Накрая измайсторих набързо една стълба с помощта на брадвичката и канапа, които бях намерил. Беше грозна, но вършеше работа и аз я подпрях отстрани върху арката от сив камък. Този път с Дена щяхме да разполагаме с лесен начин да стигнем до безопасно място.
* * *
Вечерята ни беше далеч по-скромна от тази през миналата нощ. Трябваше да се задоволим с последните остатъци от вече баятия хляб, сушено месо и последните картофи, които изпекохме на края на огъня.
Докато се хранехме, разказах на Дена цялата история с пожара в Рибарника. Донякъде защото бях млад, бях момче и отчаяно исках да я впечатля, но и също защото исках да изясня, че съм пропуснал обяда с нея поради обстоятелства, които бяха изцяло извън моя контрол. Тя беше съвършеният слушател — внимаваше и ахкаше точно в моментите, когато трябваше.
Вече не се безпокоях, че е погълнала свръхдоза от наркотика. След като беше насъбрала цели купища дърва за горене, маниакалното й държане постепенно се уталожваше, оставяйки я в състояние на доволна, почти замечтана летаргия. Въпреки това знаех, че последствията от смолата щяха да я накарат да се чувства изтощена и слаба. Исках да е в безопасност в някое легло в Требон, за да може да се възстанови.
След като приключихме с храненето, отидох до мястото, където тя седеше, облегната на един от сивите камъни. Навих нагоре ръкавите на ризата си.
— Добре. Трябва да проверя как си — важно казах аз.
— Май наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче? — лениво, с полузатворени очи се усмихна тя.
Опипах за пулса й в извивката на деликатната й шия. Беше бавен, но равномерен. Тя леко се дръпна, когато я докоснах.
— Гъделичкаш ме.
— Как се чувстваш?
— Уморена — отвърна тя, като леко заваляше думите. — Добре съм, но съм уморена и ми е малко студено…
Макар да очаквах това, все пак беше леко изненадващо, като се има предвид, че бяхме само на няколко крачки от пламтящата клада. Отидох да взема допълнителното одеяло от торбата си и й го донесох. Тя се уви в него.
Наведох се съвсем близо до лицето й, така че да мога да погледна в очите й. Зениците й все още бяха разширени и реагираха бавно, но не повече от преди.
Тя протегна ръка и я сложи върху бузата ми.
— Имаш най-милото лице — каза тя и ме погледна замечтано. — То е като съвършената кухня.
Сдържах усмивката си. Беше започнала да бълнува. Щеше да влиза и излиза от делириума, преди накрая да изпадне в безсъзнание от силното изтощение. Ако видите човек, който сам си говори безсмислици някъде в уличките на Тарбеан, твърде вероятно е той да не е наистина луд, а просто някой сладкояд, побъркал се от твърде много денер.
— Кухня ли?
— Да — отвърна тя. — Всичко съвпада и захарницата е точно там, където трябва да бъде.
— Как се чувстваш, когато си поемаш дъх?
— Нормално — спокойно отвърна тя. — Трудно ми е, но се чувствам нормално.
— Какво точно имаш предвид? — сърцето ми започна да бие малко по-бързо при нейните думи.
— Трудно ми е да дишам. Понякога гърдите ми се стягат, все едно се опитвам да вдишам пудинг. — Тя се засмя. — Пудинг ли казах? Исках да кажа меласа. Като пудинг от сладка меласа.
Сдържах внезапното си желание да й се скарам, че я бях предупредил да ми каже, ако нещо не е наред с дишането й.
— Сега продължава ли да ти е трудно да дишаш?
Тя сви рамене с безразличие.
— Трябва да чуя дишането ти — казах аз. — Но тук не разполагам с никакви инструменти, така че би ли могла да разкопчаеш малко ризата си — трябва да допра ухо до гърдите ти.
Дена вдигна очи нагоре и разкопча ризата си повече, отколкото беше необходимо.
— Е, това вече е нещо съвсем ново — игриво каза тя, като за момент звучеше нормално, като самата себе си. — Никой досега не се е пробвал по тоя начин.
Завъртях се и притиснах ухо към гръдната й кост.
— Как звучи сърцето ми?
— Бавно, но силно — отвърнах аз. — Имаш добро сърце.
— Казва ли ти нещо?
— Нищо, което да мога да чуя.
— Слушай по-внимателно.
— Поеми си дълбоко въздух няколко пъти и недей да говориш. Трябва да чуя дишането ти.
Слушах. Въздухът влетя вътре и аз почувствах как едната й гърда се притисна в ръката ми. Тя издиша и аз усетих топлия й дъх върху врата си. Цялото ми тяло настръхна.
Можех да си представя неодобрителния поглед на Аруил. Затворих очи и опитах да се съсредоточа в онова, което правех. Вдишване, издишване — беше като да се вслушваш във вятъра между дърветата. Вдишване, издишване — успях да чуя слабо пукане като шумолене на хартия, като тиха въздишка. Но нямаше влага, нито кипене.
— Косата ти ухае наистина приятно — каза тя.
Седнах.
— Добре си. Ако стане по-зле или започнеш да се чувстват различно, трябва непременно да ми кажеш.
Тя кимна любезно и се усмихна унесено.
Раздразнен от това, че дракусът, изглежда, не бързаше да се появи, нахвърлях още дърва в огъня.
Погледнах към северните зъбери, но там нямаше нищо за гледане освен очертанията на дърветата и скалите на слабата светлина.
Дена внезапно се разсмя.
— Нарекох ли лицето ти захарница или нещо подобно? — попита ме тя, леко примижала. — Въобще и в момента говоря ли смислено?
— Просто малко бълнуваш — успокоих я аз. — Ще се унасяш в бълнуване и ще излизаш от него, докато накрая не заспиш.
— Надявам се, че и на теб ти е толкова забавно, колкото и на мен — каза тя и уви одеялото по-плътно около себе си. — Прилича на сънища от памук, но не е толкова топло.
Изкачих се по стълбата до върха на сивия камък, където бяхме скрили вещите си. Взех шепа денерова смола от мушамения чувал, свалих я долу и я хвърлих в края на огъня. Тя изгоря бавно, като изпусна лютив дим, който вятърът разнесе на север и на запад към невидимите зъбери. Надявах се дракусът да усети миризмата и бързо да дотича.
— Когато бях съвсем малко бебе, се разболях от пневмония — каза Дена без някакво особено вълнение. — Затова дробовете ми не са добри. Ужасно е, когато понякога не можеш да дишаш — когато продължи, очите й бяха полупритворени, сякаш говореше по-скоро на себе си. — Спрях да дишам и бях мъртва в продължение на две минути. Понякога се чудя дали това не е било някаква грешка, дали всъщност не трябва да съм мъртва. Но ако не е грешка, тогава трябва да съм тук по някаква причина. Но ако има такава причина, аз не знам каква е тя.
Беше твърде вероятно тя дори да не осъзнаваше, че в момента говори, и дори още по-голяма беше вероятността част от съзнанието й вече да спеше и на другия ден тя да не си спомня изобщо за онова, което се случваше сега. Тъй като не знаех какво да отговоря, просто кимнах.
— Това е първото нещо, което ми каза — _Просто се чудех ти какво правиш тук?_ Моите седем думи. И аз отдавна се чудя същото.
Слънцето, вече скрито от облаци, накрая залезе зад западните планини. Докато околният пейзаж потъваше в мрак, върхът на този малък хълм изглеждаше като остров сред огромния океан на нощта.
Дена започваше да клюма на мястото, където беше седнала. Отпускаше глава върху гърдите си и после пак я вдигаше. Отидох при нея и протегнах ръка.
— Хайде, дракусът скоро ще бъде тук. Трябва да се качим върху камъните.
Тя кимна и се изправи с одеялото, все още увито около нея. Последвах я до стълбата и тя бавно, неуверено се изкачи до върха на сивия камък.
Горе върху скалата и далеч от огъня беше хладно. Духаше вятър, който правеше лекия хлад още по-неприятен. Постлах едното одеяло върху камъка и тя седна върху него, завита в другото одеяло. Изглеждаше, че студът я беше поразбудил и тя раздразнено се оглеждаше наоколо, докато трепереше.
— Проклета кокошка! Ела си изяж вечерята. Студено ми е.
— Надявах се досега вече да те бях напъхал в някое топло легло в Требон — признах аз. — Дотук бяхме с блестящия ми план.
— Винаги знаеш накъде отиват нещата — каза тя смутено. — Гледаш ме важно със зелените си очи, така сякаш означавам нещо. Добре е, че имаш по-добри неща за правене. Достатъчно е, че понякога мога да получа частица от теб. От време на време. Знам, че съм голяма късметлийка — дори и за малко да те имам.
Кимнах любезно, докато наблюдавах хълма за появата на дракуса. Поседяхме още известно време, загледани в мрака.
Дена кимна леко, след това събра сили да се изправи отново и да се пребори със силното треперене.
— Знам, че не мислиш за мен… — Тя не довърши.
Най-добре е човек да угажда на хората, изпаднали в делириум, за да не започнат да буйстват.
— Мисля за теб през цялото време, Дена.
— Не се дръж снизходително с мен — каза тя ядосано, а след това тонът й отново омекна. — Не мислиш за мен по този начин. Разбирам това. Но ако и на теб ти е студено, ще дойдеш при мен и ще ме прегърнеш. Поне малко.
Сърцето ми се качи в гърлото. Приближих се, седнах зад нея и я обгърнах с ръцете си.
— Така е хубаво — каза тя и се отпусна. — Имам чувството, че винаги ми е било студено.
