Моят собствен багаж беше по-лесен за опазване, тъй като имах само пътната си торба. Взех я измежду два топа с плат и се отдалечих от каруците. Метнах я на рамо и се огледах за Дена.
Вместо нея намерих Рета.
— Много ни помогна по пътя — каза тя с ясен глас, а атуранският й беше доста по-добър от този на Роент — почти без следи от сиару акцент. — Хубаво да имаш някой подръка, който да разпрегне кон, без да се налага през цялото време да му показваш.
Тя ми подаде една монета.
Взех я, без да се замислям. Беше рефлекс, изграден от годините ми опит като просяк и обратен на това да отдръпнеш ръка от огъня. Едва след като монетата беше вече в ръката ми, я разгледах по-внимателно. Беше цял меден йот — половината на онова, което бях платил, за да пътувам с тях до Имре. Когато вдигнах поглед, Рета вече се бе отправила обратно към каруците.
Тъй като не знаех какво да мисля за това, отидох при Дерик, който седеше на ръба на едно корито за водопой на коне. Той заслони очи срещу вечерното слънце, докато гледаше към мен.
— Май тръгваш по пътя си, а? Мислех си, че може да останеш с нас известно време.
Поклатих глава.
— Рета току-що ми даде един йот.
— Не съм много изненадан — кимна той. — Повечето хора, които пътуват с нас, са ни само в тежест. — Той сви рамене. — Освен това тя хареса свиренето ти. Замислял ли си се някога да се пробваш като музикант? Казват, че Имре е добро място за тях.
Насочих разговора обратно към Рета.
— Не искам Роент да й се ядоса. Той май се отнася доста сериозно към парите си.
— А тя не го ли прави? — разсмя се Дерик.
— Платих на Роент — поясних аз. — Ако искаше да ми върне част от парите, мисля, че щеше да го направи самият той.
— Те не правят така — кимна Дерик. — Мъжът при тях не дава пари.
— Точно това имах предвид — отвърнах аз. — Не искам да я въвличам в неприятности.
Дерик размаха ръце, за да ме прекъсне.
— Не си ме разбрал правилно — каза той. — Роент знае. Може дори той да й е заръчал да го направи. Но възрастните кеалдишки мъже не дават пари. Смята се за женско поведение. Ако могат, дори не купуват неща. Не забеляза ли, че Рета беше тази, която се пазари за стаите и храната в хана преди няколко нощи?
Сега, като го споменаваше, се сетих, че наистина беше така.
— Но защо? — попитах го аз.
— Не мога да ти кажа защо — сви рамене Дерик. — Просто при тях нещата стоят така. Затова в толкова много от кеалдишките кервани има екипи от мъж и съпругата му.
— Дерик! — разнесе се гласът на Роент иззад каруците.
Той въздъхна и се изправи.
— Дългът ме зове — рече младият мъж. — Надявам се да се видим пак.
Напъхах йота в джоба си и се замислих за онова, което Дерик ми беше казал. Истината беше, че моята трупа никога не беше стигала до Шалд. Беше обезпокоително да разбера, че не познавах света толкова добре, колкото си мислех.
Метнах пътната си торба на рамо и се огледах за последен път, като си мислех, че може и да е по-добре да избегна трудните сбогувания. Дена не се виждаше никъде. Това решаваше въпроса. Обърнах се да си тръгвам…
… и открих, че тя стои зад мен. Усмихна ми се неловко с ръце, сключени зад гърба. Беше очарователна като цвете, но никак не го осъзнаваше. Внезапно дъхът ми спря и забравих себе си, яда и обидата, които бях изпитал.
— Все още ли искаш да си тръгнеш? — попита ме тя.
Кимнах.
— Можеш да дойдеш до Анилин заедно с нас — предложи ми тя. — Казват, че улиците там са постлани със злато. Можеш да научиш Джосн да свири на тая лютня, дето я разнася насам-натам — усмихна се. — Попитах го и той не би имал нищо против.
Замислих се върху предложението й. За миг бях почти готов да зарежа целия си план, само за да остана с нея малко по-дълго. Но този миг отмина и аз поклатих глава.
— Не ме гледай по този начин — укори ме тя с усмивка. — Що поостана там известно време, ако нещата тук не ти провървят. — Тя не довърши и ме погледна с надежда.
Не знаех какво _бих могъл_ да направя, ако тук не ми провървеше. Възлагах всичките си надежди на Университета. Освен това Анилин беше на стотици километри разстояние. Едва бях успял да купя дрехите, които носех на гърба си. Как щях да я открия?
Дена сигурно бе прочела по лицето ми какво мисля.
— Предполагам, че тогава просто аз ще трябва да дойда и да те намеря — закачливо се усмихна тя.
Ние от Рух сме пътешественици. Животът ни е низ от срещи и раздели, с кратки, но ярки познанства между тях. Затова аз знаех истината. Чувствах я, тежка, но сигурна, в дъното на стомаха си — нямаше да я видя никога пак.
Преди да успея да кажа каквото и да било, тя погледна неспокойно зад гърба си.
— По-добре да тръгвам. Чакай ме — дяволитата й усмивка проблесна отново, преди да се обърне и да си тръгне.
— Ще го направя — извиках след нея. — Ще те намеря там, където пътищата се срещат.
Тя се обърна и ме погледна, поколеба се за миг, след това помаха с ръка и се затича в ранния сутрешен здрач.
> 36.
> По-малко таланти
Прекарах нощта извън границите на Имре, в меко легло от горски мъх. На следващия ден се събудих късно, измих се в близкия поток и се отправих на запад към Университета.
Докато вървях, наблюдавах хоризонта, за да зърна най-голямата сграда на Университета. Знаех как трябваше да изглежда от описанието на Бен — скучна, сива и квадратна като каменен блок.
По-голяма от четири хамбара, взети заедно. Без прозорци, без украса, само с една двойна каменна порта. Десет пъти по десет хиляди книги — Архивът.
Много бяха причините, които ме накараха да дойда в Университета, но тази беше главната. Архивът съдържаше отговори, а аз имах много, много въпроси. Преди всичко исках да науча истината за чандрианите и амирите. Трябваше да разбера каква част от историята на Скарпи беше вярна.
Когато пътят пресече река Ометхи, се появи голям каменен мост. Сигурен съм, че знаете за какъв мост става дума. Беше едно от онези древни гигантски архитектурни творения, които са разхвърляни из целия свят и са толкова стари и солидно построени, че са се превърнали в част от пейзажа и никой не се чуди кой или защо ги е построил. Този мост беше особено впечатляващ — дълъг над шейсет метра и достатъчно широк, за да се разминат две каруци. Простираше се над каньона, който река Ометхи беше издълбала в скалата. Когато стигнах най-високата му точка, видях за пръв път в живота си Архива, който се издигаше над дърветата на запад като огромен сив камък.
* * *
Университетът се намираше в сърцето на малък град. Макар че, честно казано, се колебая дали изобщо можеше да се нарече „град“. По нищо не приличаше на Тарбеан с неговите усукани улички и воня на боклук. Беше по-скоро градче с широки улици и чист въздух. Малките му къщички и магазини бяха разделени от морави и градини.
Но тъй като това градче се бе появило, за да обслужва специфичните нужди на Университета, внимателният наблюдател можеше да забележи малките разлики в услугите, които то осигуряваше. Например имаше две работилници за духане на стъкло, три богато снабдени аптеки, две книговезници, четири книжарници, два бордея и прекомерно голям брой кръчми. Една от тях имаше голяма дървена табела, закована на вратата, която гласеше: „НЕ ОЧАКВАЙ СЪЧУВСТВИЕ!“. Зачудих се какво ли би помислил за това предупреждение един обикновен посетител.
Самият Университет се състоеше от около петнайсетина сгради, които почти не си приличаха една с друга. Мюз имаше кръгла централна част, от която във всички посоки излизаха осем крила и я правеха да прилича на розата на компаса. Холоус беше проста и квадратна, с прозорци с витражи, които изобразяваха Текам в класическа поза — застанал босоног пред входа на своята пещера и разговарящ с група студенти. Мейнс беше най-характерната от всички сгради — тя се простираше на площ от близо акър и половина и изглеждаше като сглобена от множество по-малки сгради, които не пасваха помежду си.
С приближаването ми до Архива сивата му повърхност без прозорци все повече ми напомняше за гигантски сив камък. След всичките години на очакване все още ми беше трудно да повярвам, че най-накрая съм тук. Пообиколих, докато намерих входа — две масивни каменни врати, които бяха широко отворени. Над тях, издълбани дълбоко в камъка, се четяха думите: „Ворфелан Рхината Морие“. Езикът ми беше непознат. Не беше сиару… може би — илиш или темик.
Още един въпрос, на който трябваше да намеря отговора.
Зад каменните врати имаше малко преддверие с по-обикновена, двойна дървена врата в него. Отворих я и усетих как покрай мен премина хладен и сух въздух. Стените бяха от гол сив камък, осветен от характерната нетрепкаща червеникава светлина на симпатични лампи. Вътре имаше голямо дървено бюро с отворени върху него няколко големи книги, подобни на счетоводни регистри.
Зад бюрото седеше млад мъж, който приличаше на чистокръвен кеалд, с характерното за тях червендалесто лице и тъмна коса и очи.
