— Последвано от вманиачаване и известен делириум, ако дозата ти е била достатъчно голяма, а след това изтощение.
— Може би поне веднъж ще поспя през нощта — каза тя. — Не може сериозно да мислиш, че ще успееш да убиеш това нещо. Какво ще използваш? Остра пръчка ли?
— Не мога просто да го оставя да беснее на воля. Оттук до Требон са само около осем километра. А някои малки ферми са дори още по-близо. Помисли само каква вреда може да нанесе.
— Но как ще го направиш? — повтори тя. — Как можеш да убиеш такова нещо?
Обърнах се към малката барака.
— Ако имаме късмет онзи мъж да е имал достатъчно здрав разум, за да си купи и резервен арбалет…
Започнах да тършувам вътре, като изхвърлях разни неща през вратата — гребла за разбъркване, кофи, стъргалки, лопата, още кофи, буре…
Бурето беше с размера на малка бъчонка за бира. Изнесох го извън бараката и откъртих капака. На дъното видях чувал, в който имаше голяма лепкава маса от черната денерова смола — поне четири пъти повече, отколкото вече бяхме остъргали заедно с Дена.
Извадих чувала и го сложих на земята, като го отворих, за да може Дена да погледне вътре. Тя надникна, ахна и след това започна да подскача.
— Сега вече мога да си купя и пони! — възкликна тя, като се смееше.
— Не знам за пони — казах аз, като направих някои сметки наум, — но мисля, че преди да разделим парите, трябва да ти купим една хубава полуарфа с това. А не някаква си жалка лира.
— Да! — извика Дена и след това ме прегърна буйно и с възхищение. — А на теб ще купим… — Тя ме погледна с любопитство, и покритото й със сажди лице беше само на сантиметри от моето. — Какво искаш?
Преди да успея да отговоря или да направя каквото и да е, дракусът изрева.
> 78.
> Отрова
Ревът на дракуса беше като звук от тромпет, ако можете да си представите тромпет, голям като къща и направен от камък, гръмотевица и разтопено олово. Този път не го усетих върху гърдите си. Усетих го с краката си, когато земята потрепери от него.
Ревът ни накара да подскочим. Горната част на главата на Дена се удари в носа ми и аз се олюлях, заслепен от болка. Дена изобщо не забеляза това, тъй като се препъна и падна, размахала комично ръце и крака.
Докато помагах на Дена да се изправи, чух далечен грохот, след което ние предпазливо отново се качихме в наблюдателницата.
Дракусът лудуваше, подскачайки като пияно куче и събаряйки дърветата така, както някое хлапе катурва царевици в полето.
Наблюдавах с притаен дъх как стигна до един стар стогодишен дъб, масивен като сив камък. Дракусът се вдигна на задните си крака и подпря предните върху един от по-ниските клони, сякаш искаше да се покатери върху него. Дебелият колкото дърво клон направо се сцепи.
Дракусът отново се изправи на задни крака и удари дървото с цялата си тежест. Наблюдавах го, убеден, че ще се наниже на строшения клон, но назъбеното копие от твърдо дърво едва одраска гърдите му, преди да се разцепи на трески. Дракусът се удари върху ствола и макар и да не го пречупи, дървото се пропука със звук, наподобяващ трясъка на светкавица.
Звярът се мяташе наоколо, подскачаше и падаше, търкаляше се върху назъбените издатини на скалите. Той избълва огромен пламък и отново атакува пропукания дъб, като го удари с тъпата страна на огромната си клиновидна глава. Този път успя да събори дървото, като предизвика взрив от пръст и камъни, когато корените на дървото бяха изтръгнати от земята.
Единствената мисъл, която мина през главата ми, беше колко безполезно е да се опитвам да убия това същество. То само се удряше с много по-голяма сила, отколкото можех да се надявам да употребя срещу него.
— Няма как да го убием — признах аз. — Все едно да се опитваме да нападнем някоя гръмотевична буря. Как изобщо бихме могли да го нараним?
— Ще я подмамим към някоя стръмна скала — простичко предложи Дена.
— Нея? — попитах аз. — Защо мислиш, че е _тя_?
— А ти защо мислиш, че е той? — тръсна глава тя, сякаш за да я прочисти. — Както и да е, няма значение. Знаем, че огънят го привлича. Трябва просто да провесим нещо запалено от някой клон. — Тя посочи няколкото дървета, които бяха надвиснали на отвесната скала под нас. — След това, когато дракусът се хвърли да го гаси… — Тя направи пантомима с двете си ръце, за да покаже нещо, което пада.
— Мислиш ли, че дори това би го наранило? — попитах я аз със съмнение.
— Ами, когато събориш мравка от масата, тя не се наранява, макар за нея това да е като да падне от висока скала. Но ако някой от нас скочи от покрива, се нараняваме, защото сме по-тежки. Има смисъл в това, че колкото по-голямо е едно нещо, толкова по-тежко пада. — Тя многозначително погледна надолу към дракуса. — От това по-голямо нещо няма накъде.
Разбира се, тя беше права. Имаше предвид съотношението между размер и обем, макар да не знаеше, че се нарича по този начин.
— Поне би трябвало да се нарани — продължи Дена. — После можем да изтъркаляме няколко скали върху него или нещо подобно. — Тя ме погледна. — Какво има? Да не би идеята ми да не е добра?
— Не е много героична — отвърнах недоволно аз. — Надявах се на нещо малко по-елегантно.
— Ами, оставих бронята и бойния си кон у дома — рече тя. — Ядосан си, защото големият ти университетски мозък не може да измисли нищо, а моят план е просто блестящ. — Тя посочи към оградения отвсякъде каньон зад нас. — Ще накладем огън в една от онези метални тави. Те са широки и плитки и ще поемат топлината. В оная барака имаше ли някакво въже?
— Аз… — усетих познатото присвиване под лъжичката. — Не. Не мисля, че има.
— Не унивай толкова — потупа ме Дена по ръката. — Когато дракусът си тръгне, ще проверим развалините на къщата. — Тя погледна към животното. — Честно казано, знам как се чувства тя. Почти съм готова и аз да се разтичам и разскачам наоколо.
— Това е маниакалното поведение, за което ти споменах — припомних й аз.
След четвърт час дракусът напусна долината. Едва след това с Дена излязохме от скривалището си, като аз носех пътната си торба, а тя тежкия мушамен чувал с всичката смола, която бяхме открили.
— Дай ми лоденския камък — рече тя, след като свали чувала на земята.
Подадох й го.
— Намери въже. А аз ще ти намеря подарък. — Тя се отдалечи, като подскачаше с лекота, а черната й коса се носеше след нея.
Набързо претърсих къщата, като сдържах дъха си колкото можех. Намерих брадвичка, счупени глинени съдове, една крина червиво брашно, плесенясал сламен дюшек, кълбо с канап, но не и въже.
Дена нададе възхитен вик откъм дърветата, дотича обратно при мен и набута една тъмна люспа в ръката ми. Беше загрята от слънцето, малко по-голяма от нейната, но по-скоро овална, отколкото с формата на сълза.
— Любезно ви благодаря, милейди.
Тя направи очарователен реверанс и се ухили.
— Намери ли въже?
— Това е най-близкото до него, което успях да намеря — подадох й кълбото с груб канап. — Съжалявам.
— Е, добре. — Дена се намръщи, после сви рамене. — Сега е твой ред да измислиш план. Може би някоя странна и чудна магия от Университета? Някои от онези тъмни сили, които е по-добре да не бъдат закачани?
Повъртях люспата в ръцете си и се замислих върху думите й. Имах восък, а тази люспа беше подходяща за създаване на връзка, колкото и всеки косъм. Можех да направя кукла на дракуса, но после какво? Опарването на някой крак едва ли щеше да притесни същество, което се чувстваше съвсем удобно, излегнато върху легло от нажежени въглени.
Но с помощта на кукла човек можеше да стори и по-зловещи неща.
Неща, които дори не биха минали и през ума на един добър арканист.
Неща с игли и ножове, които биха накарали човек да кърви дори и да се намира на километри разстояние. Истински злонамерени неща.
Погледнах преценяващо люспата в ръката ми. В средата беше по-дебела от дланта ми. Дори като използвах кукла и горещ огън за източник на енергия, не знаех дали щях да успея да премина през люспите, за да навредя на съществото.
Най-лошото от всичко беше, че ако опитах да направя това, нямаше как да разбера дали съм успял. Не можех да понеса мисълта да си седя безучастно край огъня и да забивам игли в някаква си восъчна кукла, докато на километри разстояние един полудял от наркотика дракус се търкаля в обхванатите от пламъци развалини на фермата на някое невинно семейство.
— Не — рекох аз. — Не мога да се сетя за такава магия.
— Можем да идем да кажем на пристава, че трябва да си намери една дузина помощници с лъкове и да дойдат да убият подлудения от наркотик и голям колкото къща дракон кокошка — предложи тя.
Внезапно ми просветна.
— Отрова — казах аз. — Трябва да го отровим.
— Имаш ли подръка няколко килограма арсен? — попита тя скептично. — И дали и това би било достатъчно за нещо толкова голямо?
— Не арсен — побутнах мушамения чувал с крака си.
