— Имаш ли против да ти задам един въпрос?
— Да не е неудобен? — погледна ме тя с дяволито вълнение.
— Малко — признах аз. — Досега някой опитвал ли се е да се оплаче от теб?
— Виж сега. — Тя седна по-напред на стола си. — Това може да се възприеме по няколко различни начина. — Повдигна вежди над ледените си сини очи. — Заплашваш ли ме или си просто любопитен?
— Любопитен съм — побързах да отвърна аз.
— Ще ти предложа следното. — Тя кимна към лютнята ми. — Изсвири ми една песен и ще ти кажа истината.
Усмихнах се, разкопчах калъфа и извадих лютнята си.
— Какво искаш да чуеш?
Тя се замисли за известно време.
— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?
Изсвирих я бързо и лесно. Тя се включи ентусиазирано на припева и накрая се усмихваше и пляскаше като малко момиче — каквото, като се замисля сега, от позицията на времето, наистина беше. Но тогава ми се струваше самоуверена жена с опит, по-голяма от мене. Аз от своя страна още не бях навършил шестнайсет.
— Веднъж — започна тя, когато оставих лютнята си настрани, — преди две години, един млад благородник е'лир реши, че ще е по-добре да се обади на пристава, отколкото, да уреди дълга си.
— И? — вдигнах поглед към нея.
— И това беше. — Тя равнодушно сви рамене. — Дойдоха, задаваха ми въпроси, претърсиха мястото. Разбира се, не намериха нищо, което да ме уличава.
— Разбира се.
— На следващия ден младият благородник призна истината пред пристава. Че е измислил цялата история, защото съм отблъснала романтичното му ухажване. — Тя се ухили. — Приставът не намери това за много забавно и благородникът беше глобен за клевета срещу дама от града.
Не можах да се сдържа да не се усмихна.
— Не бих казал, че съм ужасно… — не довърших, когато забелязах нещо за пръв път. — Това да не е „Основата на цялата материя“ на Малкаф? — посочих аз лавицата й с книги.
— О, да — гордо отвърна тя. — Това е ново. Частично заплащане. — Тя махна с ръка. — Можеш да я разгледаш.
Отидох до полицата и издърпах книгата.
— Ако можех да чета от нея, нямаше да изпусна един от въпросите по време на днешния приемен изпит.
— Мислех, че можете да попълвате знанията си от книгите в Архива — каза тя с глас, натежал от завист.
Поклатих глава.
— Беше ми забранено да ходя там — отвърнах аз. — Прекарал съм общо около два часа в Архива и през половината от това време всъщност ме изхвърляха от там.
— Чух за това — бавно кимна Деви, — но човек никога не знае кои слухове са истина. Значи сме горе-долу в едно и също положение.
— Бих казал, че твоето е малко по-добро — казах аз, като погледнах към лавиците. — Тук имаш Текам и „Хероборика“.
Прегледах всички заглавия в търсене на нещо, което би могло да ми даде информация за амирите или чандрианите, но нищо не изглеждаше особено обещаващо.
— Имаш и „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Точно нея четях, когато ме изритаха от Архива.
— Това е последното издание — гордо каза тя. — Има нови гравюри и раздел, посветен на Фаен-Моите.
Погладих книгата с пръсти и отстъпих назад.
— Хубава колекция.
— Е — подкачи ме тя, — ако ми обещаеш да си държиш ръцете където трябва, можеш да идваш тук и да четеш от време на време. Ако донасяш лютнята си, за да ми посвириш, може дори да ти заема една-две книги, стига да ми ги върнеш навреме. — Тя ми се усмихна мило. — Ние, изгнаниците, трябва да си помагаме един на друг.
Докато вървях по дългия път обратно към Университета, през цялото време се чудех дали Деви флиртуваше с мен или просто се държеше приятелски. В края на разстоянието от близо пет километра още не бях сигурен какъв беше отговорът. Споменавам това, за да изясня нещо. Бях умен — процъфтяващ герой с Алар, здрав като парче рамстонска стомана. Но преди всичко бях само едно петнайсетгодишно момче. Когато ставаше въпрос за жени бях като агне, изгубено в гората.
* * *
Намерих Килвин в кабинета му да гравира руни в една стъклена полусфера за поредната окачена лампа. Почуках леко на отворената врата.
Той вдигна поглед към мен.
— Е'лир Квоте, изглеждаш по-добре.
Отне ми известно време, докато се сетя, че той говори за времето отпреди три цикъла, когато ми беше забранил да работя в Рибарника, след като Уилем ме беше изпортил.
— Благодаря ви, господине. Чувствам се по-добре.
Той многозначително поклати глава.
Бръкнах в кесията си.
— Искам да уредя дълга си към вас.
— Нищо не ми дължиш — изсумтя Килвин и отново сведе поглед към масата и проекта в ръцете си.
— Тогава моя дълг към работилницата — настоях аз. — От известно време се възползвах от добрия ви нрав. Колко дължа за материалите, които използвах за моите занимания с Манет?
Килвин продължи да работи.
— Един талант, седем йота и три пенита.
Точността на цифрата ме порази, тъй като той изобщо не беше проверявал регистъра в склада. Стреснах се при мисълта за всичко онова, което едрият като мечок мъж носи в главата си.
Извадих необходимата сума от кесията си и поставих монетите върху един от ъглите на масата, където нямаше чак толкова много натрупани неща.
Килвин им хвърли един поглед.
— Е'лир Квоте, надявам се почтено да си спечелил тези пари.
Тонът му беше толкова сериозен, че ме накара да се усмихна.
— Спечелих ги, след като свирих в Имре миналата нощ.
— Толкова добре ли се плаща за музиката от другата страна на реката?
Продължих да се усмихвам и безгрижно свих рамене.
— Не знам дали ще правя това всяка вечер. Все пак това беше едва първият ми път.
Килвин издаде звук, който беше нещо средно между пръхтене и пухтене и отново насочи вниманието към работата си.
— Май си се заразил от високомерието на Елкса Дал. — Той внимателно начерта една линия върху стъклото. — Прав ли съм да предположа, че вечерите вече няма да работиш при мен?
Бях толкова изненадан, че ми беше нужно известно време, за да си поема дъх.
— Не… Не бих… Дойдох тук, за да говоря с вас за…
_„За това да се върна на работа в работилницата.“_ Изобщо не ми беше минала мисълта, че мога да не работя за Килвин.
— Очевидно твоята музика ти носи повече печалба, отколкото работата тук. — Той многозначително погледна монетите върху масата.
— Но аз _искам_ да работя тук! — настоях с нещастен вид.
Лицето на Килвин разцъфна в широка усмивка.
— Добре. Не бих искал да те изгубя от другата страна на реката. Музиката е чудесно нещо, но металът е по-траен.
Той удари масата с два от огромните си пръсти, за да подчертае думите си. След това ми махна да си тръгвам с ръката, с която държеше недовършената си лампа.
— Отивай. Не закъснявай за работа или ще те оставя да лъскаш бутилки и да смилаш руда още цял един семестър.
Когато си тръгнах, се замислих върху онова, което беше споменал Килвин. То беше първото, което той ми бе казал, без да се съглася с него от цялото си сърце.
_„Металът ръждясва, а музиката трае вечно“_ — помислих си аз.
Времето щеше да покаже кой от двама ни е прав.
* * *
След като напуснах Рибарника, се отправих право към „Кон и четворка“ — без съмнение най-добрата странноприемница от тази страна на реката. Съдържателят беше едър, плешив мъж на име Каверин. Показах му сребърните си свирки и се спазарих за петнайсет приятни минути.
Крайният резултат беше, че за три вечери свирене от всеки цикъл получих безплатна стая и храна. Кухнята на „Четворката“ беше забележително добра и моята стая всъщност беше малък апартамент със спалня, тоалетна и всекидневна. Голяма крачка напред от тясното ми легло в Мюз.
Но най-доброто от всичко беше, че щях да печеля по два сребърни таланта всеки месец.
Това беше едва ли не нелепо огромна сума за човек като мен, който толкова дълго е бил беден. И тя беше в допълнение на всички подаръци или бакшиши, които можех да получа от заможните клиенти.
Като свирех тук, работех в Рибарника и с богат покровител на хоризонта, вече нямаше да съм принуден да живея като бедняк.
Щях да мога да си купя неща, от които отчаяно се нуждаех — още един кат дрехи, няколко сносни пера и хартия, нови обувки…
Ако никога не сте били отчайващо бедни, се съмнявам, че бихте могли да разберете какво облекчение изпитвах. От месеци очаквах да се случи неизбежното, защото знаех, че и най-малката неприятност може да ме разори. Но сега нямаше да се налага всеки ден да се безпокоя за таксата за следващия семестър или лихвата за заема от Деви. Вече не бях заплашен от опасността да бъда принуден да напусна Университета.
Поръчах си възхитителна вечеря — пържола от еленово месо със зелена салата и купа деликатно подправена доматена супа. Освен това хапнах и свежи праскови, сливи и бял хляб със сладко масло.
Макар да не го бях поръчвал, ми сервираха няколко чаши превъзходно тъмно винтишко вино.
