В този момент влезе един студент, разбра, че е закъснял, и побърза да си намери свободно място. Обаче Хеме го забеляза.
— Здравей. Радвам се, че реши да ни навестиш. Как се казваш?
— Гел — нервно отвърна момчето. — Съжалявам. Беше ми малко трудно…
— Гел — прекъсна го Хеме, — защо си тук?
Гел зяпна изумено за момент, преди да успее да отговори:
— Заради принципите на симпатията.
— Не обичам закъсненията в часовете си. За утре можеш да подготвиш доклад за разработката на симпатичния часовник, разликите между него и предишните по-неточни часовници, които използват хармоничното движение, и ефекта му върху точното манипулиране на времето.
— Да, господине — момчето се размърда неспокойно на стола си.
Хеме изглеждаше доволен от реакцията му.
— Много добре. И така, какво е симпатията?
Още едно момче забързано влезе в стаята, стиснало под мишница подложката си за писане. Беше младо, с което искам да кажа, че беше не повече от две години по-голямо от мен. Хеме го спря, преди да е успяло да стигне до някой стол.
— Здравей — прекалено любезно каза той. — А твоето име е?
— Базил, господине. — Момчето стоеше неловко на пътеката между редовете.
— Базил, ти да не би случайно да си от Йил? — попита го Хеме с язвителна усмивка.
— Не, господине.
— Аха — продължи Хеме, като се преструваше на разочарован, — бях чувал, че йилишките племена използват слънцето, за да отмерват времето, и затова нямат представа за това какво е това „точност“. Обаче, тъй като ти не си йилиш, не виждам какво извинение може да имаш за това, че си закъснял. Не мислиш ли така?
Базил отваряше и затваряше беззвучно уста в продължение на няколко мига, сякаш в опит да измисли някакво извинение, и накрая очевидно реши, че е по-добре да не го прави.
— Не, господине.
— Отлично. За утре можеш да подготвиш доклад за лунния календар на Йил, в сравнение с по-точния и цивилизован атурански календар, който би трябвало да ти е вече познат. Сядай.
Базил безмълвно се прокрадна до най-близкия стол с нещастното изражение на бито куче.
Хеме се отказа да продължава с лекцията и зачака появяването на следващия закъснял студент. И когато тя колебливо прекрачи прага, залата беше изпълнена с напрегнато мълчаливо очакване.
Беше млада жена, около шестнайсетгодишна. Което си беше рядкост, така да се каже. Съотношението на мъжете спрямо жените в Университета беше около десет към едно.
Държането на Хеме омекна, щом тя влезе в стаята. Той бързо се изкачи по стъпалата, за да я посрещне.
— А, скъпа моя. Добре, че не започнахме днешната дискусия.
Той я хвана под ръка и я отведе до първото свободно място няколко стъпала по-долу.
Тя очевидно се почувства смутена от оказаното й внимание.
— Съжалявам, магистър Хеме. Мейнс се оказа по-голямо място, отколкото очаквах.
— Не се безпокой — любезно отвърна Хеме. — Важното е, че вече си тук.
Той грижовно й помогна да подреди листата и мастилницата си и се отправи обратно към подиума.
Щом стигна до там, изглеждаше, че лекцията най-после щеше да започне. Но преди това той отново погледна към момичето.
— Съжалявам за недодяланите си обноски, госпожице. — Тя беше единствената жена в залата. — Как е вашето име?
— Риа.
— Риа е съкратено от Риан, нали?
— Да, така е — усмихна се тя.
— Риан, бихте ли кръстосали краката си?
Молбата беше отправена с толкова сериозен тон, че в стаята не се чу никакво хихикане. Смутена, Риан преметна крак връз крак.
— Сега, когато дверите на ада са затворени — продължи Хеме с нормалния си груб тон, — вече можем да започнем.
Така и направихме, като не обръщахме внимание на момичето през останалата част от лекцията.
С което, както по-късно разбрах, без да искаме, й направихме услуга.
Минаха два дълги часа и половина. Слушах внимателно, като през цялото време се надявах, че ще стигнем до нещо, което да не бях научил вече от Абенти. Но не се случи нищо такова. Бързо осъзнах, че макар Хеме _наистина_ да обясняваше принципите на симпатията, той го правеше на твърде елементарно ниво. Този предмет беше чиста загуба на време за мен.
След като Хеме разпусна класа, аз се затичах и го настигнах надолу по стълбите точно преди той да излезе през долната врата.
— Магистър Хеме?
Той се обърна към мен:
— О, да, нашето момче чудо. Не знаех, че идваш в моите часове. Не обяснявах твърде бързо за теб, нали?
Добре знаех, че не трябваше да казвам онова, което мислех.
— Вие много ясно обяснихте основите, господине. Принципите, които споменахте днес, ще послужат за добра основа за останалите студенти в класа.
Да бъдеш част от трупа до голяма степен е свързано с умението да бъдеш дипломатичен.
Той леко изпухтя при този преднамерен комплимент и след това се вгледа по-внимателно в мен.
— На _останалите_ студенти? — попита Хеме.
— Страхувам се, че вече съм запознат с основните неща, господине. Знам трите закона и четиринайсетте резултата. Както и първите деветдесет…
— Да, да, виждам — прекъсна ме той. — В момента съм доста зает. Утре преди часовете можем да говорим за това. — Той се обърна и бързо се отдалечи.
Тъй като все пак половин комат хляб е по-добре от нищо, аз свих рамене и се отправих към Архива. След като нямаше да науча нищо от лекциите на Хеме, можех поне да започна да се са самообразовам.
* * *
Този път заварих зад бюрото на входа млада жена. Тя беше удивително красива, с дълга тъмна коса и ясни умни очи. Със сигурност това беше много повече за предпочитане, отколкото среща с Амброуз.
Когато се доближих до бюрото, тя се усмихна.
— Как се казваш?
— Квоте — отвърнах, — син на Арлиден.
Тя кимна и започна да прелиства книгата.
— А как е твоето име? — попитах, за да запълня тишината.
— Фела — отговори ми, без да вдигне поглед, след това кимна на себе си и потупа дебелата книга. — Има те вътре, можеш да влезеш.
Имаше две двойни врати, които извеждаха от преддверието. На едната пишеше „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“, а на другата — „ТОМОВЕ“. Тъй като не знаех каква е разликата между двете, се насочих към тази с надпис „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Това ми трябваше — лавици, пълни с книги. Високи купчини с книги. Безкрайни редове с книги.
Вече бях сложил ръка на дръжката на вратата, когато гласът на Фела ме спря:
— Извинявай. За пръв път влизаш тук, нали?
Кимнах, без да пускам дръжката. Бях толкова близо.
Какво ли щеше да се случи сега?
— Книгохранилището е само за Арканум — извинително каза тя, изправи се и заобиколи бюрото към другата двойна врата. — Ела, нека ти покажа.
Пуснах неохотно дръжката и я последвах.
Тя издърпа с двете си ръце едно от тежките дървени крила, за да го отвори, и зад нея се разкри голяма стая с висок таван, изпълнена с дълги маси. Из стаята бяха разпръснати десетина студенти, които четяха. Помещението беше добре осветено с нетрепкащата светлина на десетки симпатични лампи.
Фела се наведе по-близо към мен и тихо ми прошепна:
— Това е главната читалня. Тук ще намериш всички необходими томове за по-голямата част от основните предмети. — Тя запъна с крак вратата и ми посочи към дългите лавици с триста-четиристотин книги, разположени покрай една от стените.
Това бяха повече книги, отколкото някога бях виждал събрани на едно място.
Фела продължи тихо да ми обяснява:
— Това е тихо място. Не може да се говори, а само да се шепне — вече бях забелязал, че в помещението цари почти неестествена тишина. — Ако ти трябва книга, която не е тук, можеш да попълниш заявка на бюрото. — Тя ми го посочи. — Те ще намерят книгата и ще ти я донесат.
Обърнах се, за да й задам въпрос, и едва тогава осъзнах колко близо до мен е застанала. Можете да си представите колко очарован съм бил от Архива, щом като не бях забелязал, че една от най-красивите жени в Университета стои на по-малко от педя от мен.
— Колко дълго отнема обикновено, за да намерят някоя книга? — попитах тихо, като се опитах да не я зяпам.
— Зависи. — Тя преметна дългата си черна коса през рамото си. — Понякога сме доста по-заети от останалите. А и някои хора по-лесно намират търсените книги от други. — Тя сви рамене и част от косата й отново падна напред, докосвайки ръката ми. — Обикновено е нужен повече от час.
Кимнах, разочарован, че няма да мога да се ровя в целия Архив, но все пак развълнуван, че съм вътре в него. Пак ще повторя — половин комат хляб е по-добре от нищо.
— Благодаря, Фела. — Влязох вътре и тя остави вратата да се затвори след мен.
Но само миг по-късно се появи отново.
— Още едно последно нещо — тихо прошепна тя. — Предполагам, че ти е ясно, но понеже все пак си тук за пръв път… — Изражението й беше сериозно. — Книгите не излизат от тая стая. Нищо не трябва да напуска Архива.
— Разбира се — отвърнах, — естествено, че е така.
