Зад бюрото седеше млад мъж, който приличаше на чистокръвен кеалд, с характерното за тях червендалесто лице и тъмна коса и очи.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той с острия гърлен говор, който придаваше сиару акцентът.
— Тук съм заради Архива — глуповато отвърнах аз.
Стомахът ми трепереше и дланите ми се потяха.
Той ме огледа, очевидно чудейки се на каква възраст съм.
— Студент ли си?
— Ще бъда скоро — казах аз. — Още не съм ходил да ме приемат.
— Първо това трябва да направиш — сериозно рече той. — Не мога да пусна вътре никого, който не е записан в книгите. — Той посочи книгите върху бюрото пред него.
Стомахът ми спря да трепери. Не се опитах да скрия разочарованието си.
— Сигурен ли сте, че не мога да поогледам наоколо за няколко минути? Идвам от ужасно далече… — погледнах към двете двойни врати, които водеха вън от стаята — едната беше с табелка „ТОМОВЕ“, другата „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Зад бюрото имаше една по-малка врата с надпис „САМО ЗА ПИСАРИ“.
Изражението му се смекчи леко.
— Не мога. Това ще ми докара неприятности. — Той ме огледа отново. — Наистина ли ще ходиш да те приемат? — Скептичността му личеше дори зад силния акцент.
— Просто дойдох първо тук — кимнах аз, докато оглеждах празната стая и затворените врати, опитвайки се да измисля някакъв начин да го убедя да ме пусне да вляза.
Преди да успея да измисля нещо, той каза:
— Ако наистина ще ходиш там, трябва да побързаш. Днес е последният ден. Понякога не остават до по-късно от обед.
Сърцето ми започна да бие лудо. Мислех, че стоят целия ден.
— Къде са?
— В Холоус. — Той махна към външната врата. — Надолу, след това наляво. Една къса сграда с… цветни прозорци. Пред нея има две големи… дървета — Той замълча за момент. — Мисля, че бяха кленове? Така ли се казваха?
Кимнах и побързах да изляза навън, а скоро след това вече тичах надолу по пътя.
* * *
Два часа по-късно бях в Холоус и се опитвах да не обръщам внимание на раздразнения си стомах, докато се качвах на сцената на един празен театър. Стаята беше тъмна, с изключение на широк кръг светлина, който се спускаше върху масата на преподавателите. Застанах на ръба, очертан от светлината, и зачаках. Деветимата преподаватели бавно спряха да говорят помежду си и обърнаха погледи към мен.
Те седяха зад огромна маса с формата на полумесец, която беше толкова висока, че дори и седнали, те пак гледаха отвисоко към мен. Изглеждаха сериозни на вид мъже, някои на средна възраст, други доста възрастни.
Настъпи дълга пауза, докато накрая мъжът, който седеше в средата на полумесеца, не ме повика да се приближа. Предполагам, че той беше ректорът.
— Ела насам, за да можем да те видим. Точно така. Здравей. Кажи сега как се казваш, момче?
— Квоте, господине.
— И защо си тук?
Погледнах го право в очите.
— Искам да посещавам Университета. Искам да стана арканист.
Изгледах ги един по един. Някои от тях, изглежда, се забавляваха. Но никой не изглеждаше особено изненадан.
— Наясно ли си — каза ректорът, — че Университетът е за продължаване на образованието, а не за неговото започване?
— Да, ректоре. Знам това.
— Много добре — продължи той. — Мога ли да получа твоето препоръчително писмо?
— Страхувам се, че нямам такова, господине — отвърнах аз, без да се поколебая. — Абсолютно задължително ли е да имам?
— Прието е да има поръчител — обясни той. — За предпочитане е той да е арканист. От писмото му бихме научили какви са познанията ти, областите, в които имаш отлични постижения, и къде са слабостите ти.
— Арканистът, от който се учих, се казваше Абенти, господине. Но той никога не ми е давал препоръка. Мога ли аз самият да ви разкажа за себе си?
— За съжаление — важно кимна ректорът — ние няма как да разберем, че наистина си се учил при арканист, ако нямаш някакво доказателство за това. Имаш ли нещо, което да потвърди историята ти? Някаква друга кореспонденция?
— Преди пътищата ни да се разделят, той ми подари една книга, господине. Той ми я надписа и сложи подписа си.
— Това ще свърши работа — усмихна се ректорът. — Носиш ли я с теб?
— Не — позволих в гласа ми да се появи искрена горчивина. — Наложи се да я заложа в Тарбеан.
Преподавателят по реторика Хеме, който седеше вляво от ректора, изсумтя с възмущение, като с това си спечели раздразнения поглед на ректора.
— Хайде стига, Херма — рече Хеме и удари с ръка по масата. — Момчето очевидно лъже. Имам важна работа за вършене този следобед.
Ректорът го изгледа още по-раздразнено.
— Не съм ти позволил да си тръгнеш или да говориш, магистър Хеме. — Двамата се гледаха един друг продължително, преди накрая Хеме намръщено да отвърне поглед.
Ректорът се обърна отново към мен, след това улови движението на един от другите преподаватели.
— Да, магистър Лорен?
— Как се казваше книгата? — Високият слаб магистър ме изгледа безучастно.
— „Реторика и логика“, господине.
— И къде я заложи?
— В „Скъсаната подвързия“ на Крайбрежния площад.
Лорен се обърна към ректора:
— Утре заминавам за Тарбеан, за да донеса материалите, необходими за предстоящия семестър. Въпросът на момчето може да бъде уреден тогава.
Ректорът кимна леко.
— Благодаря ти, магистър Лорен.
Той се облегна на стола си и скръсти ръце пред гърдите си.
— Много добре тогава. Какво би ни разказало писмото на Абенти, ако той го беше написал?
Поех си дълбоко въздух.
— Щеше да ви разкаже — подхванах, — че знам наизуст първите деветдесет симпатични обвързвания. Че мога да правя двойно дестилиране, да извършвам титруване, да калцирам, да сублимирам и да утаявам разтвор. Че съм доста компетентен в историята, полемиката, граматиката, медицината и геометрията.
Ректорът направи всичко възможно, за да скрие веселието си.
— Това е доста дълъг списък. Сигурен ли си, че не си пропуснал да споменеш нещо?
Замълчах за момент.
— Вероятно той щеше да спомене и възрастта ми, господине.
— На колко години си, момче?
— Квоте, господине.
— Квоте — лицето на ректора се разтегли в усмивка.
— На петнайсет, господине.
Чу се шумолене от раздвижването на преподавателите, докато те си разменяха погледи, повдигаха вежди и поклащаха глави. Хеме вдигна демонстративно очи нагоре.
Само ректорът не направи нищо.
— Как точно щеше да спомене за възрастта ти твоят поръчител?
На лицето ми се мярна усмивка.
— Щеше да ви помоли да не я вземате под внимание.
Настъпи моментна тишина. Ректорът си пое дълбоко дъх и се облегна назад в стола си.
— Много добре. Имаме няколко въпроса към теб. Би ли желал ти да започнеш, магистър Брандеур? — Той направи движение към единия край на масата с форма на полумесец.
Обърнах се към Брандеур. Пълен и оплешивяващ, той беше магистърът по аритметика на Университета.
— Колко зърна има в тринайсет унции?
— Шест хиляди двеста и четирийсет — веднага отговорих аз.
Той леко повдигна вежди.
— Ако имам петдесет сребърни таланта и ги обърна във винтишки монети и после обратно, колко ще ми останат, ако кеалдимът ми взема четири процента всеки път?
Направих досадното обръщане между различните монети и след това се усмихнах, когато осъзнах, че това не беше необходимо.
— Четирийсет и шест таланта и осем драба, ако е почтен. Четирийсет и шест дори и да не е такъв.
Той кимна отново и се вгледа по-отблизо в мен.
— Имаш триъгълник — бавно каза магистърът. — Едната му страна е седем стъпки. Другата — три стъпки. Единият ъгъл е шестдесет градуса. Колко дълга е третата страна?
— Ъгълът между двете страни ли е?
Той кимна. Затворих очи, колкото да си поема дъх и ги отворих отново.
— Шест стъпки и шест педи. Точно.
Той издаде звук, който беше нещо като „хмммммф“, и изглеждаше изненадан.
— Доста добре. Магистър Аруил?
Аруил зададе въпроса си още преди да успея да се обърна към него.
— Какви са медицинските свойства на кукуряка?
— Противовъзпалителни, антисептични, действа като леко успокоително и болкоуспокоително. Пречиства кръвта — казах, като погледнах към възрастния мъж с очила и благ външен вид. — Става отровен, ако се използва в големи количества. Опасен е за бременните жени.
— Наименувай съставните части на ръката.
Изредих имената на всичките двайсет и седем кости по азбучен ред. След това мускулите — от най-големия към най-малкия. Изброих ги набързо за точност, като посочих къде се намират на собствената ми вдигната ръка.
Бързината и точността на отговорите ми ги впечатли.
Някои от тях скриха това, други го изразяваха открито на лицата си. Истината беше, че се налагаше да ги впечатля. От миналите си разговори с Бен знаех, че за да влезеш в Университета, ти трябват или остър ум, или пари. Колкото повече имаш от едното, толкова по-малко ще ти трябва от другото.
