После той се успокои като платно, което се е отпуснало, когато вятърът го е напуснал.
— Но за да бъда честен, трябва да спомена, че тя беше красива и за други…
> 58.
> Имена за начало
Щеше да е хубаво да можех да кажа, че очите ни са се срещнали и аз спокойно съм тръгнал към нея. Както и че съм се усмихнал и сме разговаряли за приятни неща във внимателно премерени рими като храбрия принц от някои приказки.
За съжаление в живота нещата рядко се подреждат така. В действителност аз просто стоях неподвижно. Това беше Дена — младата жена, която бях срещнал в кервана на Роент преди толкова време.
Като се замислих, беше минала само половин година. Не е толкова много време, когато за него се разказва в история, но половин година си е доста, когато я преживееш — особено когато си млад. А ние и двамата бяхме много млади.
Забелязах Дена, когато тя изкачваше последното стъпало към третото ниво на „Еолиан“. Очите й бяха сведени надолу, а лицето й беше замислено, почти тъжно. Тя се обърна и тръгна в моята посока, без да вдига поглед от пода и без да ме вижда.
Изминалите месеци я бяха променили. Ако преди беше просто красива, сега тя беше очарователна. Вероятно разликата се дължеше и на това, че сега тя не беше облечена в дрехите за път, както когато я бях срещнал, а вместо това носеше дълга рокля. Но нямаше никакво съмнение, че това беше Дена. Дори разпознах пръстена на ръката й — сребърен, с бледосин камък.
Откакто се бяхме разделили, аз бях запазил в едно скрито, тайно ъгълче на сърцето си нежни и може би глупави мисли за нея. Мислех да отида до Анилин и да се опитам да я намеря, да я срещна отново случайно по пътищата или пък мечтаех тя да дойде и да ме открие в Университета. Но дълбоко в себе си знаех, че тези мисли не са нищо повече от детински фантазии. Знаех истината — никога повече нямаше да я видя отново.
Но ето че тя беше тук и аз изобщо не бях подготвен за това. Дали изобщо щеше да си спомни кой съм — непохватното момче, с което беше прекарала няколко дни преди толкова време?
Дена беше само на три-четири метра, когато вдигна поглед и ме видя. Лицето й светна, сякаш някой беше запалил свещ вътре в нея, която я озари отвътре. Дена се втурна към мен, като измина разстоянието помежду ни с три развълнувани, широки крачки.
За миг ми се стори, че ще ме прегърне, но в последния момент се отдръпна, хвърли поглед на хората, които седяха около нас. Точно накрая, при последната крачка, превърна радостното си, стремително впускане към мен в сдържан поздрав от една ръка разстояние. Направи го по грациозен начин, но въпреки това й се наложи да протегне ръка към гърдите ми, за да спре, иначе щеше да падне върху мен при внезапното й спиране.
Тогава тя ми се усмихна. Усмивката й беше топла, сладка и срамежлива, като цвете, което се разтваря под слънцето. Беше приятелска, честна и леко смутена.
Когато тя ми се усмихна, аз почувствах…
Честно казано, не знам как да го опиша. Ще ми е по-лесно да излъжа. Мога да открадна думи от стотици истории и да ви кажа някоя толкова позната лъжа, че веднага бихте я приели. Мога да ви кажа, че коленете ми са се подкосили. Че дъхът в гърдите ми е спрял. Но това няма да е истината. Сърцето ми не биеше лудо, нито пък беше спряло, така както става в историите. Това са глупости. Преувеличения и безсмислици. Но все пак…
Излезте навън в ранните дни на зимата, след първото рязко застудяване за сезона. Намерете езеро, покрито с все още пресен и прозрачен като стъкло лед. Близо до брега ледът ще издържи тежестта ви. Плъзнете се по-навътре. Още по-навътре. Накрая ще намерите място, където повърхността на леда едва издържа теглото ви. Тогава ще почувствате онова, което усещах аз. Ледът под краката ви се пропуква. Погледнете надолу и ще видите белите пукнатини, които нацепват повърхността му като обезумели, сложни паяжини. Съвсем тихо е, но можете да почувствате внезапните остри вибрации под стъпалата си.
Това се случи с мен, когато Дена ми се усмихна. Не искам да кажа, че се чувствах така, сякаш стоях върху крехък лед, който всеки момент щеше да се строши под мен. Не. Чувствах се като самия лед — внезапно разбит на парчета, с пукнатини, които започваха от мястото, където беше докоснала гърдите ми. Единствената причина, поради която все още бях цял, беше това, че хилядите парчета от мен бяха насочени в една и съща посока. Страхувах се, че ще се разпадна, ако помръднех.
Вероятно ще е достатъчно, ако кажа, че бях запленен от усмивката й.
И макар това да звучи като нещо излязло от книгите, то ще е много близо до истината.
Никога не ми е било трудно да намирам подходящите думи. Точно обратното — всъщност понякога говорех твърде лесно онова, което мислех, и това ми носеше неприятности. Обаче тук, изправен срещу Дена, бях твърде зашеметен, за да говоря. Не можех да произнеса и една дума, дори ако от това зависеше животът ми.
Без да се замислям, всички изтънчени обноски, които майка ми ми беше набила в главата, изведнъж се върнаха. Със спокоен жест стиснах протегната ръка на Дена в своята, все едно това беше, което тя очакваше. След това отстъпих половин крачка назад и направих изтънчен три четвърти поклон. В същото време свободната ми ръка улови края на плаща ми и го зави зад гърба ми. Това беше ласкателен поклон, елегантен, без да е нелепо официален и в същото време подходящ за обществено място като това.
Какво следваше? Целуването на ръка беше традиционно, но каква целувка беше подходяща? В Атур само свеждат глава над ръката. Кеалдишките дами, като дъщерята на лихваря, с която бях говорил преди малко, биха очаквали да докоснете леко кокалчетата им и да издадете звук, имитиращ целувка. В Модег всъщност докосвате с устни собствения си палец.
Но ние се намирахме във Федерацията и акцентът на Дена не беше чуждестранен. Тогава реших просто да я целуна. Внимателно докоснах с устни опакото на дланта й за един кратък миг. Кожата й беше топла и ухаеше леко на пирен.
— На вашите услуги, милейди — казах аз, изправих се и пуснах ръката й.
За първи път в живота си разбрах каква е целта на този официален поздрав. Той ти дава възможност да се придържаш към някакъв сценарий в случаите, когато нямаш абсолютно никаква представа какво трябва да кажеш.
— Милейди? — повтори като ехо Дена, леко изненадана. — Много добре, щом настоявате. — Тя хвана роклята си и направи реверанс, като някак успя да изглежда едновременно грациозна, подигравателна и закачлива. — Вашата дама.
Когато чух гласа й, разбрах, че подозренията ми са верни. Та беше моята Алоин.
— Какво правите тук, горе, на третата ложа сам? — Тя хвърли поглед към балкона наоколо. — _Сам_ ли сте?
— Бях сам — отвърнах аз и като не можах да измисля какво друго да кажа, заех един стих от песента, която все още не беше избледняла в паметта ми. — „Сега неочаквано до мен Алоин стои.“
Поласкана, тя се усмихна на думите ми.
— Как така „неочаквано“?
— Вече бях почти сигурен, че сте си тръгнали.
— За малко да се случи точно това — дяволито рече Дена. — Цели два часа чаках моят Савиен да се появи. — Тя въздъхна трагично и вдигна очи нагоре и встрани като изваяна статуя на светица. — Накрая, изпълнена с отчаяние, реших, че този път Алоин е тази, която трябва да го намери, и проклета да е цялата история. — Тя се усмихна лукаво.
— „И ние бяхме тъмни кораби в нощта…“ — цитирах аз.
— „… разминахме се, непознати“ — довърши Дена.
— „Падането на Фелвард“ — казах аз с известно уважение в гласа. — Не са много хората, които знаят тази пиеса.
— Аз не съм като повечето хора — отвърна тя.
— Никога вече няма да го забравя — казах аз и направих преувеличено уважителен поклон с глава.
Тя се изсмя подигравателно. Продължих, без да обръщам внимание на това:
— Никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно за помощта ти тази вечер.
— Няма да можеш, така ли? — рече тя. — Е, това е твърде жалко. А колко _ще можеш_ да ми се отблагодариш?
Без да се замислям, свалих сребърните свирки от яката на плаща си.
— Само толкова — отвърнах аз и й ги подадох.
— Аз… — поколеба се Дена, напълно объркана. — Не може да говориш сериозно…
— Без теб нямаше да ги спечеля. А нямам нищо друго ценно, освен ако не искаш лютнята ми.
Тъмните очи на Дена изучаваха лицето ми, не можеше да реши дали се шегувам или не.
— Не мисля, че можеш да подаряваш свирките си…
— Всъщност мога. Станчион ми спомена, че ако ги загубя или ги подаря, ще трябва да си заслужа нови — взех ръката й, разтворих пръстите й и поставих сребърните свирки върху дланта й. — Това означава, че мога да правя с тях каквото пожелая, а онова, което искам, е да ги дам на теб.
Дена се взря в свирките в ръката си, след това вдигна поглед и ме погледна внимателно, сякаш едва сега ме забелязваше за първи път. Внезапно си помислих с болезнена яснота за това как изглеждам.
