Той рязко спря, намръщи се и внезапно се засмя с лаещ смях.
— Бедното момче, има цялото време на света и не знае какво да прави с него. Лорен още ли не те пуска вътре?
— Чук и рог — уморено каза Уил зад гърба ми.
— Знаеш ли какво — усмихна ми се Амброуз. — Ще ти дам половин пени и една от старите ми ризи за твоето време за изпит. Така ще имаш какво да носиш, когато ти се налага да изпереш твоята в реката. — Няколко от приятелите зад гърба му се захилиха, като ме оглеждаха от горе до долу.
Изражението на лицето ми остана безгрижно, защото нямах намерение да му позволя да изпита каквото и да е задоволство. Истината беше, че бях напълно наясно, че притежавам само две ризи и че след два месеца постоянно носене те бяха започнали да се износват. Дори и повече от това. Още повече, че _наистина_ ги перях в реката, защото никога не бях разполагал с достатъчно пари, та да дам да ми ги изперат.
— Ще отклоня предложението ти — казах безгрижно аз. — Полите на ризите ти са прекалено оцветени за моя вкус. — Дръпнах предната част на собствената си риза, за да изясня какво имам предвид. Няколко от студентите наблизо се засмяха.
— Нещо не схващам — чух Сим да казва тихо на Уил.
— Намеква, че Амброуз има… — Уил направи пауза — „едамете тас“, болестта, дето я хващаш от уличниците. При нея има секрет…
— Добре, добре — бързо отвърна Сим. — Разбрах. Ик. Затова Амброуз носи зелено.
Междувременно Амброуз се смееше насила на шегата ми заедно с тълпата.
— Предполагам, че си го заслужих — каза той. — Много добре, тогава ще има пенита за бедните. — Той извади кесията си и я разтърси. — Колко искаш?
— Пет таланта — отвърнах аз.
Той ме зяпна и ръката му, която бъркаше в кесията, замръзна. Цената беше безобразно висока. Няколко от зяпачите се сбутаха един друг с лакти, очевидно надявайки се някак да измамя Амброуз да ми плати няколко пъти повече пари, отколкото в действителност струваше моето време за явяване на изпит.
— Съжалявам, искаш ли да ти го пресметна в друга валута? — попитах аз. Всички знаеха, че миналия семестър Амброуз беше оплескал аритметическата част от приемните си изпити.
— Пет е нелепо висока цена — каза той. — Ще си късметлия, ако успееш да вземеш и един талант толкова късно през деня.
Насилих се да свия равнодушно рамене.
— Ще се съглася и за четири.
— Ще се съгласиш и за един — настоя Амброуз. — Аз не съм идиот.
Поех си дълбоко дъх и след това примирено го изпуснах.
— Предполагам, че можеш да си позволиш… един и четири? — попитах, отвратен от това колко жално звучеше гласът ми.
Амброуз се ухили хищно.
— Ще ти предложа следното — великодушно заяви той. — Ще ти дам един и три. От време на време правя подаяния.
— Благодаря ви, господине — смирено казах аз. — Високо ценя това. — Усетих разочарованието на тълпата, когато само дето не завъртях опашка заради парите на Амброуз.
— Няма защо — самодоволно рече Амброуз. — За мен винаги е удоволствие да помагам на онези, които са в нужда.
— Във винтишки монети това прави два нобъла, шест бита, две пенита и четири шима.
— И сам мога да го сметна — отсече той. — Още като момче съм обиколил света със свитата на баща ми. Знам как се харчат пари.
— Разбира се, че знаеш — сведох глава аз. — Колко глупаво от моя страна. — Погледнах го с любопитство. — Тогава значи си бил и Модег?
— Разбира се — разсеяно отвърна той, докато продължаваше да рови в кесията си и да вади различни монети. — Всъщност съм бил във високия двор на Сершаен. Два пъти.
— Вярно ли е, че модеганските благородници считат пазарлъка за нещо, достойно за презрение за всеки с благороден произход? — невинно попитах аз. — Чувал съм, че според тях това означава, че или този човек не е с чиста кръв, или пък е изпаднал в наистина отчаяно положение…
Амброуз вдигна поглед към мен и замръзна, както ровеше за монети в кесията си. Очите му се присвиха.
— Защото, ако това е истина, ще е ужасно любезно от твоя страна да паднеш до моето ниво, просто за да се позабавляваме с малък пазарлък — ухилих му се аз. — Ние от Рух обожаваме да се пазарим.
От тълпата наоколо се разнесе шепот. Тя вече се бе разраснала до няколко десетки души.
— Изобщо не е така — каза Амброуз.
Лицето ми беше самата загриженост.
— О, простете, милорд. Нямах представа, че сте в затруднено положение… — направих няколко крачки към него и му подадох своята плочка за приемния изпит. — Ето, заповядай, можеш да я получиш само за половин пени. И аз самият правя малки подаяния.
Застанах точно срещу него с плочката в протегната си ръка.
— Моля, настоявам, за мен винаги е удоволствие да помогна на онези, които са в нужда.
Амброуз ми хвърли кръвнишки поглед.
— Задръж си я и дано ти приседне — тихо изсъска той. — И запомни това, когато ядеш боб и се къпеш в реката. Аз все още ще съм тук в деня, когато си тръгваш с празни джобове.
Той се обърна и излезе — самото изражение на накърненото достойнство.
От заобикалящата ни тълпа се разнесоха откъслечни аплодисменти. Направих цветисти поклони във всички посоки.
— Как би оценил това? — Уил попита Сим.
— Две за Амброуз. Три за Квоте — Сим ме погледна. — Всъщност това не беше най-доброто, на което си способен.
— Миналата нощ не можах да се наспя добре — признах аз.
— Всеки път, когато правиш нещо такова, то прави евентуалната разплата по-лоша — рече Уил.
— Не можем да правим нищо друго, освен да се ежим един на друг — казах аз. — Магистрите са се погрижили за това. Ако прекалим, веднага ще ни изключат за „поведение, неподобаващо на член на Арканум“. Защо мислиш не съм направил досега живота му ад?
— Защото си мързелив? — предположи Уил.
— Мързелът е едно от най-добрите ми качества — непринудено се съгласих аз. — Ако не бях мързелив, вероятно щях да си направя труда да преведа „едамете тас“ и щях много да се ядосам, когато разберях, че означава „мокър оток“. — Отново вдигнах ръка с изправен палец и среден пръст. — Вместо това ще предположа, че това се превежда директно като името на болестта — „немсериа“, и така ще избегна всякакво излишно напрежение в нашите приятелски взаимоотношения.
В крайна сметка продадох времето си за изпит на един отчаян ре'лар от Рибарника, който се казваше Джаксим. Пазарихме се дълго и аз му продадох плочката си за шест йота и услуга, която щях да му поискам по-късно.
Приемните изпити минаха толкова добре, колкото и очаквах, като се вземеше предвид това, че не можех да уча. Хеме все така се заяждаше с мен.
Лорен беше спокоен. Елодин беше подпрял главата си на масата и изглеждаше заспал. Таксата ми за обучение се оказа цели шест таланта, което ме постави в интересно положение…
* * *
Дългият път до Имре беше почти пуст. Слънцето напичаше през клоните на дърветата, вятърът носеше в себе си намека за хладното време, което скоро щеше да дойде заедно с есента. Първата причина за отиването ми до „Еолиан“ беше да си взема лютнята. Миналата нощ Станчион беше настоял да я оставя там, за да не я счупя по време на дългата си пиянска разходка до дома.
Когато наближих „Еолиан“, видях Деох, който се мотаеше пред прага и въртеше монета върху кокалчетата на ръката си. Когато ме видя, той се усмихна.
— Здравей! Мислех, че ти и приятелите ти ще свършите в реката, като ви гледах как лъкатушите насам-натам, когато си тръгнахте миналата нощ.
— Клатехме се в различни посоки — обясних аз, — така че накрая постигнахме равновесие.
— Твоята дама е вътре — засмя се Деох.
Опитах се да не се изчервя и се зачудих как ли е разбрал, че се надявах да намеря там Дена.
— Не знам дали бих могъл да я нарека точно _своя_ дама.
В края на краищата Совой ми беше приятел.
— Наричай я както си искаш — сви рамене той, — но тя е при Станчион зад бара. Ако бях на твое място, щях да ида да си я взема, преди да са станали прекалено близки и той да е започнал да упражнява акордите си върху нея.
Почувствах внезапен гняв и едва успях да преглътна острите думи, които ми бяха на езика. Лютнята ми. Той говореше за лютнята ми.
Побързах да се вмъкна вътре, като си помислих, че е по-добре Деох да не забележи изражението на лицето ми.
Обиколих трите нива на „Еолиан“, но никъде не намерих Дена. Обаче срещнах граф Трепе, който ентусиазирано ме покани да седна.
— Надявам се, че ще мога да те убедя да ме посетиш в дома ми някой ден? — стеснително ме попита той. — Мисля да организирам малка вечеря и познавам няколко човека, които много искат да се запознаят с теб. — Трепе ми смигна. — Слуховете за твоето изпълнение вече се носят наоколо.
Усетих пристъп на безпокойство, но знаех, че седенето на една маса с благородниците беше един вид необходимо зло.
— За мен ще бъде чест, милорд.
— Трябва ли непременно да ме наричаш „милорд“? — Трепе направи гримаса.
