След това подканих всеки на масата да изпее свой собствен стих. Нужни им бяха няколко секунди, за да схванат какво искам от тях, но очакването на цялата зала се оказа достатъчно да окуражи един от студентите, който беше пийнал повечко, да изпее своя куплет. Това му спечели оглушителни ръкопляскания и наздравици. След това, докато всички отново пееха припева, аз се преместих на друга маса и повторих същото.
Не след дълго хората сами започнаха да пеят свои собствени куплети, когато свършеше припевът. Отправих се към мястото до външната врата, където ме чакаше Дена, и ние заедно се измъкнахме навън в ранния вечерен здрач.
— Това беше хитро — каза тя, когато се отдалечихме от кръчмата. — Колко дълго мислиш, че ще продължат?
— Всичко зависи от това колко бързо ще успява Анкер да им носи пиене. — Спрях на ъгъла на тясната уличка между задната част на кръчмата и съседната пекарна. — Би ли ме извинила за момент, трябва да си прибера лютнята.
— На улицата? — учуди се тя.
— В стаята си.
Като стъпвах тихо, аз бързо се придвижих отстрани на сградата. Стъпих с десния си крак върху кацата, в която се събираше дъждовна вода, с левия върху ръба на прозореца. Хванах се за улука с лявата ръка и се прехвърлих през ръба на покрива на първия етаж. Прескочих алеята към покрива на пекарната и се усмихнах, когато тя уплашено си пое дъх. От тук до горе не беше далеч и аз скочих обратно към покрива на втория етаж на „При Анкер“. Отворих резето на прозореца си, протегнах се и внимателно поставих лютнята върху леглото си, преди да се върна обратно долу на уличката по пътя, по който бях дошъл.
— Да не би Анкер да иска да му плащаш по пени всеки път, когато използваш стълбището му? — попита тя, когато вече почти бях слязъл на земята.
Скочих от кацата с вода и избърсах ръце от панталоните си.
— Влизам и излизам в странни часове — обясних непринудено аз и закрачих до нея. — Правилно ли разбрах, че си търсиш благороден господин, с когото да се разходиш тази вечер?
Устните й се извиха в усмивка, когато тя ми хвърли кос поглед.
— Съвсем правилно.
— Това е много жалко — въздъхнах аз, — защото аз не съм благородник.
— Мисля, че си доста близо до това — усмивката й се разшири.
— Бих желал да съм по-близо.
— Тогава ела да се разходиш с мен.
— Това би ми доставило огромно удоволствие. Обаче… — забавих крачка. — Какво ще стане със Совой?
— Да не би да е заявил право на собственост върху мен? — стисна устни тя.
— Ами, не точно. Но трябва да се спазват определени правила…
— Нещо като споразумение между благородни млади мъже ли? — кисело ме попита тя.
— По-скоро го наречи чувство за чест между крадци.
Тя ме погледна право в очите.
— Квоте — сериозно каза тя, — открадни ме.
Поклоних се и направих широк жест към света около нас.
— На вашите заповеди.
Продължихме да се разхождаме. Луната блестеше и правеше къщите около нас да изглеждат бледи и безцветни.
— Как е Совой между другото? Не съм го виждал от доста време.
Тя махна с ръка, сякаш за да пропъди мисълта за него.
— Аз също. Не че той не се опитваше да се срещне с мен.
— Така ли? — настроението ми леко се подобри.
— Рози! — Тя забели очи. — Кълна се, че вие, мъжете, май се учите на романтика от една и съща книга. Цветята са нещо хубаво и очарователно, прекрасен подарък за една жена. Но те винаги са рози, винаги червени и винаги идеално разцъфнали парникови цветя. — Тя се обърна с лице срещу мен. — Когато ме гледаш, за рози ли мислиш?
Достатъчно разбирах от жени, за да поклатя глава и да се усмихна.
— А за какво тогава? Ако не роза, какво си представяш?
Почувствах се в капан. Изгледах я от горе до долу, сякаш се колебаех.
— Е — бавно отвърнах аз, — трябва да простиш на нас, мъжете. Виждаш ли, не е лесно да избереш цвете, което да подхожда на някое момиче, извини ме за израза…
— _Да избереш цвете_ — повтори тя и направи гримаса. — Добре, засега ще ти простя.
— Проблемът е, че когато подаряваш цветя на момиче, изборът ти може да бъде тълкуван по толкова много различни начини. Един мъж може да ти поднесе роза, защото мисли, че си красива или защото в представите му нейният цвят и мекота са подобни на устните ти. Розите са скъпи и вероятно той иска да ти покаже чрез ценния си подарък колко ценна си за него.
— Добре защитаваш розите. Но истината е, че аз продължавам да не ги харесвам. Избери друго цвете, което да ми подхожда.
— Но какво значи да ти подхожда? Когато един мъж ти подари роза, онова, което ти виждаш, може да не е онова, което той е възнамерявал да видиш. Може да си помислиш, че те счита за деликатна и крехка. Вероятно няма да ти хареса ухажор, който те смята за очарователна и нищо повече. Може стъблото да е с тръни и ти да предположиш, че той смята за твърде вероятно да се нараниш, защото си прекалено прибързана. Но ако почистя тръните, може да решиш, че не харесва неща, които сами могат да се защитават с остротата си. Има толкова начини, по които може да бъде тълкувано едно нещо — казах аз. — Какво трябва да стори един предпазлив мъж?
Тя ми хвърли кос поглед.
— Ако мъжът си ти, предполагам, че ще трябва да се измъкне с хитри думи и да се надява, че въпросът ще бъде забравен — тя наклони глава. — Но не е. Какво цвете би избрал за мен?
— Много добре, нека да помисля — обърнах се да я погледна и след това отклоних погледа си. — Да ги изброим. Глухарчето може да е подходящо — то е ярко и в теб също има нещо ярко. Но глухарчето е много обикновено, а ти не си обикновено създание. Споменахме розите и ти вече ги отхвърли. Беладона… Не, не става. Може би… коприва.
Тя направи физиономия на престорена обида и след това ми се изплези. Потупах устните си с пръст, сякаш премислях отново възможностите.
— Права си, като изключим острия ти език, май не ти подхожда много. Див овес! — възкликнах, като я стреснах и я накарах да се засмее. — Дивото ти подхожда, но цветът е твърде малък и срамежлив. Поради тази и други по-очевидни причини — прокашлях се аз, — мисля, че ще трябва да подминем дивия овес.
— Жалко.
— Маргаритката е подходяща — продължих да говоря врели-некипели аз, като не й позволих да отклони вниманието ми. — Висока и стройна, готова да расте край пътищата. Упорита и не твърде деликатна. Маргаритката е уверена в себе си. Мисля, че може и да е подходяща за теб… Но нека продължим с изброяването. Перуника? Твърде ярка. Магарешки бодил — твърде сдържан. Теменуга — твърде краткотрайна. Трилиум? Хм, виж това е интересна идея. Красиво цвете. Не може да бъде култивирано. Структурата на венчелистчетата… — направих най-смелата си постъпка в дотогавашния си младежки живот и леко докоснах едната страна на шията й с върховете на пръстите си — … е достатъчно гладка, за да напомни леко за мекотата на кожата ти. Но е твърде близо до земята.
— Поднесе ми доста богат букет — тихо каза Дена.
Тя несъзнателно вдигна ръка към мястото на шията си, където я бях докоснал, задържа я там за момент и след това я отпусна.
Дали това беше добър или лош знак? Дали тя искаше да изтрие докосването ми или да го притисне по-близо до себе си? Изпълни ме по-голяма неувереност от преди и аз реших да продължа, без да поемам повече очевидни рискове. Спрях се.
— Цветето селас.
Тя също спря и се обърна да ме погледне.
— След всички тези думи накрая избираш цвете, което дори не познавам? Какво е това цвете „селас“? И защо то?
— Това е тъмночервено цвете, което расте върху здрава лоза. Листата му са тъмни и деликатни. Те обичат сенчести места, но самото цвете успява да открие заблудени слънчеви лъчи, под които да разцъфне — погледнах я. — Това ти подхожда. В теб има и светлина, и сянка. Цветето расте в тъмни гори и е много рядко, защото само много умели хора могат да се грижат за него, без да го наранят. Уханието му е прекрасно и то е много търсено, но рядко откривано. — Направих пауза и я погледнах внимателно. — Да, тъй като съм принуден да избирам, бих избрал селас.
Тя ме погледна и след това извърна очи.
— Надценяваш ме.
— Може би ти се подценяваш — усмихнах се аз.
Тя ми се усмихна в отговор.
— Преди малко беше по-близо до истината. Маргаритките са прости и очарователни. Маргаритките са пътят към сърцето ми.
— Ще го запомня — продължихме разходката. — А ти какво цвете би донесла на мен? — подразних я аз, като мислех, че този въпрос ще я завари неподготвена.
— Върбов цвят — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг.
Останах замислен за един дълъг момент, преди да попитам:
— Върбите имат ли цветове?
— Не мисля — отнесено отвърна тя.
— Тогава ще е рядък дар да получиш такъв цвят — изкикотих се аз. — Защо точно върбов цвят?
— Напомняш ми за върба — непринудено отвърна тя. — Силни, с дълбоки, скрити корени. Когато дойде бурята, лесно се огъваш, но никога повече от това, което ти самият пожелаеш.
