Плащът ми беше овехтял и макар че носех най-добрите си дрехи, все пак приличах на бедняк.
Тя отново погледна надолу и бавно затвори ръката си около свирките. След това вдигна очи към мен с непроницаемо изражение.
— Мисля, че сигурно си прекрасен човек — каза.
Поех си дъх, но тя продължи, преди да успея да заговоря:
— Обаче това е твърде много за едно просто „благодаря“. По-голяма отплата, отколкото е необходима, за каквато и помощ да съм ти оказала. Така аз ще се превърна в _твой_ длъжник. — Тя взе ръката ми и върна отново в нея свирките. — Бих предпочела ти да си ми задължен. — Внезапно се усмихна. — Така ти ще ми дължиш услуга.
Залата беше станала осезаемо по-тиха. Огледах се наоколо, объркан, че съм забравил къде се намирам. Дена сложи пръст на устните си и посочи през парапета към сцената под нас. Приближихме се до края на балкона, погледнахме надолу и видяхме един старец с бяла брада, който отваряше калъф на инструмент със странна форма. Изненадано си поех въздух, когато видях какво държи в ръцете си.
— Какво е това нещо? — попита ме Дена.
— Това е стара дворцова лютня — отговорих аз, неспособен да скрия удивлението в гласа си. — Досега никога не съм виждал такава.
— Това е лютня? — тихо помръднаха устните на Дена. — Преброих двайсет и четири струни. Как изобщо работи това нещо? Това са повече струни, отколкото има на някои арфи.
— Така са ги правели преди много години, преди появата на металните струни, преди да се научат как да поставят дълги грифове. Невероятна е. В направата на тази лебедова шия има повече умение, отколкото в постройката на три катедрали.
Наблюдавах как старецът отмести брадата си да не му пречи и се настани по-удобно на стола.
— Надявам се само да я е настроил, преди да излезе на сцената — добавих тихо аз. — Иначе има да чакаме цял час, докато си играе с ключовете. Баща ми обичаше да казва, че старите менестрели прекарвали два дни в слагането на струните и два часа в настройване, за да могат накрая да изкарат две минути музика от някоя стара дворцова лютня.
На стареца му бяха необходими само около пет минути, за да настрои струните. След това започна да свири.
Срам ме е да го призная, но не си спомням нищо от песента. Въпреки че никога преди не бях виждал дворцова лютня, камо ли пък да я бях чувал как свири, мислите ми бяха твърде заети с Дена, за да мога да обърна много внимание на друго. Когато, застанали един до друг, се наведохме над парапета, аз я погледнах крадешком с крайчеца на окото си.
Не се бе обърнала към мен по име, нито пък спомена нещо за нашата предишна среща в кервана на Роент. Това означаваше, че не си спомня кой съм. Предполагам, че изличаването на спомена за дрипавото момче, което бе срещнала за няколко дни по време на пътуването си, не беше особено изненадващо. Все пак мисълта за това леко ме жегна, защото аз бях мислил с нежност за нея в продължение на месеци. От друга страна, нямаше как да повдигна въпроса за това, без да изглеждам глупаво.
Беше по-добре да започнем отначало и да се надявам, че този път ще оставя по-траен спомен в нея.
Песента свърши, преди да се усетя, и аз заръкоплясках ентусиазирано, за да прикрия невниманието, с което се бях отнесъл към нея.
— Преди малко, когато повтори припева, си помислих, че си направил грешка — каза ми Дена, когато аплодисментите утихнаха. — Не можех да повярвам, че наистина очакваш някой непознат да се присъедини към теб. Никъде не съм виждала да правят нещо подобно, с изключение на вечерите край лагерните огньове.
— Всеки ми повтаряше, че това е мястото, където свирят най-добрите музиканти — свих рамене аз и направих широк жест към нея. — Вярвах, че все някой ще знае тази партия.
Тя повдигна вежди.
— За малко да не успееш — каза тя. — Чаках някой друг да се опита. Малко се страхувах аз самата да го направя.
— Защо? Ти имаш очарователен глас — погледнах я объркано аз.
— Чувала съм само два пъти преди това тази песен. — Тя направи смутена гримаса. — Не бях сигурна, че ще мога да си я спомня цялата.
— Само два пъти ли?
— И вторият път беше само преди един цикъл — кимна Дена. — Една двойка я изпя по време на официална вечеря, на която присъствах в Аетниа.
— Сериозно ли говориш? — недоверчиво я попитах аз.
Тя поклати глава, сякаш я бях хванал в малка, невинна лъжа. Тъмната коса падна върху лицето й и тя разсеяно я отметна встрани.
— Добре де, предполагам, че съм чула двойката да репетира за кратко изпълнението си преди вечерята…
Поклатих глава, все още невярващ напълно на думите й.
— Това е удивително. Хармонията е изключително трудна. А и да запомниш всичките стихове… — мълчаливо и с възхищение продължавах да клатя глава. — Имаш невероятен слух.
— Не си първият мъж, който ми го казва — каза шеговито Дена. — Но май си първият, който го казва, докато гледа към ушите ми — многозначително сведе поглед тя.
Почувствах, че започвам силно да се изчервявам, когато чух познат глас зад гърбовете ни:
— Ето къде си бил!
Когато се обърнах, видях Совой — моят висок, красив приятел и съзаклятник от часовете по симпатия за напреднали.
— Ето ме — потвърдих аз, изненадан, че ме е търсил.
Бях двойно по-изненадан от това, че беше толкова нетактичен да ме прекъсне, докато провеждах личен разговор с млада дама.
— Ето ни всички — усмихна ми се Совой, подмина ме и небрежно сложи ръка около кръста на Дена.
Той се обърна престорено намръщен към нея:
— Аз претърсвам целите долни етажи, за да ти помогна да намериш своя певец, и накрая ви намирам тук да си гукате.
— Натъкнахме се неочаквано един на друг — каза Дена и сложи ръката си върху неговата, която стоеше върху ханша й. — Знаех, че ако не друго, ще се върнеш за напитката си… — Тя кимна към близката маса, която беше празна, с изключение на двете чаши с вино върху нея.
Те заедно се обърнаха и се отправиха под ръка към масата си. Дена погледна към мен през рамо и повдигна вежди. Нямах и най-малка представа какво има предвид.
Совой ми махна да се присъединя към тях и дръпна за мен един празен стол, където да седна.
— Не можех да повярвам, че наистина ти си там долу — каза ми той. — Стори ми, че чувам твоя глас, но… — той посочи третия етаж на „Еолиан“ — макар третият балкон да осигурява уединение за младите влюбени, по отношение на изгледа му към сцената има какво още да се желае. Не знаех, че свириш. — Той обгърна раменете на Дена с дългата си ръка и се усмихна с очарователната си синеока усмивка.
— От време на време го правя — небрежно отвърнах аз, докато сядах.
— Имаш късмет, че избрах тази нощ да се забавляваме в „Еолиан“ — рече Совой. — Иначе нямаше да има кой да ти акомпанира освен ехото и щурците.
— Тогава съм ти задължен — кимнах почтително аз.
— Реванширай ми се, като вземеш Симон за партньор следващия път, когато играем на ъгли — каза той. — Така ти ще трябва да платиш залога, когато празноглавото малко копеле обяви висока карта само с един чифт.
— Готово — съгласих се аз, — макар това да ме огорчава. — Обърнах се към Дена. — А на теб? Дължа ти голяма услуга. Как да ти се отплатя? Поискай каквото пожелаеш и то ще бъде твое, стига да е във възможностите ми.
— Каквото пожелая, стига да е във възможностите ти — игриво повтори тя. — Тогава какво друго можеш да правиш, освен да свириш толкова добре, че да разплачеш Техлу и неговите ангели, когато те чуят?
— Предполагам, че мога да направя всичко — непринудено отвърнах аз, — ако ти го поискаш от мен.
Тя се засмя.
— Опасно е да казваш такова нещо на една жена — рече Совой. — Особено на тази тук. Тя ще те изпрати да й донесеш лист от пеещо дърво от другия край на света.
Дена се облегна назад в стола си и ме погледна с опасно пламъче в очите.
— Лист от пеещо дърво — замечтано каза тя. — Сигурно е хубаво да имаш нещо такова. Би ли сторил това за мен?
— Бих го направил — потвърдих аз и с изненада установих, че казвам истината.
За момент изглеждаше като че обмисля тази идея и след това закачливо поклати глава.
— Не бих те изпратила на такова далечно пътуване. Ще трябва да запазя услугата за някой друг ден.
— Значи оставам твой длъжник — въздъхнах.
— О, не! — възкликна тя. — Допълнителна тежест върху сърцето на моя Савиен…
— Причината сърцето ми толкова да ми тежи е, че се страхувам, че може никога да не узная името ти. Ще продължавам да мисля, че си фелурианка — казах аз. — Но това може да доведе до злощастно объркване.
— Фелурианка? — прецени ме с поглед тя. — Това можеше и да ми хареса, ако не мислех, че си лъжец.
— Лъжец ли? — възмутих се аз. — Първата мисъл, която ми дойде, когато те видях, беше „фелурианка“! Какво лошо съм сторил? Ласкателствата на останалите музиканти долу бяха загуба на време. „Ако можех да си припомня миговете пропилени, щях да ги прекарам по начин по-мъдър и да видя светлина, на която само слънцето е равно.“
