Изглеждаше почти като дете, което бяха накарали да седи заедно с възрастните.
Почувствах как магистър Елодин ме погледна. Наистина го почувствах и потиснах тръпките, които преминаха по тялото ми.
— _„Сохекетх ка сиару крема 'тетх ту?“_ — попита ме той. — _Колко добре говориш сиару?_
— _„Риеуса, та крелар деала ту.“ Не много добре, благодаря._
Той вдигна ръка, с показалец, който сочеше нагоре.
— Колко пръста съм вдигнал?
Замислих се за по-дълго, отколкото предполагаше въпросът.
— Най-малко един — отвърнах. — И вероятно не повече от шест.
Той се усмихна широко и извади другата си ръка изпод масата — беше с два вдигнати пръста. Той ги размаха, така че другите магистри да ги видят, като клатеше глава встрани по един разсеян, почти детински начин. След това свали ръцете си на масата пред него и изведнъж стана сериозен.
— Знаеш ли седемте думи, които биха накарали една жена да те обикне?
Погледнах го, опитвайки се да реша дали зад този въпрос не се крие още нещо. Като не успях, просто отговорих:
— Не.
— Те съществуват — увери ме той и седна отново с доволен вид. — Магистре лингвист? — кимна той към ректора.
— Май покрихме по-голямата част от академичните науки — каза ректорът по-скоро на себе си.
Имах чувството, че нещо го е обезпокоило, но бе твърде сдържан, за да мога да предположа какво точно.
— Ще ми простиш ли, ако те попитам за неща, които не са от толкова научно естество?
Тъй като в действителност нямах избор, просто кимнах.
— Защо Абенти не ти е дал препоръчително писмо?
Поколебах се. Не всички пътуващи артисти са толкова порядъчни, колкото беше нашата трупа, и затова беше разбираемо, че не всички ги уважаваха. Но се съмнявах, че най-правилният подход беше да излъжа.
— Той напусна трупата ми преди три години. Не съм го виждал оттогава.
Видях как всеки от магистрите ме погледна. Почти можех да усетя как пресмятаха възрастта ми на обратно наум.
— О, хайде стига — извика Хеме възмутено и се размърда да става.
Ректорът го изгледа мрачно и това го накара да млъкне.
— Защо желаеш да посещаваш Университета?
Стоях като втрещен. Това беше единственият въпрос, за кои то бях напълно неподготвен. Какво можех да кажа? _Десет хиляди книги. Вашият Архив. Когато бях малък, мечтаех да мога да чета там._ Беше истина, но звучеше твърде детински. _Искам да си отмъстя на чандрианите._ Твърде драматично. _За да стана достатъчно могъщ и никой да не може да ме нарани повече._ Твърде плашещо.
Погледнах ректора и осъзнах, че мълча от доста време. Тъй като не бях способен да измисля нищо друго, свих рамене и казах:
— Не знам, господине. Предполагам, че и това ще трябва да науча.
В този момент в очите на ректора се появи нещо особено, но той се отърси от него и каза:
— Има ли още нещо, което да искаш да кажеш?
Беше задавал този въпрос и на другите кандидати, но никой не се бе възползвал от това право.
Въпросът изглеждаше почти риторичен, като ритуал, изпълняван преди магистрите да обсъдят таксата за обучение на кандидатите.
— Да, моля — изненадвайки го, отвърнах аз. — Искам да ви помоля за една услуга в допълнение към самото приемане. — Поех си дълбоко дъх и изчаках вниманието им да се насочи към мен. — Бяха ми необходими почти три години, докато стигна до тук. Може да изглеждам млад, но съм подходящ за това място колкото, а ако не и повече от някой богат благороднически син, който не може да различи сол от цианид дори след като ги опита. — Направих пауза. — Обаче в този момент имам в кесията си два йота и отникъде не мога да намеря повече от това. Нямам нищо ценно, което вече да не съм продал. Приемете ме за повече от два йота и аз няма да мога да си го позволя. Приемете ме за по-малко и аз ще бъда тук всеки ден, а през нощта ще правя каквото е необходимо, за да си осигуря прехраната, докато уча тук. Ще спя на улицата или при конете, ще мия чинии за остатъците от кухнята, ще прося за пенита, с които да си купя пера за писане. Ще направя всичко, което е необходимо — изрекох последните думи пламенно, почти ги изкрещях. — Но, моля ви, приемете ме безплатно и ми дайте три таланта, така че да имам с какво да живея и да мога да си купя каквото е необходимо за обучението, и аз ще стана студент, какъвто никога досега не сте виждали.
Настъпи кратко мълчание, последвано от гръмогласния смях на Килвин.
— Ха! — изрева той. — Ако един от десет студенти имаше половината на неговия огън, щях да преподавам с камшик и стол, вместо с тебешир и плочи за писане. — Той стовари с трясък ръката си върху масата пред него.
Това накара всички останали да започнат да говорят едновременно. Ректорът ми махна и аз се възползвах от възможността да седна на стола, който стоеше на ръба на кръга от светлина.
Обсъждането продължи доста дълго. Но за мен дори и две-три минути биха изглеждали като цяла вечност, докато просто седях, а група възрастни мъже обсъждаха бъдещето ми.
Нямаше викове, затова пък имаше доста ръкомахане, и то предимно от страна на магистър Хеме, който, изглежда, не ме харесваше точно толкова, колкото и аз не харесвах него.
Нямаше да е толкова зле, ако можех да разбера какво казваха, но дори и моят остър слух не можеше да долови за какво точно спорят.
Разговорът им внезапно замря и тогава ректорът погледна към мен и направи жест да се приближа.
— Нека бъде записано — каза той с официален тон, — че Квоте, син на… — Той спря и ме погледна въпросително.
— Арлиден — допълних аз и името ми прозвуча странно след всичките тези години.
Магистър Лорен се обърна и ме погледна, примигвайки.
— … син на Арлиден, е приет в Университета за продължаване на обучението му, на четирийсет и трети екис. Приет е в Арканум контингента, след като доказа, че е овладял основните принципи на симпатията. Официалният му поръчител е Килвин, магистър на изобретенията. Таксата му за обучение се определя на по-малко от три таланта.
Почувствах как отгоре ми се стовари огромна тежест. Три таланта бяха равностойни на всичките пари на света, защото нямах никаква надежда да ги спечеля преди началото на семестъра. Ако работех в кухнята и изпълнявах поръчки за дребни пенита, можех да спестя толкова пари за една година, ако бях голям късметлия.
Все още таях безумната надежда, че с времето можех и да открадна толкова с джебчийство, но в себе си знаех, че беше невъзможно това да стане. Хората с толкова пари ги пазеха по-добре и не ги оставяха просто в кесията си.
Не осъзнах, че магистрите са напуснали масата, докато един от тях не се приближи до мен. Вдигнах поглед и видях магистъра на Архива, който застана до мен.
Лорен беше по-висок, отколкото мислех — близо два метра. Дългото му лице и ръце го правеха да изглежда все едно някой го беше разтегнал. Когато видя, че е привлякъл вниманието ми, той ме попита:
— Не каза ли, че името на баща ти е Арлиден? — Зададе въпроса много спокойно, без следа от съжаление или извинение.
Това внезапно много ме ядоса — че можеше да смаже амбициите ми да вляза в Университета и после да дойде и спокойно да ме разпитва за мъртвия ми баща, така все едно ми казваше „добро утро“.
— Да — отвърнах напрегнато аз.
— Бардът Арлиден?
Баща ми винаги се беше смятал за член на трупа. Никога не наричаше себе си бард или музикант. Това, че го наричаха по този начин, ме раздразни още повече, ако това въобще беше възможно. Не си направих труда да отговоря, а само кимнах веднъж с остро движение.
Ако отговорът му се бе сторил прекалено кратък, той не го показа.
— Чудех се в коя трупа е свирил?
Опитът ми да се въздържам пропадна.
— А, _чудили_ сте се значи — казах аз, като се постарах да вложа в думите си всичката жлъч, на която ме беше научил животът в трупата. — Ами, можете да продължавате да си се чудите. След като аз съм потънал в невежество, значи и вие можете да останете в неведение за това известно време. Когато се върна, след като спечеля своите три таланта — може би тогава ще можете да ме попитате отново. — Изгледах го свирепо, сякаш се надявах да го изпепеля с погледа си.
Реакцията му беше почти никаква, едва по-късно разбрах, че да очакваш някаква реакция от магистър Лорен, беше все едно да се надяваш каменна колона да ти намигне.
В началото той изглеждаше леко объркан, след това изненадан и накрая, докато продължавах да го гледам кръвнишки, той леко ми се усмихна и ми подаде лист хартия, без да каже и дума.
Разгънах го и прочетох: „Квоте. Пролетен семестър. Такса за поучение: — 3 Таланта.“ _По-малко_ от три таланта. Разбира се.
Заля ме вълна на облекчение. Краката ми се подкосиха, внезапно седнах на пода и заплаках.
> 37.
> Блеснал поглед
Лорен ме поведе през двора.
— Това обсъждахме толкова дълго — безстрастно обясняваше магистър Лорен. — Трябваше да имаш такса за обучение. Всеки има такава.
