Тъкмо се бях покатерил и седнал върху леглото си и обяснявах на Базил каква е разликата между камшик с едно и шест жила, когато дойде да ме потърси домакинът на третия етаж. Той ми нареди да събера нещата си, като ми обясни, че студентите от Арканум се намират в западното крило.
Всичко, което притежавах, все още се събираше спокойно в пътната ми торба, така че събирането му не беше кой знае колко трудно. Когато домакинът ме поведе извън помещението, състудентите ми от първия семестър в един глас се сбогуваха с мен.
Леглата в западното крило бяха подобни на онова, което бях оставил в предишната си стая. Бяха все същите редове от тесни кревати, само че тук те не бяха наредени по две едно върху друго. Всяко легло имаше малък гардероб и бюро в допълнение към сандъка. Нищо кой знае какво, но определено стъпка нагоре.
Най-голямата разлика беше в отношението на съквартирантите ми.
Някои ме гледаха намръщено и гневно, макар че по-голямата част демонстративно не ми обръщаха внимание. Приемът беше доста хладен, особено в сравнение с посрещането, което току-що бях получил от бившите ми съквартиранти, които не бяха членове на Арканум.
Причината за това беше лесно разбираема. Повечето студенти трябва да посещават няколко семестъра в Университета, преди да бъдат приети в Арканум. Всеки един от тях беше стигнал до тук по трудния начин. Аз не.
Само около три четвърти от леглата бяха заети. Избрах едно в задния край, далеч от останалите. Окачих втората си риза и наметалото си в гардероба и поставих пътната си торба в сандъка до краката на леглото.
Излегнах се и вперих поглед в тавана. Леглото ми лежеше извън светлината от свещите и симпатичните лампи на другите студенти. Най-накрая бях станал член на Арканум, което в много отношения беше точно мястото, където винаги бях искал да бъда.
> 41.
> Кръвта на приятел
На следващата сутрин се събудих рано, измих се и хапнах набързо в столовата. След това, тъй като нямах какво да правя преди наказанието с камшик на обяд, се разхождах безцелно из Университета. Разгледах няколко аптеки и магазини за бутилки и се възхищавах на добре поддържаните морави и градини.
Накрая спрях да си почина на една каменна пейка в един широк двор.
Бях твърде неспокоен, за да се занимавам с нещо целенасочено, затова просто седях, наслаждавах се на времето и наблюдавах как вятърът търкаля върху паветата няколко захвърлени хартии.
Не след дълго се появи Уилем и седна до мен, без да чака покана. Характерната му кеалдишка физиономия с тъмни коса и очи го правеха да изглежда по-възрастен от Симон и мен, но държането му беше леко непохватно, като на момче, което все още не е свикнало да бъде мъж.
— Нервен ли си? — попита ме той с дрезгавия си и гърлен сиару акцент.
— Всъщност се опитвам да не мисля за това — отвърнах аз.
Уилем изсумтя в отговор. Известно време и двамата мълчахме и наблюдавахме студентите, които минаваха покрай нас. Няколко от тях прекъснаха разговорите си и посочиха към мен.
Вниманието, което привличах, бързо ми омръзна.
— Какво ще правиш сега?
— Ще поседя — простичко отвърна той. — Ще подишам.
— Умно от твоя страна. Разбирам защо си в Арканум. Имаш ли работа през следващия час-два?
Той сви рамене и ме погледна очаквателно.
— Ще ми покажеш ли къде е магистър Аруил? Той ми каза да се отбия… след това.
— Разбира се — отвърна той и посочи към един от изходите на двора, — Медика е от другата страна на Архива.
Заобиколихме масивния блок без прозорци на Архива. Уилем посочи с ръка:
— Това е Медика.
Беше голяма сграда със странна форма. Приличаше на по-голяма, но не толкова несиметрична версия на Мейнс.
— По-голяма е, отколкото очаквах — замислено казах аз. — И цялата сграда е за обучението по медицина?
Той поклати глава.
— Голяма част е заделена за грижи за болните. Никога не връщат никого, само защото не може да си плати.
— Наистина ли? — погледнах отново към Медика, като си мислех за магистър Аруил. — Това ме изненадва.
— Не е необходимо да плащаш _предварително_ — поясни той, — а след като се възстановиш. — Той направи пауза и след това, както очаквах, добави: — _Ако се възстановиш_, си уреждаш сметките. Ако нямаш пари, работиш, докато дългът ти е… — отново направи пауза. — Каква беше думата за „шейем“? — попита той, като вдигна и двете си ръце, обърнати с дланите нагоре, и започна да ги движи нагоре-надолу, сякаш бяха блюдата на везна.
— Претеглен? — предположих аз.
Уилем поклати глава.
— Не. „Шейем“ — наблегна на думата и изравни ръцете си една с друга.
— О — повторих жеста му, — уреден.
— Работиш, докато дългът ти с Медика не бъде _уреден_. Малко са онези, които си тръгват, без да си уредят сметките.
— Не е чак толкова изненадващо — мрачно се усмихнах аз. — Какъв е смисълът да избягаш от арканист, който притежава няколко капки от кръвта ти?
Накрая стигнахме до друг двор. В центъра му имаше пилон за знаме с каменна пейка под него. Не беше много трудно да отгатна кой щеше да бъде привързан към него след около час. Наоколо обикаляха около стотина студенти и придаваха на мястото странно празничен вид.
— Обикновено не е такова голямо събитие — извинително каза Уилем. — Но няколко от магистрите отмениха часовете си.
— Предполагам Хеме и Брандеур.
Уилем кимна.
— Хеме е злопаметен. — Той направи пауза, за да подчертае колко сдържано е твърдението му. — Ще бъде тук с всички свои хора. — Той бавно произнесе последните думи. — Това ли е правилната дума? _Свои_ хора?
Кимнах и видях, че Уилем изпита леко доволство от себе си. След това се намръщи.
— Това ме накара да си припомня нещо странно във вашия език. Хората все ме питат за пътя за Тиньо. Току някой рече: „Как е пътят за Тиньо?“ Какво означава това?
— Това е идиом — усмихнах се аз. — Означава…
— Знам какво е идиом — прекъсна ме Уилем. — Кажи ми какъв е смисълът му?
— О! — възкликнах леко смутен. — Просто поздрав. Нещо като „Как е денят ти?“ или просто „Какво става?“.
— Това също е идиом — измърмори Уилем. — Езикът ви е пълен с безсмислици. Чудя се как изобщо се разбирате един друг. _Как е?_ Къде отиваш? — Той поклати глава.
— В Тиньо очевидно — ухилих му се аз и след това изрекох един от любимите си идиоми на сиару: — _„Туан волген окетх ама.“_
Означаваше „Не им позволявай да те подлудят“, но буквално се превеждаше като „Няма нужда да си бъркаш с лъжица в окото заради това“.
Отдалечихме се от двора и известно време се разхождахме безцелно из Университета. Уилем ми показа някои по-забележителни сгради, включително няколко добри кръчми, комплекса за алхимия, кеалдишката пералня и местните бордеи — и законните, и незаконните. Минахме покрай безличните каменни стени на Архива, покрай един бъчвар, подвързвач на книги, аптекар…
Внезапно ми мина една мисъл.
— Познаваш ли добре билките?
— Познанията ми са предимно в областта на химията — поклати глава той — и понякога с Пъпет ръгаме любителски в Архива.
— Ровим — поправих го аз, наблягайки на отделните срички. — „Ръгаме“ е друго. Кой е Пъпет?
Уил не отговори веднага.
— Труден е за описване. — Той махна с ръка, сякаш за да покаже, че въпросът не е важен. — Ще ви запозная по-късно. Какво ти трябва да научиш за билките?
— Всъщност нищо. Би ли ми направил една услуга? — той кимна и аз посочих близката аптека. — Иди да ми купиш два скрупула нахлрут — подадох му два железни драба. — Това трябва да ти стигне.
— Защо аз? — предпазливо ме попита той.
— Защото не искам мъжът вътре да ме изгледа с оня поглед, означаващ „ти си твърде млад“ — намръщих се. — Точно днес не ми се разправя с това.
Вече бях умрял от притеснение, когато Уилем се върна.
— Беше зает — обясни той, като видя нетърпеливото изражение на лицето ми.
Подаде ми малък хартиен пакет и звънтящо ресто и попита:
— Какво е това?
— За да успокоя стомаха си — отвърнах аз. — След закуската не ми е много добре, а не ми се иска да започна да повръщам по средата на наказанието.
Купих ябълково вино за двамата в близката кръчма и използвах своето, за да преглътна нахлрута, като се опитвах да не направя гримаса заради тричавия му горчив вкус.
Малко след това чух как камбанарията удари обяд.
— Май трябва да отивам за часовете. — Уил се опитваше да изглежда безгрижен, но гласът от устата му излезе така, все едно някой го беше хванал за гърлото.
Той смутено вдигна поглед към мен. Беше леко пребледнял под характерния си мургав тен.
— Не обичам да гледам кръв — той се усмихна нервно, — все едно дали е моята собствена… или кръвта на приятел…
— Не планирам да кървя много — казах аз, — но не се безпокой, ти ми помогна през по-трудната част — очакването. Благодаря ти.
Разделихме се и аз усетих чувство на вина. Въпреки че ме познаваше от няма и три дни, Уил бе отделил от времето си, за да ми помогне. Можеше да избере по-лесния път и просто да се чувства засегнат от бързото ми приемане в Арканум, както бяха направили мнозина други.
