— Един човек се отби и ми каза, че ако наема млад червенокос младеж, това ще ми създаде цял куп неприятности. Като гледам, ти си тоя младеж — кимна той към лютнята ми.

— Ами тогава — казах аз и нагласих ремъка на лютнята на рамото си — няма да ви губя времето.

— Още не си го направил — рече той, слезе от стълбата и избърса ръце от ризата си. — Това място има нужда от малко музика.

— Не се ли безпокоите? — изпитателно го погледнах аз.

— Проклетите малки досадници си мислят, че могат да купят и слънцето, нали? — изплю се той.

— Точно този вероятно би могъл да си го позволи — мрачно рекох аз, — че и луната в добавка, та да си има пълен комплект.

— На мен нищо не може да ми стори — изсумтя подигравателно Анкер. — Не обслужвам хора като него, че да ми прогони клиентите. А мястото си е лично мое, тъй че не може да го купи и да ме уволни, както стори с клетия старец Каверин…

— Някой е купил „Кон и четворка“?

— Не знаеше ли? — изгледа ме учудено Анкер.

Бавно поклатих глава. Нужно ми беше време, за да смеля тази информация. Амброуз беше купил „Кон и четворка“ само и само да ме остави без работа. Не, беше твърде хитър, за да го направи директно. По-вероятно беше дал пари назаем на приятел, под формата на инвестиция.

Колко ли му бе струвало? Хиляда таланта? Пет хиляди?

Дори не можех да предположа колко би струвала странноприемница като „Кон и четворка“. Още по-обезпокоителното беше, че бе успял да го направи толкова бързо.

Нещата започваха да ми се изясняват. Знаех, че Амброуз е богат, но, честно казано, в сравнение с мен _всеки_ друг беше богат. Никога не се бях замислял _колко_ богат всъщност е той или _как_ би могъл да използва състоянието си срещу мен. Бях получил урок за това какво влияние можеше да има един първороден син на заможен барон.

За пръв път бях доволен, че в Университета имаше строги правила за поведение. Щом Амброуз беше готов да направи това, можех само да гадая какви драстични мерки би предприел, ако не трябваше поне привидно да се държи вежливо с мен.

Една млада жена се облегна на външната врата на странноприемницата и ме изтръгна от мислите ми.

— Проклет да си, Анкер! — изкрещя тя. — Нямам намерение да мъкна всичко, докато ти си стоиш там и си чешеш задника! Ела тук!

Анкер измърмори нещо под носа си, взе стълбата и я прибра зад ъгъла на тясната уличка.

— И какво изобщо правиш с тоя младеж? Да не си уреждаш среща с майка му?

Когато Анкер отвори вратата на кръчмата, от там до улицата се дочу тихият шум на множество разговори.

— Ще ми е любопитно да чуя тая песен — ухили се той. — Защо не дойдеш да я изсвириш?

— Ако наистина сте сигурен, че го искате — отвърнах аз, като не можех да повярвам на късмета си. — Това със сигурност ще ви донесе неприятности.

— Неприятности — засмя се той, — какво знае момче като теб за неприятностите? Имал съм неприятности още преди да се родиш. Имал съм неприятности, за които дори нямаш думи, с които да ги опишеш. — Той се обърна към мен, като продължаваше да стои на прага на вратата. — Доста време мина, откакто тук редовно се е свирила музика. Не мога да кажа, че това ми харесва. Истинската кръчма трябва да има музика.

— Виж, с това не мога да не се съглася — усмихнах се аз.

— Истината е, че бих те наел дори само за да натрия носа на тоя богат глупак — рече Анкер. — Но ако свиренето ти струва… — Той бутна вратата по-широко и превърна думите си в покана.

Помирисах миризмата на дървени стърготини, потта на отрудени хора и печен хляб.

До края на нощта всичко вече беше уредено. В замяна на моето свирене четири нощи за цикъл получих малка стаичка на третия етаж и уверението, че ако съм наблизо, когато сервират храната, мога да опитам всичко, което ври в котлето.

Без съмнение Анкер щеше да се възползва от услугите на признат музикант на много изгодна цена, но въпреки това аз бях щастлив да сключа тази сделка. Всичко беше по-добро от връщането в Мюз и мълчаливия присмех на съквартирантите ми.

Таванът на стаичката ми бе наклонен в два от ъглите и я правеше да изглежда дори още по-малка, отколкото беше в действителност. И би изглеждала направо задръстена, ако в нея нямаше съвсем оскъдна мебелировка — малко бюро с дървен стол и един рафт над него. Леглото беше точно толкова твърдо и тясно, колкото леглата в Мюз.

Поставих малко омачканото си копие на „Реторика и логика“ върху полицата над бюрото. Подпрях удобно калъфа на лютнята си в ъгъла. През прозореца можех да видя светлините на Университета, които блестяха невъзмутимо в хладния есенен въздух. Бях намерил дом.

* * *

Когато сега се връщам към онова време, разбирам, че трябва да се считам за късметлия за това, че накрая попаднах в „При Анкер“. Наистина нямаше тълпи от заможни хора както в „Кон и четворка“, но ме ценяха по начин, по който богатите не умееха.

И макар апартаментът ми в „Кон и четворка“ да беше удобен, а малката стаичка в „При Анкер“ се чувствах _уютно_.

Беше както с обувките — не ти трябват най-големите, които можеш да намериш. Трябват ти такива, които да са ти удобни. С времето онази малка стаичка в „При Анкер“ се превърна в най-близкото нещо до дом, което бях имал в целия свят.

Но точно тогава бях направо бесен заради онова, което Амброуз ми бе причинил. Така че когато седнах да пиша публичното си извинително писмо, то бе изпълнено с жлъчна искреност. Беше истинско произведение на изкуството, изпълнено с разкаяние. Ридаех и скърцах със зъби от яд, че бях злословил за събрат студент. Освен това включих и пълно копие на стиховете заедно с два нови куплета и пълната музикална партитура. След това се извинявах в пикантни подробности за всеки незначителен вулгарен намек, включен в песента.

После похарчих четири скъпоценни йота от собствените си нари за хартия и мастило и поисках от Джаксим услугата, която ми дължеше за това, че бях разменил с него своето време за приемния изпит. Той имаше приятел, който работеше в печатница, и с негова помощ разпечатихме сто копия от писмото.

След това в нощта преди началото на есенния семестър Уил, Сим и аз ги разлепихме на всяка равна повърхност, която успяхме да намерим и от двете страни на реката. Използвахме едно очарователно алхимично лепило, което Симон беше приготвил специално за случая. То се мажеше като боя и след като изсъхнеше, ставаше прозрачно като стъкло и яко като стомана. Ако някой искаше да махне писмата, щеше да има нужда от чук и длето.

Като се замисля сега, това беше глупаво от моя страна — като да дразниш разярен бик.

И ако трябва да изкажа предположение, бих казал, че точно тази ми дръзка постъпка беше основната причина Амброуз в края на краищата да се опита да ме убие.

> 62.

> Сбогувания

След като получих съвет от няколко различни места, аз се ограничих до изучаването на три предмета за предстоящия семестър. Продължих със симпатията за напреднали при Елкса Дал, работех една смяна в Медика и чиракувах при Манет.

Времето ми беше приятно запълнено, без да е претоварено, както беше миналия семестър.

Изучавах изобретяването по-упорито от всичко останало.

Тъй като моето търсене на покровител беше стигнало до задънена улица, знаех, че най-добрата възможност да постигна самостоятелност беше да стана изобретател.

Понастоящем работех за Килвин и получавах, общо взето, черна работа, за която ми заплащаха сравнително малко. Но веднъж след като приключех с чиракуването си, това щеше да се подобри. Дори и повече от това — щях да мога да се занимавам със свои собствени проекти и след това да ги продавам на печалба срещу комисионна.

_Ако_ това се случеше. Ако успеех да се справя с дълга си към Деви. Ако можех някак да събера достатъчно пари за таксата си за обучение. Ако успеех да завърша чиракуването си при Манет, без да се убия или нараня при опасната работа, която всеки ден се вършеше в Рибарника…

В работилницата се бяхме събрали четиридесет-петдесет човека в очакване да видим новополученото оборудване. Някои седяха на каменните работни маси, за да виждат по-добре, а десетина студенти се бяха събрали на железните пътеки под покривните греди между висящите лампи на Килвин.

Видях, че и Манет беше там, горе. Трудно можеше да не го забележи човек — беше три пъти по-стар от всеки от останалите студенти с чорлавата си коса и прошарената си брада. Качих се по стълбите и отидох при него. Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Какво правиш тук? — попитах го аз. — Мислех, че това е само за младоците, които не са виждали нещо такова преди.

— Реших днес да се покажа като загрижен наставник — сви рамене той. — Освен това точно тази демонстрация си заслужава да се гледа ако не за друго, то поне за да види човек израженията на лицата на всички.

Върху една от тежките работни маси на работилницата стоеше масивен цилиндричен контейнер, висок около метър и нещо и с диаметър шейсетина сантиметра. Ръбовете бяха заварени без видими груби заварки, а металът имаше матов отблясък, което ме накара да предположа, че е нещо повече от обикновена стомана.

1 ... 105 106 107 108 109 110 111 112 113 ... 174

На этой странице вы можете бесплатно читать книгу Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown бесплатно.

Похожие на Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown книги

Unknown - Наталья - Прочее
Unknown - Кирилл - Прочее
o 3769f114e9750220 - Unknown - Прочее
Unknown - олеся - Прочее
Unknown - Лебзак Владимирович - Прочее
Unknown - Ирина - Прочее
Unknown - Елена Полозова - Прочее
Unknown - Лачуня - Прочее
i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
Звезда человеческого счастья - Z Катя - Прочее

Оставить комментарий