Сърцето ми се качи в гърлото. Приближих се, седнах зад нея и я обгърнах с ръцете си.
— Така е хубаво — каза тя и се отпусна. — Имам чувството, че винаги ми е било студено.
Седяхме така и гледахме на север. Тя се облегна върху мен. Изглеждаше възхитителна в прегръдките ми. Боях се да си поема дъх от страх да не я обезпокоя по някакъв начин.
Дена леко се размърда и прошепна:
— Толкова си деликатен. Никога не настояваш… — Отново не довърши изречението си и се отпусна по-тежко върху гърдите ми.
После внезапно се раздвижи.
— Знаеш ли, би могъл да бъдеш по-настоятелен. Съвсем малко повече.
Седях така в мрака и държах спящото й тяло в прегръдките си. Тя беше мека и топла, неописуемо скъпа за мен. Никога преди не бях държал в ръцете си жена. След известно време гърбът започна да ме боли от напрежението да поддържам нейното тегло и моето собствено. Единият ми крак започна да изтръпва. Косата й гъделичкаше носа ми. И въпреки това не смеех да помръдна от страх да не разваля този най-прекрасен момент от живота си.
Дена се размърда насън, след това започна да се плъзга встрани, трепна и се събуди.
— Ела да легнеш — каза тя с отново ясен глас.
Хвана непохватно одеялото и го издърпа, та да не е вече между нас.
— Хайде. И на теб сигурно ти е студено. Не си свещеник, така че няма да си имаш неприятности заради това. Ще се почувстваме добре, малко по-добре на тоя студ.
Обгърнах я с ръцете си и тя придърпа одеялото върху двама ни.
Лежахме настрани като лъжици, подредени в чекмедже. Ръката ми се оказа под главата й като възглавница. Тя се сгуши в извивката на тялото ми толкова просто и естествено, сякаш мястото й винаги е било там.
Докато лежах така, осъзнах, че преди малко бях сбъркал — _това_ беше най-прекрасният момент в живота ми.
Дена отново се размърда в съня си.
— Знам, че не би го направил — с ясен глас каза тя.
— Кое?
Гласът й беше различен, вече не беше сънен и уморен. Зачудих се дали не говореше насън.
— Преди малко, когато каза, че ако трябва, ще ме събориш на земята и ще ме накараш да изям въглените насила. Ти никога не би ме ударил. — Тя леко извърна глава. — Не би го направил, нали? Дори и ако е за мое собствено добро?
— Какво искаш да кажеш? — усетих как по тялото ми пробяга хлад.
Настъпи дълго мълчание и тъкмо започвах да си мисля, че беше заспала, когато тя заговори отново:
— Не ти казах всичко. Знам, че Ясен не е умрял във фермата. Той ме откри, докато вървях към пожара. Върна се и ми каза, че всички са мъртви. Каза ми, че хората ще станат подозрителни, ако аз съм единствената оцеляла…
Почувствах как в мен се надига мрачен, тежък гняв. Знаех какво ще последва, но я оставих да говори. Не исках да го чувам, но знаех, че тя има нужда да го сподели с някого.
— Той не го направи просто така, неочаквано — каза тя. — Трябваше да се увери, че аз съм тази, която го иска. Знаех, че нямаше да изглежда убедително, ако си го бях направила сама. Преди това се убеди, че аз искам той да го направи. Накара ме да го помоля да ме удари. Просто за да е сигурен. И беше прав. — Тя не помръдваше, докато разказваше. — Дори и така, те пак си помислиха, че аз имам нещо общо с това. Ако не го беше сторил, сега можеше да съм в затвора. Щяха да ме обесят.
Стомахът ми се сви.
— Дена — казах аз, — мъж, който би могъл да стори това, не заслужава да му отделяш от времето си. Дори и един миг от него. Той не е просто половин самун хляб. Той е прогнил отвътре. Ти заслужаваш нещо по-добро.
— Кой може да каже какво заслужавам? Той не е най-добрият ми избор. Той е единственият. Или трябва да избера него, или да остана гладна.
— Имаш и други възможности — настоях аз, но след това, когато се сетих за разговора си с Деох, се запънах. — Ти… Ти имаш…
— Имам теб — каза тя унесено и аз можех да чуя топлата, сънена усмивка в гласа й като на приспивано дете. — Ще бъдеш ли моят тъмноок и храбър принц, който ще ме защити от прасетата? Ще ми пееш ли? Ще ме отнесеш ли на някое високо дърво… — Тя млъкна и не довърши.
— Ще го направя — отвърнах аз, но по натежалото й в прегръдките ми тяло усетих, че най-сетне тя беше потънала в сън.
> 80.
> Да докоснеш желязо
Лежах буден и усещах лекия дъх на Дена върху ръката си.
Не можех да заспя дори и да исках. Близостта й ме изпълваше с пращяща енергия, лека топлина и пулсираща жизненост. Лежах буден и се наслаждавах на всеки миг от това скъпоценно усещане.
Тогава чух далечно пукане от счупен клон. После още едно. Малко по-рано най-голямото ми желание беше дракусът да дотича по-скоро до нашия огън. А сега бих дал дясната си ръка да се забави още пет минути.
Той обаче идваше. Започнах внимателно да се измъквам изпод Дена.
Тя се размърда едва-едва в съня си.
— Дена? — разтърсих я първо леко, после по-силно. Нищо. Не бях изненадан. Нямаше по-дълбок сън от унеса на сладкояда.
Покрих я с одеялото и сложих торбата си от едната страна, а мушамения чувал от другата. Ако се претърколеше насън, щеше да срещне тях преди ръба на сивия камък.
Преместих се в другия край на камъка и погледнах на север. Облаците над главата ми бяха все така гъсти и не различавах нищо извън светлия кръг, образуван от огъня.
Опипах внимателно с пръсти и открих канапа, който бях поставил по дължината на върха на сивия камък. Другият край беше завързан за въжената дръжка на дървеното ведро, което се намираше долу, по средата между огъня и сивите камъни. Най-много се тревожех дракусът случайно да не смачка кофата, преди да я е подушил. Смятах за всеки случай да издърпам ведрото на безопасно място, а след това да го върна обратно. Дена се беше смяла на плана ми, нарекла го беше „лов на кокошки“.
Дракусът се появи на върха на хълма, движеше се шумно през храсталака. Спря точно в средата на осветения от огъня кръг.
Тъмните му очи проблясваха в червеникаво, по люспите му също играеха червени отблясъци. Издаде дълбок, пръхтящ звук и започна да обикаля огъня, като бавно поклащаше глава напред-назад. Избълва широк пламък — нещо, което започвах да приемам като поздрав или предизвикателство.
Внезапно се стрелна към огъня. Макар да го бях наблюдавал известно време, пак се изненадах на бързината на такова огромно животно. Спря се точно пред огъня, отново изпръхтя, после тръгна към ведрото.
Макар ведрото да беше от здраво дърво и направено така, че да побира поне десетина литра, в сравнение с масивната глава на дракуса приличаше на миниатюрна чаена чаша. Звярът подуши отново, след това обърна кофата с носа си.
Ведрото се изтърколи в полукръг, но аз бях го натъпкал добре с лепкавата смола. Дракусът пристъпи още веднъж, подуши отново и налапа цялата кофа наведнъж.
Толкова се зарадвах, че почти забравих да пусна канапа, който беше изтръгнат от ръцете ми, когато звярът сдъвка набързо кофата, разтрошавайки я на парчета с масивните си челюсти. След това заклати глава нагоре-надолу, за да прокара лепкавата маса надолу по хранопровода си.
Въздъхнах с дълбоко облекчение и седнах да наблюдавам как дракусът обикаля огъня. Той избълва струя син пламък, после още една, после се обърна и се отъркаля в огъня, като се гърчеше и го набиваше в пръстта.
Щом утъпка огъня, дракусът започна да прави като предишния път. Намираше разхвърляните парчета дърво, търкаляше се върху тях, за да ги изгаси, след което ги изяждаше. Представях си как всяка нова съчка и пън, които поглъщаше, набутваха денеровата смола все по-навътре в стомаха му, натрошаваха я и я принуждаваха да се разтвори.
Наблюдавах четвърт час, докато животното завърши обиколката на огъня. Надявах се ефектът от смолата вече да се прояви. Ако бях преценил правилно, сега дракусът трябваше да е погълнал доза, шест пъти по-голяма от смъртоносната. Очаквах бързо да премине през началните фази на еуфория и маниакално поведение. Те щяха да бъдат последвани от делириум, парализа, кома и смърт. По моите сметки всичко трябваше да приключи за около час — надявах се дори и по-бързо.
Изпитах известно угризение и съжаление, докато гледах как стъпква последните разхвърляни тук-там пламъци. Беше великолепно животно.
Нежеланието ми да го убия беше дори по-голямо от неохотата, с която похабих офалум за над шейсет таланта. Не се заблуждавах обаче какво щеше да се случи, ако бях оставил нещата на естествения им ход. Не исках на съвестта ми да тежи смъртта на много невинни жертви.
Скоро след това дракусът спря да яде. Само се изтърколи върху разхвърляните клони и ги угаси. Сега вече се движеше по-енергично — знак, че денерът започваше да му действа. Започна да сумти ниско и дълбоко. _Сумтене. Сумтене._ Син пламък. Отъркаляне. _Сумтене._ Отъркаляне.
Накрая не остана нищо освен един слой от блещукащи въглени. Както и предишния път, дракусът застана над тях и легна отгоре им, като така угаси и последната светлина, останала на върха на хълма.
