— Членството също се надценява — рече Манет, отчупи залък хляб и го топна в супата си.
Разговорът беше непринуден и аз предположих, че това е стара и позната тема.
— Как се справи? — обърна се нетърпеливо към Уилем Симон.
— Седем и осем.
Симон изглеждаше изненадан.
— Какво, за бога, се е случило? Да не си ударил някого?
— Оплесках цифрите — мрачно отвърна Уилем. — И Лорен ме попита за влиянието на субинфундацията върху модеганската валута. Килвин трябваше да ми превежда. И дори и тогава не можах да отговоря.
— Душата ми страда за теб — безгрижно рече Сим. — Ти ме победи през последните два семестъра, беше време да си наваксам рано или късно. Само този семестър получих пет таланта — той протегна ръката си. — Плащай.
Уилем порови в джоба си и подаде на Сим един меден йот.
Погледнах към Манет.
— Ти не участваш ли?
Мъжът с чорлавата коса потисна смеха си и поклати глава.
— Шансовете едва ли щяха да са на тяхна страна — каза той с пълна уста.
— Да чуем — каза Симон с въздишка. — Колко през този семестър?
— Един и шест — отвърна Манет и се ухили с вълча усмивка.
Преди някой да се сети да ме попита каква беше моята такса, аз казах:
— Чух, че някой е получил такса за обучение от трийсет таланта. Обичайно ли е да стига толкова високо?
— Не и ако си достатъчно разумен и останеш достатъчно ниско в класирането — промърмори Манет.
— Само благородниците — каза Уилем, — _краемлишките_ копелета, които нямат работа да учат тук. Мисля, че те имат високи такси само за да имат от какво да се оплакват.
— Аз не съм против — рече Манет. — Нека им вземат парите и поддържат моята такса ниска.
Подскочих, когато в другия край на масата издрънча поднос.
— Предполагам, че говорите за мен — собственикът на подноса беше синеок красавец с внимателно поддържана брада и високи скули на модеганец. Беше облечен в скъпи дрехи с убити цветове. На хълбока си носеше нож с дръжка от ковано желязо. Това беше първото оръжие, което бях видял някой да носи в Университета.
— Совой? — Симон изглеждаше силно изненадан. — Какво правиш тук?
— И аз се питам същото нещо. — Совой погледна надолу към масата. — Няма ли свестни столове в това място? — Той седна, като се движеше със странно съчетание от елегантна изтънченост и сковано, обидено достойнство. — Чудесно. Следващото нещо, което ще правя, сигурно ще е да се храня с някой копач и да хвърлям през рамо кости на кучетата.
— Етикетът диктува да го направите през лявото си рамо, ваше височество — ухили се Манет с уста, пълна с хляб.
Очите на Совой гневно проблеснаха, но преди да успее да отвърне нещо, Симон попита:
— Какво се е случило?
— Таксата ми за обучение беше шейсет и осем стрехлаума — отвърна възмутено той.
— Това много ли е? — объркано попита Симон.
— Да, много е — саркастично натърти Совой, — а и нямаше никаква причина за това. Отговорих на всичките им въпроси. Това си е чисто и просто заяждане. Мандраг не ме харесва. Нито пък Хеме. Освен това всеки е наясно, че те изстискват два пъти повече пари от благородниците, отколкото вземат от вас, и ни обират до шушка.
— Симон е благородник — посочи го с лъжицата Манет, — а пък се справя добре.
Совой изсумтя:
— Бащата на Симон е херцог на хартия, който се кланя на тенекиения крал на Атур. Конюшните на баща ми са с по-дълга кръвна линия, отколкото половината от вас, атуранските благородници.
Симон леко се надигна на стола си, макар че не вдигна поглед от яденето си.
Уилем се обърна към Совой и тъмните му очи се втвърдиха. Но преди да успее да каже нещо, Совой се прегърби и потри лицето си с ръка.
— Съжалявам, Сим, къщата ми и името ми са и твои. Просто… надявах се тоя семестър нещата да се оправят, а вместо това те станаха по-лоши. Парите, които получавам, няма да стигнат дори да покрият таксата ми за обучение, а вече никой не иска да ми отпуска заеми. Знаеш ли колко унизително е това? Трябваше да се откажа от стаите си в „Златното пони“. Живея на третия етаж на Мюз. За малко да ми се наложи да споделям стаята си. Какво ще каже баща ми, ако разбере?
Симон, чиято уста беше пълна, сви рамене и направи жест с лъжицата си, с който сякаш искаше да покаже, че не се бе обидил.
— Може би нещата щяха да минат по-добре, ако не се беше явил там, нагласен като паун — рече Манет. — Сваляй коприната, когато отиваш да те приемат.
— Това ли било? — каза Совой, готов да избухне отново. — Може би трябва да се самоунижавам? Да си посипя главата с пепел? Да си разкъсам дрехите? — колкото повече се ядосваше, толкова повече смешният му акцент ставаше все по-ясно изразен. — Не. Никой от тях не е по-добър от мен самия. Няма нужда да им се кланям.
На масата настъпи неловко мълчание.
Забелязах, че голяма част от студентите от съседните маси наблюдаваха представлението с интерес.
— _Хилта тиам_ — продължи Совой. — Мразя всичко в това място. Времето ви е бурно и нецивилизовано. Религията ви — варварска и превзета. Курвите ви са непоносимо неграмотни и без всякакви маниери. Езикът ви не е достатъчно изтънчен, за да изрази колко окаяно е това място…
Колкото повече говореше Совой, толкова по-тих ставаше гласът му, докато накрая изглеждаше, че говори на самия себе си:
— Кръвта ми може да бъде проследена петдесет поколения назад и е по-стара от дърво или камък, а докъде я докарах — той стисна главата си в ръце и погледна надолу към ламаринения си поднос. — Ечемичен хляб. Богове, предполага се, че човек трябва да се храни с пшеница.
Наблюдавах го, докато дъвчех пресния черен хляб. Вкусът му беше чудесен.
— Не знам какво съм очаквал — внезапно рече Совой. — Не мога да се справя с всичко това. — Той стана и си тръгна, като остави подноса си на масата.
— Такъв си е Совой — каза ми Манет ни в клин, ни в ръкав. — Не е лош човек, макар че обикновено не е чак толкова пиян.
— Той модеганец ли е?
— Едва ли някой може да е повече модеганец от Совой — засмя се Симон.
— Не трябва да го дразниш — каза Уилем на Манет.
Заради тежкия му акцент не можеше да се разбере дали упрекваше по-възрастния студент, но изражението на тъмното му кеалдишко лице определено беше укорително. Предположих, че като чужденец той самият се отнасяше със съчувствие към трудностите, които Совой срещаше да се приспособи към езика и културата на Федерацията.
— _Наистина_ му е трудно — призна Симон. — Спомняте ли си, когато трябваше да се раздели със слугата си?
Докато се хранеше, Манет направи жест с двете си ръце, сякаш свиреше на цигулка. Той обърна очи, а лицето му не изразяваше никакво съчувствие.
— Този път е трябвало да продаде пръстените си — включих се в разговора аз.
Уилем, Симон и Манет се обърнаха и ме изгледаха с любопитство.
— На пръстите му има по-светли места, там, където ги е носел — обясних и вдигнах ръка, за да им покажа.
Манет ме погледна внимателно.
— Виж ти! Нашият нов студент изглежда доста схватлив. — Той се обърна към Уилем и Симон. — Момчета, в настроение съм да залагам. Обзалагам се на два йота, че нашият млад Квоте ще влезе в Арканум преди края на третия си семестър.
— Три семестъра? — рекох изненадано аз. — Казаха ми, че всичко, което трябва да направя, е да докажа, че съм овладял основните принципи на симпатията.
— На всички казват така — меко се усмихна Манет. — „Принципите на симпатията“ е един от предметите, по които ще трябва да избуташ, преди да те издигнат до ранга на е'лир. — Той се обърна очаквателно към Уил и Сим. — Е, какво ще кажете? Два йота?
— Аз ще заложа. — Уилем сви леко извинително рамене към мен. — Без да се обиждаш, но ще си пробвам късмета.
— Какво смяташ да изучаваш? — попита ме Манет, след като си стиснаха ръцете за облога.
Въпросът ме свари неподготвен.
— Предполагам, че всичко.
— Приличаш ми на какъвто бях аз самият преди трийсет години — засмя се Манет.
— С какво ще започнеш?
— Чандрианите — отвърнах. — Искам да науча колкото се може повече за тях.
Манет се намръщи и след това избухна в смях.
— Ами предполагам, че това е просто чудесно. Нашият Сим се занимава с феи и пиксита. Уил пък вярва с цялото си сърце в глупавите, проклети кеалдишки небесни духове и тям подобни. — Той изпухтя смешно. — Аз пък съм почитател на имповете и шамбълите.
Почувствах как лицето ми пламна от смущение.
— Божието тяло, Манет! — прекъсна го Сим. — Какво те е прихванало?
— Току-що заложих два йота на момче, което иска да изучава детски приказки — измърмори Манет, като ме посочи с вилицата си.
— Той имаше предвид фолклор, такива неща. — Уилем се обърна да ме погледне. — Искаш да работиш в Архива, така ли?
— Фолклорът е само едно от нещата — побързах да извъртя въпроса, та да не стана за смях. — Искам да разбера дали народните приказки на различните култури съответстват на теорията на Текам за септагията при разказваните истории.
