъчеше да си спомни къде може да е изчезнал този ключ. Последния път го използува преди десет дни… Изчезналия филм също държеше в ръцете си преди две седмици…
Льоша не направи съпоставка, но мислено отбеляза, че и двата случая са станали приблизително по едно и също време…
Сега да се, върнем към Светлана.
На някого това може да се стори неестествено, но ето факта: на втория ден от запознаването с Виктор Андреевич Светлана прие поканата му да поседнат вечер в някой ресторант. Впрочем ще се намерят не малко хора, които няма да видят нищо особено в това, нищо осъдително. Още повече, че Светлана постави условие и Галя да бъде с нея.
Виктор Андреевич не се оплака от самотността си, но не се и стараеше да се покаже по-млад. Той просто каза, ако, Светлана няма нещо по-хубаво за утре, би ли се съгласила да вечеря с него. Светлана не се замисли.
Галя обикновено изпълняваше волята на приятелката си.
Виктор Андреевич предложи да отидат в малкото ресторантче край реката. Там, на пристанището, беше закотвен един пътнически кораб, престроен за новата си служба.
Заеха масичката в ъгъла, където вместо столове имаше удобни канапенца.
— Не се притеснявайте, момичета — каза, настанявайки се, Виктор Андреевич. — Днес имам пари.
— Само днес ли? — попита Светлана, за да даде тон на разговора.
— Не, аз изобщо съм солиден, осигурен мъж — с готовност поде шеговития тон Виктор Андреевич. — Имам и кола.
— А защо дойдохме с такси? — попита Галя.
— Нали ще пийнем? А пийнал не се сяда зад кормилото.
— Може да си пийнем — каза Светлана. — Ние вече сме опитвали.
— С Пиетро ли?
— Не само с него.
— Това Пиетро ли ви подари? — попита Виктор Андреевич, посочвайки с очи брошката, с която Светлана бе забола шала.
— Той — отвърна Светлана.
Дойде келнерът.
Виктор Андреевич направи голяма поръчка, а когато келнерът доволен се отдалечи, замислено погледна приятелките, и каза малко печално:
— Който погледне отстрани, ще каже: бащата гощава дъщерите си.
— А може би внучките? — не изпусна случая да поостроумничи Светлана.
— Така ще бъде по-вярно — още по-печално се съгласи Виктор Андреевич.
— Не й обръщайте внимание — побърза да го успокои Галя. Тя обичаше да успокоява.
— Добре, ние няма да ви наричаме деденце — каза Светлана.
— И за това благодаря.
Виктор Андреевич изрече това така естествено, че Светлана наистина го съжали.
— Да обърнем плочата.
— Да, по-добре да поговорим за Пиетро — каза Виктор Андреевич.
Заговориха за Пиетро Матинели. Приятелките разказаха за него всичко, което знаеха. Светлана показа на Виктор Андреевич снимката и писмото, което носеше в чантичката си. След това Виктор Андреевич им разказа някои неща за италианеца, който донесъл подаръците. Но всичко това беше увод към предстоящото.
Скоро ресторантът се препълни. На подиума се изкачиха музикантите, започнаха танците. До този момент Светлана, Галя и Виктор Андреевич бяха изпили по две чашки коняк и по чашка шампанско. Очите им блестяха, бузите горяха. Беше топло.
Виктор Андреевич едва беше напълнил чашите, когато оркестърът засвири нова мелодия и пред тяхната масичка се появиха двама младежи. Като се поклониха, единият се обърна към Виктор Андреевич:
— Ще разрешите ли да поканим вашите момичета?
— Нямам нищо против — каза той, — но те искат ли да танцуват?
Светлана погледна младежите, след това Галя и каза:
— Веднъж може.
Четиримата се отдалечиха от масата.
Виктор Андреевич дръпна към себе си чантичката на Светлана, която беше на канапето, без да бърза, я отвори с едната ръка, порови вътре, напипа писмото на Пиетро и снимката, сложи ги във вътрешния джоб на палтото си и затвори чантичката. Всичко това направи нехайно, лениво.
Танцът свърши, младежите доведоха момичетата до местата им, поклониха се и изчезнаха. Светлана и Галя повече не танцуваха, макар че няколко пъти ги канеха. „Много е топло“ — оправдаваше се Светлана.
Затова пък от коняка не се отказваха, за което Виктор Андреевич искрено се радваше. В един момент обаче изведнъж Галя се обърна към Светлана:
— Да излезем за малко?
Другата кимна.
— Ще ви оставим за минутка, Виктор Петрович.
