Точно такива неща ме интересуваха, затова махнах с ръка на думите му и се опитах да го предизвикам да говори.
— Не ни хортувай легенди, Шием.
Той се намръщи.
— Преди две нощи, га станах… — Той се поколеба и хвърли поглед към Дена — … по нужда, видех нещо да свети на север. Голема вълна син пламък. Колко клада да беше, ма блесна тъй, изведнъж. — Той щракна с пръсти. — После немаше нищо. И така — три пъти.
По гърба ми полазиха тръпки.
— Преди _две_ нощи? — попитах аз. — Сватбата беше едва снощи.
— Две нощи ти викам, нал тъй? Оттогаз карам се на юг. Хич не ща и да знам кво е било, дето струва син пламък нощем там горе.
— Истина ли, Шием. Син пламък?
— Да не съм некой лъжлив Рух, дет ти изкарва акъла за пенита, момко — очевидно раздразнен каза той. — Животът ми е минал по тез баири. Секи знай, че по камънака на север има нещо. Затуй чиляк не стъпва там.
— Нема ли ферми нататък? — попитах аз.
— По тея скали нема кво да гледаш, освен ако не садиш камъни — разпалено рече той. — Ти кво, ще речеш, че не моа да позная огън? Беше син, викам ти. На ей таквиз талази. — Той широко разтвори ръце. — Гаче ли си сипал спирт в огъня.
Оставих тази тема и насочих разговора в друга посока. Не след дълго Шием въздъхна дълбоко и се изправи на крака.
— Свинитата го опасоха туй място — каза той, вдигна тоягата си и я разтърси, така че грубата хлопка зазвъня силно.
Животните послушно дотичаха от всички посоки.
— Опа-а гуци! — извика той. — Гъц-гъц! Ай да ви изброя!
Увих остатъците от печеното прасе в парче зебло, а Дена отиде с бутилката до реката на няколко пъти и угаси огъня. Докато приключим с това, Шием вече беше събрал стадото си. То се оказа по-голямо, отколкото мислех. Повече от двайсетина едри свине майки, плюс младите прасенца и шопара със сив четинест гръб. Той ни махна набързо и си тръгна, без да каже и дума повече. Хлопката на тоягата му дрънчеше на всяка негова крачка, а свинете го следваха в разпръсната група.
— Е, това не беше кой знае колко умно — рече Дена.
— Трябваше да го притисна малко. Суеверните хора не обичат да говорят за нещата, от които се страхуват. Той се готвеше да замълчи, а аз трябваше да разбера какво е видял в гората.
— Можеше да го измъкна от него — настоя тя. — С мед по-лесно се ловят мухи, нали знаеш.
— Може би е така — признах аз, метнах торбата си на рамо и започнах да вървя. — Нали каза, че не можеш да говориш с тоя недодялан диалект.
— Имам ухо на имитатор — безучастно сви рамене тя. — Бързо научавам такива неща.
— Бая ма втрещи… — изплюх се ядосано. — Проклет да съм. Ще минат няколко дни, преди да се отърва от тоя говор. Като някоя жилка, заседнала между зъбите ми.
— Май трябва пак да тръгваме да търсим из храсталака. — Дена огледа унило околността. — Да намерим моя покровител и някои отговори за теб.
— Всъщност няма особен смисъл — казах аз.
— Знам, но не мога да се откажа, без поне да съм опитала.
— Не това имах предвид. Погледни… — Посочих мястото, където свинете бяха рили в пръстта и листата в търсене на някоя вкусна хапка. — Оставил е свинете да опасат навсякъде. Дори и да е имало следа, никога няма да успеем да я открием.
Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с уморена въздишка.
— Остана ли нещо в бутилката? — изтощено попита. — Още ме боли главата.
— Какъв съм идиот — казах аз и се огледах. — Трябваше по-рано да ми кажеш. — Отидох до една млада бреза, отрязах няколко дълги ленти от кората й и ги отнесох на Дена. — Вътрешната страна на кората е добро болкоуспокояващо.
— Добре е човек да те има подръка. — Тя обели малко с нокътя си, сложи го в устата си и сбърчи нос. — Горчиво е.
— По това можеш да разбереш, че е истинско лекарство. Ако беше приятно на вкус, щеше да е бонбон.
— Не е ли такъв животът? — попита тя. — Искаме сладките неща, но имаме нужда от горчивите. — Усмихна се, докато го казваше, но само с устни. — Като стана дума за това, как да открия покровителя си? Отворена съм за предложения.
— Имам една идея — казах и метнах пътната си торба през рамо, — но първо трябва да се върнем до фермата. Има нещо, което искам да погледна още веднъж.
* * *
Върнахме се до билото на Бароу Хил и този път разбрах защо са го кръстили Надгробната могила. Беше осеян с издутини, макар че наблизо нямаше никакви други скали. Сега, когато специално ги търсех с поглед, нямаше как да ги пропусна.
— Какво искаш да погледнеш? — попита Дена. — Нали осъзнаваш, че ако се опиташ да влезеш в къщата, ще съм принудена да те задържа физически.
— Погледни къщата — отвърнах аз. — А сега погледни към скалата, която стърчи над дърветата зад нея — посочих й. — Скалите наоколо са тъмни…
— … а камъните на къщата са сиви — довърши тя.
Кимнах.
Тя продължи да ме гледа с очакване.
— И какво точно означава това? Както каза свинарят — те са намерили надгробни камъни.
— Тука няма надгробни могили — казах аз. — Хората във Винтас строят надгробни могили, където има такива традиции или в ниските блатисти места, където не могат да се копаят гробове. Сигурно сме на поне осемстотин километра разстояние от истинска надгробна могила.
Приближих се към фермата.
— Между другото, за построяването на надгробни могили не се използват камъни. А дори и да го направят, няма да използват дялани, готови камъни. Тези са били докарани някъде отдалече — прекарах ръка по гладките сиви камъни на стената, — защото някой е искал да построи нещо, което да издържи дълго време. Нещо солидно — обърнах се към Дена. — Мисля, че тук е погребана стара планинска крепост.
Дена се замисли за момент.
— Защо биха го нарекли Бароу Хил, ако не е имало истински надгробни могили?
— Вероятно защото хората наоколо никога не са виждали истински надгробни могили, а само са чували за тях в легендите. И когато са видели хълм с големи могили по него… — посочих хълмчетата със странна форма, — се е появило името Бароу Хил.
— Но това е затънтено място — тя се огледа безцелно — насред нищото…
— Сега е така. Но когато това е било построено? — махнах към една пролука сред дърветата на север от изгорялата ферма. — Ела тук за малко. Искам да погледна нещо друго.
Когато минахме покрай дърветата по северния хребет на хълма, пред нас се откри разкошна гледка към заобикалящата ни околност. Червеният и жълтият цвят на есенните листа спираха дъха. Успях да видя няколко къщи и хамбари, разхвърляни тук-там, заобиколени от златисти поля или светлозелени пасбища, изпъстрени с белите точици на овцете. Виждаше се и потокът, където с Дена бяхме топили краката си във водата.
Когато погледнах на север, забелязах отвесните скали, за които беше споменал Шием.
Там местността изглеждаше по-неравна.
— Оттук можеш да видиш на петдесет километра разстояние във всяка посока — кимнах на себе си аз. — Единственият хълм с по-добър изглед към околността, е този — посочих един висок хълм, който закриваше северните зъбери. — И неговият връх е практически като точка. Твърде тесен е за каквото и да е укрепление с по-прилични размери.
— Съгласна съм, убеди ме — тя се огледа замислено и след това кимна. — Тук е имало планинска крепост. Какво следва?
— Ами, искам да стигнем до върха на оня баир, преди да се разположим на лагер за през нощта — посочих високия тесен хълм, който в момента скриваше от погледа ни част от отвесните скали. — До там са само 3-4 километра и ако по северните зъбери се случва нещо странно, оттам ще имаме добър поглед върху него — замислих се за момент. — Освен това, ако Ясен е някъде в околовръст на трийсет и няколко километра, той ще може да види огъня ни и да дойде при нас. Дори и да се е скрил и да не иска да отиде в град, може би все пак ще се реши да се приближи до лагерен огън.
— Това поне ще сложи край на препъването из храсталаците — кимна Дена.
— Имам своите добри моменти — казах аз и направих величествен жест надолу към хълма. — Моля, първо дамите.
> 74.
> Пътният камък
Въпреки че като цяло бяхме доста уморени, с Дена изминахме разстоянието доста бързо и изкачихме северния хълм точно когато слънцето залязваше зад планините. Макар дърветата да покриваха баира от всички страни, върхът му беше гол като главата на свещеник.
Гледката във всички посоки беше неограничена и поразителна. Единствено съжалявах, че докато вървяхме, се бяха насъбрали облаци и небето беше станало еднообразно сиво като каменна плоча.
На юг се виждаха няколко малки ферми. Потоци и тесни пътища криволичеха през дърветата. Западните планини изглеждаха като някаква далечна стена. На юг и изток до небето се издигаха стълбове дим и ниските кафяви сгради на Требон.
Когато се обърнах на север, видях, че онова, което ми бе казал свинарят, беше истина. В тая посока нямаше признаци за човешко присъствие.
Нямаше пътища или ферми, или стълбове дим, а само все по-пресечена местност, голи скали и дървета, надвиснали над стръмните урви.
