Шием докосна учтиво челото си и кимна.
— Баш ми драго да тъ вида, Динаех. Бая лазарника съм на тоз свет, ама по-убав глас от твоя не съм чул — каза той и бутна леко назад безформената си шапка.
Когато Дена продължи да избягва погледа му, той отново се обърна към мен.
— Чуваш го туй стадо, значи — кимнах аз към разпръснатите свине, които криволичеха между дърветата.
— Не е то _стадо_ — поклати глава той и се ухили. — Овци и крави съ стадо. Свините съ _пръжки_.
— Ни думай? Друже Шием, дъл ша склониш да ни продадеш едно гуде? С брат'чедката не сме турили залък в уста днеска…
— Мое и да мое — предпазливо отвърна той и очите му се спряха на кесията ми.
— Току-виж си земал четири йота — продължих аз с ясното съзнание, че предложението ми е щедро. — Ама зер викам да апнем всинца.
Това беше непринуден начин да опипам почвата. Хората, свикнали на самотията, като овчарите или свинарите или изобщо не обичаха чужда компания, или бяха жадни за разговор. Надявах се Шием да е от втората категория. Нуждаех се от информация за сватбата, а, изглежда, никой в града не искаше да говори за това.
Усмихнах му се многозначително, бръкнах в пътната си торба и извадих бутилката с домашен алкохол, която бях купил от калайджията.
— Тука ми съ чини, че и малце пиячка се намира. То си е ранко, ама що па да не гаврътнем по едно…
Дена продължи да играе ролята си и вдигна глава само колкото да улови погледа на Шием, усмихна се срамежливо и побърза да сведе очи.
— Мене съ мъ учили кво требе и кво не — благочестиво отвърна свинарят, като сложи ръка на гърдите си. — Аз пия само га съм жъден или га вятър повей. — Той драматично килна шапката върху главата си и направи нещо като частичен поклон. — Вий ми съ чините свесни люде. Да апна с вази ми е баш по сърце.
* * *
Шием сграбчи едно прасенце и го отнесе встрани, където го закла и одра, като използва един дълъг нож от торбата си. Почистих едно място от окапалите листа и наредих камъни, за да стъкмя набързо огнище.
Малко след това дойде Дена с наръч сухи съчки.
— Предполагам, че ще се опиташ да изтръгнеш от горкия човечец всичко, което знае? — тихо прошепна тя над рамото ми.
Кимнах.
— Съжалявам за историята със срамежливата братовчедка — добавих, — но…
— Не, идеята беше добра. Не ме бива в недодяланото говорене, а е по-вероятно той да се довери на човек, който говори като него. — Очите й трепнаха. — Почти е готов с прасето.
Тя се отправи към реката.
Използвах скришом малко симпатия, за да запаля огъня, докато Дена набързо приготви два шиша за печене от върбови чатали. Шием се върна с прасенцето, акуратно разрязано на четири части.
Разменяхме си бутилката с алкохол, докато месото се печеше над огъня, като пушеше и изпускаше капки мазнина върху въглените. Аз само се преструвах, че пия, като просто надигах бутилката колкото да си навлажня устата. Дена също я надигна, когато й я подадох, и след това страните й леко порозовяха. Шием удържа на думата си и тъй като вятърът вееше, не след дълго носът му беше вече приятно червен.
Свинарят и аз бъбрехме за незначителни неща, докато от другата страна прасенцето цвърчеше и пукаше. Колкото повече слушах, толкова по-малко внимание обръщах на акцента на Шием и толкова по-лесно ми ставаше да поддържам този начин на говорене, без да се налага да се съсредоточавам. Докато прасенцето стане готово, вече почти не мислех за това.
— Бая тъ бива с ножа — направих аз комплимент на Шием. — Да тъ питам само, що го изкорми мъненкото, га дъртите свини беха наблизо…
Свинарят поклати глава.
— Свинете съ гадни копиленца. — Той посочи една свиня майка, която изприпка към мястото, където беше одрал прасенцето. — Виде` ли? Сака да докопа карантиите на мъненкото. Свинете съ малко джаста-праста, нема това-онова.
След като обяви, че прасенцето е почти готово, Шием извади кръгъл самун селски хляб и го раздели на три.
— Овнешко — промърмори той на себе си, — кой ти яде овнешко, га мое да мезнеш пушена сланинка? — Той се изправи на крака и започна да разрязва месото с дългия си нож. — От кое рачиш, млада гуспойце? — обърна се Шием към Дена.
— Ни съм никък от придирчивите — отвърна тя. — Шъ взема квото доде.
Бях доволен, че Шием не гледаше към мен, когато тя заговори.
Акцентът й не беше идеален — ъ-тата й бяха малко провлачени и стягаше твърде много гърлото си, когато говореше, но се справи доста прилично.
— Ни мой да тъ е срам — рече Шием. — Шъ стигни, та ча и шъ артиса.
— Най ми съ апва бут — отвърна Дена, след това смутено се изчерви и сведе поглед.
Тоя път й се получи по-добре.
Шием се доказа като истински кавалер, като се въздържа от груби коментари, докато поставяше дебел резен месо, от което се вдигаше пара, върху нейното парче хляб.
— Пай си пръстите. Шъ съ опариш.
Когато всички изядохме парчетата си, Шием ни сервира по още едно, а след това и трето. Не след дълго вече облизвахме мазнината от пръстите си и дояждахме последните остатъци. Реших да подхвана основния въпрос. Ако и сега не беше готов да сподели някоя клюка, значи никога нямаше и да бъде.
— Чуда съ как си по тез баири, при сите тия лошотии, дет стават.
— Кви съ тия лошотии? — попита той.
Той още не беше чул за клането на сватбеното тържество. Това беше добре.
Макар да не можеше да ми разкаже подробности за самото нападение, това означаваше, че щеше да е по-склонен да разговаря за събитията отпреди сватбата. Дори и всички в града да не бяха уплашени до смърт, се съмнявах, че щях да открия някого, който да иска да говори откровено за мъртвите.
— За некви сакатлъци чух при Маутхен — казах аз, като се стараех информацията да е възможно най-неопределена и безобидна.
— Да ти река, нема чудно у таъ работа — изсумтя той.
— Що тъй?
Шием се изплю встрани.
— Тия Маутхен съ баш говеда и хич не съ читави люде. — Той отново поклати глава. — Хич не припарвам до Барорхил, харно, дето старата ми вкара акъл в главатъ. Виж, Маутхен немът акъл.
Едва когато чух Шием да произнася името на мястото с тежкия си акцент, го разбрах правилно. Не беше Боро-рил — потока Боро. Беше Баро-хил, тоест Надгробната могила, казано постарому.
— Аз свинете не пускам да пасат там, па тея гламави нещастници си дигнаха къща на баира… — Той възмутено поклати глава.
— Немаше ли кой да ги спре? — подпита Дена.
— Маутхен акъл не зимат. — Свинарят издаде оскърбителен тук. — От грошове чиляк оглушава.
— Че кво му има, къща кат къща — възпротивих се аз. — Що па не?
— Чилякът щял щерка му да е у къща с харен изглед — съгласи се Шием. — Ма га купайш основите и найдеш кости и таквиз, па съ не спреш… Улави люде.
— Ма верно? — попита Дена с ужас.
Шием кимна и се наведе напред.
— Има и още. Оня копа, удря камъне. Да речеш да е спрял, ама не… — Той подсмръкна. — Зафаща да ги вади, че и още търси и ги туря у строежа!
— Че що да не? Нали са найдени камънете? — попитах аз.
Шием ме изгледа, сякаш бях малоумен.
— Че ти шъ си дигнеш ли къща от надгробни камъне? Шъ дадеш ли на щерка си дар, изкопан от гроб?
— Найдено е нещо, а? И какво? — подадох му бутилката.
— Ей го де, начи, тайното нещо — кисело отвърна Шием и отпи пак. — Копал, чилякът, копал, вадил камъне. Дорде не стигнал до стайче — запечатано и от камък. И ги заклел сите да си траят кво найдел вътре, че да бъдело изненада за сватбата.
— Пари ли, що ли? — попитах аз.
— Нема да съ пари — поклати глава той. — За пари Маутхен нема дъ си трай. Сигур е било… — Той отвори уста, затвори я, като търсеше подходящата дума — … как го викат онуй, дето го турят на полицата, да им се дивят сите гости?
Безпомощно свих рамене.
— Семейна ценност? — предположи Дена.
Шием сложи пръст отстрани на носа си и след това я посочи с усмивка.
— Туй ще да е. Таквоз лъскаво, да се чудят чиляците. Тоз Маутхен се гледа да се фука, мискинина.
— Демек никой не го знае що е? — попитах аз.
— Да има двама-трима да знаят — кимна Шием. — Маутхен и брат му, двамца от синовете, жената му май. Цялата им пасмина се дуеше за таз тайна, на сички разправяха.
Това поставяше всичко в нова светлина. Трябваше да се върна във фермата и да огледам пак.
— Видел ли си други люде по тез места днеска? — попита Дена. — Чичо ми се затри, тъ го дирим.
— Не е като да съм го видел — поклати глава Шием.
— Сърцето мъ свива за него — настоя тя.
— Нема да тъ лъжа, моме — рече той. — Има що да съ плашиш, ако е сам чилякът из тез лесове.
— Що, лоши люде ли бродят? — попитах го аз.
— Не квито мислиш. Аз се смъквам насам сал веднъж у годината, есенес. То си требе зарад фуража за свинете, ма не пъ чак толко. Чудни работи стават тъдява, хеле па на север. — Той погледна Дена и след това отново сведе глава към краката си, очевидно несигурен дали трябваше да продължи.
Точно такива неща ме интересуваха, затова махнах с ръка на думите му и се опитах да го предизвикам да говори.
