Вместо това любезно приемам и казвам на кръчмаря да ми сипе медовина от Грейсдейл. Или от Саунтен. Или пък поръчвам някоя специална реколта бяло вино.
Името на напитката не е важно. Важното е, че всъщност няма никаква напитка. Кръчмарят ми дава вода.
Вие плащате за напитката, аз любезно ви благодаря и всички са доволни. По-късно кръчмарят, странноприемницата и музикантът си разделят парите, които сте дали, на три.
Дори и по-благоприятно — някои по-изтънчени заведения позволяват да си запазиш напитките като един вид кредит, който да използваш по-късно. „Еолиан“ беше точно такова място.
Ето как, въпреки че ме беше налегнала бедност, аз успях да осигуря цяла бутилка тъмен скутен на масата, където ме чакаха Уил и Сим.
Уил изгледа бутилката с поглед на ценител, докато сядах.
— Какъв е специалният повод?
— Килвин одобри симпатичната ми лампа. В момента пред очите ви е най-новият калфа изобретател в Арканум — казах аз с известно самодоволство.
На повечето студенти им трябват поне три-четири семестъра преди да завършат чиракуването си. Запазих за себе си противоречивото отношение, с което беше посрещната лампата ми.
— Крайно време беше — сухо каза Уил. — Колко ти отне… почти три месеца? Хората започнаха да говорят, че си изгубил талантите си.
— Мислех, че ще сте по-доволни — рекох аз, докато свалях восъка от тапата на бутилката. — Дните, в които броях всяко пени, може би са на привършване.
— Достатъчно добре се справяш — пренебрежително махна с ръка Сим.
— Пия за това успехът ти като изобретател да продължава — вдигна наздравица Уил и плъзна чашата си към мен. — Особено като знам, че това ще доведе до повече напитки в бъдеще.
— Освен това — продължих аз, докато махах последните остатъци от восъка — винаги съществува възможността, ако те напия достатъчно, някой ден да ме пуснеш да се вмъкна в Архива — довърших весело и хвърлих поглед, за да преценя реакцията му.
Уил бавно отпи, без да ме погледне в очите.
— Не мога.
Усетих горчиво разочарование в дъното на стомаха си. Махнах пренебрежително с ръка, сякаш не можех да повярвам, че той е приел шегата ми на сериозно.
— О, знам…
— Мислих за това — прекъсна ме Уилем. — Защото ми е ясно, че изобщо не заслужаваше наказанието, което ти наложиха, и знам колко те безпокои това. — Уил отново отпи. — Понякога Лорен отстранява студенти. Няколко дни за това, че са разговаряли твърде шумно в Гробниците. Или за няколко цикъла, ако не са били внимателни с някоя книга. Но забраната за достъп е нещо различно. Това не се е случвало от години. Всички знаят. Ако някой те види… — Той поклати глава. — Ще загубя длъжността си на писар. Може и двамата да ни изключат.
— Не се обвинявай — успокоих го аз. — Дори самият факт, че си мислил за това…
— Нещо ставате прекалено сълзливи и двамата — намеси се Сим и удари чашата си о масата. — Отвори бутилката и да пием за това Килвин да е толкова впечатлен, че да говори с Лорен и да възстанови правото ти да влизаш в Архива.
Усмихнах се в отговор и започнах да навивам тирбушона в тапата.
— Имам по-добър план — рекох аз. — Предлагам да пием за вечния тормоз и досаждането на известния нам Амброуз Джакис.
— Мисля, че с това всички можем да се съгласим — каза Уил и вдигна чашата си.
— Велики богове! — с приглушен глас възкликна Симон. — Виж какво е намерил Деох.
— Какво? — попитах аз, твърде съсредоточен да извадя тапата, без да я разтроша на парчета.
— Успял е отново да доведе тук най-красивата жена — промърмори Сим с нехарактерна за него киселост. — Това е достатъчно, за да го намрази човек.
— Сим, вкусът ти по отношение на жените в най-добрия случай може да се нарече съмнителен.
Тапата излезе безпроблемно с приятен за ухото звук и аз я вдигнах триумфално, за да могат те двамата да я видят. Нито един от тях не ми обърна никакво внимание, тъй като очите им бяха приковани към вратата.
Обърнах се да видя какво гледат. И се вцепених.
— Това е Дена.
— Дена ли? — обърна се към мен Сим.
— Диана — намръщих се аз. — Дена. Тя е момичето, за което ви разказвах преди. Онази, която пя с мен. Има много, различни имена. Не знам защо.
Уилем ме изгледа безизразно.
— _Това_ е твоето момиче? — невярващо попита той.
— Момичето на Деох — тихо го поправи Симон.
Наистина изглеждаше вярно. Красивият мускулест Деох разговаряше с нея по своя непринуден начин. Дена се смееше и беше обвила ръка около него в небрежна прегръдка. Докато ги наблюдавах как разговарят, почувствах остра тежест в гърдите си.
След това Деох се обърна и посочи нещо. Тя проследи ръката му, срещна погледа ми, лицето й просветна и тя ми се усмихна. Без да се замислям, отговорих на усмивката й. Сърцето ми отново започна да бие. Махнах й да се приближи. След като размени няколко думи с Деох, тя започна да си проправя път към нас през тълпата от хора.
Бързо отпих от скутена, докато Симон ме гледаше невярващо и почти с благоговение.
Дена беше облечена в тъмнозелена рокля, която оголваше ръцете и раменете й. Беше зашеметяваща и го знаеше. Усмихваше се.
И тримата се изправихме, когато тя се приближи.
— Надявах се да те открия тук — каза тя.
— Надявах се да бъда открит — направих лек поклон. — Това са двама от най-добрите ми приятели. Симон. — Сим се усмихна като слънце и махна перчема от очите си. — И Уилем. — Уил кимна. — Това е Диана.
— Какво е накарало трима красиви млади мъже да дойдат в града тази нощ? — облегна се назад тя.
— Заговорничим за провала на нашите врагове — отвърна Симон.
— И празнуваме — побързах да добавя аз.
— За объркването на врага — вдигна чашата си за тост Уилем.
Симон и аз последвахме примера му, но аз спрях, сетил се, че Дена няма чаша.
— Съжалявам — извиних се аз. — Мога ли да те почерпя напитка?
— Надявах се да ме почерпиш вечеря — отвърна тя. — Но бих се чувствала гузна да те отнема от приятелите ти.
Мислите ми запрепускаха лудо, докато се опитвах да измисля тактичен начин, по който да се измъкна.
— Предположението ти, че го искаме тук, е погрешно — каза Уилем с искрена физиономия. — Ще ни направиш услуга, ако го отмъкнеш.
Дена бавно се наведе напред, а в ъгълчетата на устата й играеше усмивка.
— Наистина ли?
— Той пие дори повече, отколкото говори — със сериозен вид кимна Уилем.
— Толкова много? — изгледа ме закачливо тя.
— Освен това — невинно се намеси Симон — ще се мръщи с дни, ако пропусне възможността да бъде с теб. Ще бъде напълно безполезен за нас, ако го оставиш тук.
Лицето ми пламна и внезапно изпитах желание да удуша Сим.
Дена се разсмя с очарователния си смях.
— Тогава май наистина ще е по-добре да ви го отнема.
Тя се изправи с едно движение, като върбова пръчка, огънала се под напора на вятъра, и ми подаде ръка. Улових я.
— Надявам се пак да се видим, Уилем, Симон.
Те ми помахаха и ние се отправихме към вратата.
— Харесаха ми — каза тя. — Уилем е като камък в дълбока води. А Симон е като момче, което шляпа в поток.
Описанието й ме накара да се разсмея.
— Едва ли бих могъл да ги опиша по-добре. Спомена нещо за вечеря?
— Излъгах — отвърна с непринудена наслада тя. — Но бих приела предложението ти за напитка.
— Какво ще кажеш за „Канелката“?
Тя сбърчи носле.
— Твърде много възрастни мъже и малко дървета. Нощта е хубава да я прекараме на открито.
— Води ме тогава — посочих вратата аз.
Тя така и стори. Наслаждавах се на светлината, която струеше от нея, и на завистливите погледи на другите мъже. Когато излизахме от „Еолиан“, ми се стори, че дори и Деох леко ми завидя. Но когато минавах покрай него, видях в очите му отблясъка на нещо различно. Печал? Състрадание?
Не му обърнах внимание. Бях с Дена.
* * *
Купихме си самун черен хляб и бутилка авенишко ягодово вино. След това намерихме уединено място в една от многото обществени градини, каквито имаше навсякъде в Имре. Първите падащи листа на есента танцуваха по улиците край нас. Дена свали обувките си и започна да танцува с лека стъпки в сенките наоколо, наслаждавайки се на усещането за тревата под босите си стъпала.
Настанихме се на една пейка под висока клонеста върба, след това я зарязахме и си намерихме по-удобни места на земята около ствола на дървото. Хлябът беше месест и тъмен и ни отне известно време, докато го начупим на комати. Виното беше сладко и леко и след като Дена целуна бутилката, устните й останаха влажни дълго време.
Във въздуха се носеше безнадеждното усещане на последната топла лятна нощ.
Говорихме за всичко и за нищо и през цялото това време аз едва можех да си поема дъх заради това, че тя е толкова близо до мен, заради начина, по който се движеше, заради звука на гласа й, който докосваше есенния въздух.
— Преди малко погледът ти беше зареян в далечината — каза тя. — За какво си мислеше?
