— Казвам се Мортимър — съобщава гостът. — Аз имам нещо общо с онзи човек, както и вие.
Мисля си: за кого ли ме взема? Ако той е смахнат, аз съм с ума си.
— Кой човек имате предвид? — питам.
— Алоиз — спокойно отговаря той.
Който иска да се учудва, но аз се бях научил никога да не си отварям устата глупаво.
— Е, и какво? — интересувам се аз.
— Известно ми е какво трябва да организирате за Алоиз — обявява той все така спокойно.
Какво ще направите, когато ви казват такива неща? Предложих му да седне и запали цигари. Запушихме.
— Та кажете какво трябва да организирам? — моля го аз.
Мортимър съвсем учтиво и правилно излага задачата на Алоиз.
— Кой сте вие? — питам.
— Аз също работя за Алоиз — отговаря Мортимър. — Това е достатъчно.
Аз обаче не мога да свържа едното с другото. Та нали той беше телохранител на убития клиент. Ако и той работи за Алоиз, за какво ме наема мен и устройва цял спектакъл? Продължавам да изяснявам:
— Отдавна ли работите за него?
— Не, от половин година.
Аха, мисля си, значи просто е сменил стопанина. Питам по-нататък:
— А преди това за кого сте работили?
Мортимър можеше да не отговаря или да излъже нещо, но явно беше дошъл не да разиграва комедия, а да върши работа. Беше много сериозен и гледаше изпод вежди.
— Преди също съм вършел наемна работа — обяснява, — но малко по-различна.
— А именно?
— Бях телохранител, пазач. Стопанина ми го убиха. Пред очите ми. Кой ще ме вземе след този случай?
Разсъждаваше правилно. Стана ми вече ясно, че след онзи случай Алоиз е прибрал Мортимър и го е заставил да му служи. Всичко, както се полага на един порядъчен човек. Оставаше да науча кой е бил предишният му стопанин — от това можех да се досетя що за тип е Алоиз. По-точно, що за персона е, от какъв калибър. Ако първият ми клиент беше пръв и на Алоиз… Изобщо, ако узнаех що за човек е бил, можех да определя и Алоиз. Ще се получи пълна картина.
— Ако не е тайна — казвам, — с какво се занимаваше вашият предишен работодател?
— С всичко по малко — отговаря Мортимър.
— Защо го убиха?
— Можеше да стане конкурент.
— На кого?
— На Алоиз.
— В какво?
Мортимър ме погледна недоверчиво — не го ли будалкам. Но на мен наистина нищо не ми беше известно.
— Той искаше да се заеме с тази работа, с която се занимава Алоиз.
— Да работи като адвокат?
Сега аз вече наистина се преструвах малко на глупак. Мортимър реши да говори открито.
— Алоиз приема поръчки за убийства — каза той, — а такива като нас ги изпълняват.
— Ясно — казвам, — продължавайте.
И изведнъж той ме шашна. Постави на масата един ключ. Аз питам:
— Е, и какво?
— Това е от вашата квартира. Можете да се убедите.
Все повече нищо не разбирах. Докато размислях какво може да означава това, Мортимър беше решил да разкрие всичко.
— Ако аз сбъркам, тоест, ако ние двамата не се споразумеем и вие уведомите за този разговор Алоиз, за мен ще бъде лошо. Но аз мисля, че вие все пак ще се съгласите с моето предложение.
— И какво искате да ми предложите?
Главата ма Мортимър също не беше пълна със слама. На вид изглеждаше като боксьор, а разсъждаваше като професор. Ето каква комбинация беше разработил.
— Познавам човека, когото вие трябва да убиете — каза Мортимър. — Той има много пари, а няма още петдесет. Алоиз ви е дал седем хиляди и на мен пет…
— А на вас за какво? — зададох идиотския въпрос.
— За вас.
Ставаше все по-тежко.
— Как така за мен?
Мортимър подхвърли ключа на дланта си.
— Трябва да се скрия във вашата квартира. След като изпълните поръчението. И да ви убия. Имам пистолет. Същият като вашия.
Явно, не съм се зарадвал много на това, защото Мортимър счете за необходимо да ме успокои.
— Така става винаги… Вие не сте американец и не познавате типове като Алоиз. Колко поръчения вече сте изпълнили?
— Седем — отговарям.
Той казва:
— Виждате ли. Много са. Ставате твърде опасен за Алоиз. Даже и да ви обича, все едно, трябва да се отърве от вас. Изведнъж осем убийства потъват във водата.
— Като смятате и това! — уточнявам.
— Да.
Той обясни всичко както трябва, само не се беше добрал до главното.
Питам:
— Докладвайте вашето предложение.
Мортимър обясни простичко:
— Ще предложим на този човек да живее, и ще вземем от него… да кажем, двеста хиляди. Той ще замине някъде по-далеч, защото това не е шега, и той ще разбере всичко.
— А какво ще стане с нас?
— Ние също ще заминем.
Откровено да си кажа, не можех така изведнъж, за една минута, да премисля всичко. Обмислях.
— По сто хиляди на всеки — казва Мортимър. — Пресметнете за колко трупа ще спечелите такава сума.
Разбирах от деление и умножение. Но не е шега да измамим Алоиз.
— Ами ако Алоиз поиска да ни отмъсти? — казвам.
Мортимър отново обяснява:
— Човекът, когото вие трябва да убиете, не му е конкурент. Това е странична поръчка. Тези, на които той пречи, поръчителите, ще бъдат доволни от неговото изчезване. Алоиз ще загуби от това няколко хиляди. Вие ще се върнете в Европа, аз също ще си намеря някое тихо местенце. Алоиз няма да харчи пари за нас, а той самият не може да стреля.
— А вие сигурен ли сте, че този човек няма да ни изпрати по дяволите? — казвам.
— Мисля, че няма.
С една дума, Мортимър ме убеди и не отложихме работата, а още същия ден посетихме клиента в дома му. Беше сам, ако не смятаме прислужничката — една стара негърка. Мислех, че ще ни приеме за обикновени шантажисти, но когато Мортимър честно му разказа как стои работата, клиентът се вкисна и повярва, че ние не мислим само за себе си. Вероятно е очаквал нещо подобно. Даже поиска веднага да изчезне от Щатите. И ако искаш вярвай, ако искаш не, но той помоли един от нас да остане при него. Работата опря до парите — той, разбира се, нямаше в себе си двеста хиляди, затова се договорихме така: той ще направи необходимите разпореждания до банката, за да получим парите в Европа, Мортимър ще поръча три билета за нощния самолет и ние ще осигурим безопасност на клиента през цялото време, докато е с нас…
Такива ми ти работи… Клиентът се разплати в Ротердам. Той се отправи за Биариц, където семейството му беше на почивка, жена му и децата. Мортимър потегли някъде към Англия или Шотландия, а аз се върнах в Мадрид. Даже успях за заминаването. Зачислиха ме в отряда на полковник Денар и потеглихме за Кисангани.
Това беше последният опит на Чомбе да заграби Конго. Но излезе пълна глупост.
Самолетът на Моис беше превзет от неговото приятелче Боненан и вместо за Конго, го приземиха в Алжир. Не зная кой му беше платил за това, но вероятно сумата беше голяма.
На пети юли ние все пак се впуснахме в действие, независимо че Чомбе не пристигна.
Работата тръгна както става понякога при игра на карти: в началото все хубаво и хубаво, а после все лошо и лошо.
Там, освен нас действуваше и отрядът на полковник Шрам. Именно той вдигна метеж. А ние го поддържахме.
Но нещо в механизма не беше в ред. Не се получаваше никакъв обрат на действията и националната армия ни посрещна както следва. Денар беше ранен, изпратиха го в Родезия, а ние преминахме под командуването на Шрам. Осем дни се бихме в Кисангани, но нищо не можахме да направим.
След това преминахме Букава, два дни водихме бой за града и накрая го превзехме, та ни стана по-леко.
Угоявахме се до октомври, а след това Мобуто започна да настъпва. Ако погребвахме на ден по десет души, това се смяташе за малки загуби. Всичко свърши на втори октомври.
Отново ми потръгна — заедно с трима души от нашия отряд избягахме, въпреки че бях ранен от парче снаряд в рамото. Момчетата извадиха парчето, промиха с джин раната и нищо, отървах се…
