— Как ли пък не — прошепна в отговор тя, а лицето й изглеждаше много бледо на сянката на боровете. — Точно така каза и Ясен, преди да си тръгне снощи. Проклета да съм, ако оставя и теб да ми изчезнеш.
Преди да успея да отговоря, откъм дърветата се дочу още шум от движение. Шумолене в храстите, острото пропукване на суха борова клонка. Когато шумовете станаха по-силни, успях да различа звука от нещо голямо, което дишаше тежко. След това се разнесе ниско, животинско грухтене.
Не беше човек. Не бяха и чандрианите. Облекчението, което изпитах, беше краткотрайно, когато дочух още едно грухтене, примесено със сумтене. Беше див глиган, най-вероятно тръгнал към реката.
— Застани зад мен — казах на Дена.
Повечето хора не осъзнават колко опасни са дивите глигани, особено наесен, когато мъжкарите се борят помежду си за надмощие. Симпатията нямаше да ми свърши работа. Нямах източник, нямах и връзка. Нямах дори и най-обикновена здрава тояга. Дали няколкото ми останали ябълки щяха да го разсеят?
Като сумтеше и пуфтеше, глиганът разблъска ниските увиснали клони на близкия бор и се появи. Вероятно тежеше два пъти повече от мен. Когато ни забеляза, той издаде силно гърлено грухтене. Вдигна глава и сбърчи нос, опитвайки се да улови миризмата ни.
— Не бягай или ще те подгони — тихо казах аз и бавно пристъпих пред Дена. Тъй като нямах нищо по-добро, извадих сгъваемия си нож и го отворих с палеца си.
— Просто отстъпи назад и влез в реката. Те не са добри плувци.
— Не мисля, че тя е опасна — каза Дена зад мен с нормален глас. — Изглежда по-скоро любопитна, отколкото ядосана. — Тя напра ви пауза. — Не че не оценявам благородните ти пориви.
Когато погледнах животното отново, видях, че Дена е права. Беше свиня, а не глиган и под слоя кал прозираше розовият цвят на домашно прасе, а не кафявата четина на диво. Отегчено, животното наведе глава и започна да рие със зурлата си между храстите под боровете.
Едва тогава осъзнах, че съм застанал в полуприклекнало положение, с протегната напред ръка, като някой борец. В другата си ръка държах жалкото си сгъваемо ножче, което беше толкова малко, че ми бяха необходими няколко разреза, за да разрежа дори по-голяма ябълка. Най-лошото беше, че бях обул само едната си обувка. Изглеждах нелепо — като Елодин в някой от най-лошите му дни.
Лицето ми пламна и осъзнах, че съм станал червен като захарно цвекло.
— Милостиви Техлу, чувствам се като идиот.
— Всъщност това доста ме ласкае — каза Дена. — Като изключим няколко по-скоро дразнещи позьорства в кръчмите, не знам друг да е скачал в моя защита преди.
— Да, разбира се — продължавах да държа погледа си наведен, докато обувах втория си чорап и обувка, защото бях твърде смутен, за да я погледна в очите. — Мечтата на всяко момиче е да бъде спасено от нечие домашно прасе.
— Говоря сериозно — каза тя.
Когато вдигнах поглед, видях, че е леко развеселена, но на лицето й нямаше подигравка.
— Изглеждаше… свиреп. Като вълк с настръхнала четина. — Тя спря и ме огледа. — Или лисица по-скоро. Много си рижав за вълк.
Поуспокоих се малко. Наежена лисица е по-добре от малоумен, полуобут идиот.
— Само дето държиш ножа не както трябва — сухо каза тя и кимна към ръката ми. — Ако наистина се бе опитал да намушкаш никого, щеше да го изпуснеш и да си отрежеш палеца. — Тя се протегна, хвана пръстите ми и леко ги мръдна. — Ако го държиш така, палецът ти ще остане цял. Недостатъкът е, че ще загубиш доста от подвижността на китката си.
— Май си участвала в много битки с нож? — смаях се аз.
— Не в толкова много, колкото си мислиш — каза тя със закачлива усмивка. — Това е поредната страница от оная изтъркана книга, която вие, мъжете, толкова обичате да използвате, за да ни ухажвате. — Тя раздразнено вдигна очи към небето. — Не мога да изброя мъжете, които са се опитвали да прелъстят целомъдрието ми, като ме научат как да го защитавам.
— Никога не съм те виждал да носиш нож. Защо?
— Защо да нося нож? Аз съм деликатно цвете и прочие. Жена, която се разхожда насам-натам с нож, очевидно си търси неприятности. — Тя бръкна дълбоко в джоба си и извади дълго, тънко парче метал, чието острие проблясваше. — Обаче жена, която _има_ нож в джоба си, е _подготвена_ за неприятностите. Общо взето, е по-лесно да изглеждаш безобиден. Като цяло това ти спестява неприятности.
Единствено фактът, че говореше толкова спокойно, помогна думите й да не ме стреснат. Ножът й не беше много по-голям от моя, но нейният не беше сгъваем. Беше обикновено парче метал с малко кожа, навита около дръжката. Очевидно не беше предназначен за ядене или други обичайни дейности около лагерния огън. Повече приличаше на онези остри като бръснач хирургически ножове, които използваха в Медика.
— Как държиш това в джоба си, без да се срежеш? — попитах я аз.
— Джобът ми е разрязан отстрани — Дена се завъртя, за да ми покаже. — Прикрепен е към крака ми. Точно затова е толкова плосък. Така че да не се вижда, че го нося. — Тя хвана кожената дръжка и вдигна ножа пред себе си, за да мога да виждам. — Ето така. Трябва да държиш палеца си върху плоската страна.
— Да не се опитваш да съблазниш добродетелността ми, като ме учиш как да я защитавам? — подкачих я аз.
— Все едно пък имаш някаква добродетелност — засмя се тя. — Опитвам се да те предпазя да не порежеш хубавите си ръце следващия път, когато трябва да спасиш момиче от някое прасе. — Тя килна глава встрани. — Като стана дума… знаеш ли, че когато си ядосан, очите ти…
— _Опа-а гуци!_ — разнесе се глас иззад дърветата, придружен с глухото дрънчене на хлопка. — _Гуци-гуц…_
Едрата свиня вирна глава и заприпка през храсталака по посока на гласа. Дена прибра обратно ножа си, докато аз вдигах пътната си торба. Последвахме прасето през дърветата и по-надолу по течението на потока намерихме мъж с шест едри свини, които се въртяха около него. Имаше и един стар шопар и двайсетина прасенца с различна големина, които лудуваха в краката му.
Свинарят ни хвърли подозрителен поглед.
— Здрасте-е! — изкрещя той. — Ни съ плашети. Нема да ухапят.
Тялото на мъжа беше сухо и жилаво от постоянното излагане на слънцето. Имаше рунтава брада. На дългата му тояга висеше груба бронзова хлопка, а през рамото му беше преметната опърпана торба. Не миришеше толкова отвратително, колкото вероятно бихте очаквали, тъй като свинете, оставени да пасат на воля, са по-чисти от онези, които затварят в свинарници. А дори да вонеше, едва ли бих могъл да го упрекна за това, защото без съмнение в някои моменти от живота си бях вонял доста по-зле.
— Санким ми съ счу нещо край рикатъ — провлачи той с толкова тежък и мазен акцент, че едва ли не усетих вкуса на думите му.
Майка ми наричаше този начин на говорене „акцента на дълбоките долини“, защото човек можеше да чуе такова произношение само на места, които нямат много връзки с външния свят. Дори и в малките градчета като Требон напоследък хората не говореха толкова архаично. Заради годините, прекарани в Тарбеан и Имре, не бях чувал подобна реч отдавна. Мъжът явно беше отрасъл в някой наистина отдалечен район, забутан далеч в планините.
Той се приближи до нас. Изражението на обруленото му лице беше неприветливо, докато ни оглеждаше с присвити очи.
— Ко прайте вий двамца тъдява? — подозрително попита той. — Май ви чух дъ пейти.
— Туй брат'чедка ми — отвърнах аз в същия дух и кимнах към Дена. — Мноо убаво пей, нъл тъй? — протегнах му ръка. — Драго ми да тъ видя, г'сине. Викат мъ Квоте.
Той остана изненадан, когато ме чу да говоря по неговия начин, и голяма част от неприветливостта и подозрението, изписани на лицето му, се разсеяха.
— То и мен ми драго, г'син Квоте — отвърна и раздруса ръката ми. — Щот рядко по тука иде чиляк, дет дъ хортува как си требе. Тия мискини гаче ли устата им тъпкана с вълна.
— Моят старият думаше: „Вълна в устата — вълна в главата“ — засмях се аз.
— Мене мъ викат Скоиван Шиемелпфенег — ухили се той и разтърси ръката ми отново.
— Туй име е кат за некой крал — отбелязах. — Има ли грижа да тъ викам Шием?
— Тъй мъ викат и аверите — ухили се пак той и ме тупна по гърба. — Та за теб и за убавото моме съм Шием.
Той гледаше ту към мен, ту към Дена.
Не мога да не призная на Дена, че дори не мигна при внезапната промяна в начина ми на говорене.
— Шъ прощаваш — посочих я. — Шием, ей я на мойта драга брат'чедка.
— Динаех — представи се тя.
— Харно моме е, мъ пусто толкоз е срамлива, та много не хортува…
Дена влезе в ролята без ни най-малко колебание, заби поглед в краката си и започна нервно да увива плат от дрехата си около пръстите си. Вдигна поглед само колкото да се усмихне на свинаря и след това отново наведе очи, имитирайки толкова добре несръчна срамежливост, че аха да заблуди и мен самия.
Шием докосна учтиво челото си и кимна.
