— Е'лир Квоте, би ли желал да учиш тук, в Медика?
— Много бих искал, магистър Аруил — честно отвърнах аз.
Той кимна сякаш на себе си, като продължаваше да държи ръка върху устните си.
— Върни се след четири дни. Ако си достатъчно умен да не разкъсаш шевовете си, ще те чакам тук. — Очите му проблеснаха.
> 43.
> Блещукащият път
Подкрепян от стимулиращия ефект на нахлрута и почти без да усещам болка, успях да стигна до Архива. Тъй като сега вече бях член на Арканум, можех свободно да се ровя из книгохранилището — нещо, което бях очаквал през целия си досегашен живот.
Дори по-хубаво от това — стига да не исках помощ от писарите, нищо нямаше да бъде записано в дневниците на Архива. Това означаваше, че можех да търся информация за чандрианите и амирите колкото си исках и никой, дори и Лорен, нямаше да научи за „детинските“ ми интереси.
Когато влязох в червеникаво осветения Архив, видях, че зад бюрото в чакалнята стояха едновременно и Амброуз, и Фела. Хем добър, хем лош късмет, ако въобще можеше да се нарече така.
Амброуз се беше навел към нея и й говореше с тих глас.
Видът й ясно изразяваше неудобството, което изпитва една жена, знаейки, че учтивият отказ не би й свършил никаква работа. Той бе сложил едната си ръка върху коляното й, а другата беше преметнал през облегалката на нейния стол и докосваше с нея врата й. Явно целта на Амброуз беше да изглежда нежен и влюбен, но тялото на Фела беше напрегнато като на уплашена сърна. Истината беше, че той я държеше до себе си по същия начин, по който се държи куче за каишка, за да не избяга.
Когато вратата се затръшна зад гърба ми, Фела вдигна очи, срещна погледа ми и след това погледна встрани, засрамена от неудобното положение, в което се бе оказала. Сякаш вината беше нейна. Много пъти бях виждал този поглед по улиците на Тарбеан. Той разпали в мен стар гняв.
Доближих се до бюрото, като вдигах повече шум от необходимото.
На другия край на бюрото имаше перо, мастилница и лист хартия, три четвърти от който бяха изпълнени с поправки и зачертавания. Както изглеждаше, Амброуз се опитваше да съчинява поема.
Стигнах до края на бюрото и изчаках известно време.
Фела гледаше навсякъде другаде освен към мен и Амброуз. Тя неловко се размърда на стола си, но очевидно не искаше да прави сцена. Покашлях се многозначително.
Амброуз ми хвърли поглед през рамо и се намръщи.
— Избрал си крайно неподходящ момент, е'лир. Върни се по-късно. — Той отново се завъртя, без да ми обръща повече внимание.
Изсумтях и се наведох над бюрото, протягайки врат да погледна листа хартия, който той беше оставил там.
— _Избрал съм_ крайно неподходящ момент? Моля те, имаш тринайсет срички на тоя ред тук — почуках с пръст върху страницата. — Това не е и ямбичен стих. Не знам дали изобщо може да се нарече каквато и да е стихотворна форма.
Той се обърна и ме погледна отново, изражението му беше ядосано.
— Мери си приказките, е'лир. Денят, в който бих дошъл при теб за помощ в поезията, е денят, в който…
— … е денят, в който имаш два часа свободно време — довърших аз. — Два дълги часа само като за начало. „Така, както бедният дрозд добре знае къде е неговият север?“ Погледни това — дори не знам откъде да започна с критиките. Чиста подигравка.
— Какво ли пък знаеш ти за поезията? — натърти Амброуз, без да си направи труда да се обърне.
— Знам добре къде куца един стих, веднага щом го чуя — отвърнах аз, — но тези тук дори не куцат. Защото при куцането има ритъм. А това по-скоро прилича на някой, който се е сгромолясал по стълбите. Неравни стълби. В дъното на които има бунище.
— Това е скачащ ритъм — остро и обидено настоя той. — Не очаквам от теб да го разбереш.
— Скачащ? — избухнах в смях и сложих на лицето си невярващо изражение. — Знам само, че ако имах кон, който „скачаше“ толкова лошо на краката си, щях да го убия в акт на милосърдие и след това щях да изгоря клетия му труп от страх, че местните кучета ще го оглозгат и ще умрат.
Амброуз най-сетне се обърна към мен и когато го направи, му се наложи да махне дясната си ръка от коляното на Фела. Това беше частичен успех, но другата му ръка продължаваше да докосва шията й и я притискаше към стола й в уж непринудена милувка.
— Сетих се, че може да минеш днес — каза той с пресилено весел тон. — Затова проверих в регистъра. Още те няма в списъците. Ще трябва да се задоволиш с „Томовете“ или да се върнеш по-късно, след като актуализират информацията в книгите.
— Без да се обиждаш, ама би ли проверил отново? Не съм сигурен, че мога да се доверя на грамотността на някой, който се опитва да римува „север“ с „пипер“. Не е чудно, че се налага да държиш жените, за да ги накараш да ти слушат поезията.
Амброуз настръхна и ръката му се плъзна от облегалката на стола, за да се отпусне покрай тялото му. Изражението на лицето му беше отровно злобно.
— Когато пораснеш, е'лир, ще разбереш, че онова, което един мъж и една жена правят заедно…
— Какво? Заедно, насаме в чакалнята на Архива? — махнах с ръка наоколо. — В името на божието тяло, това да не е бордей? И в случай че не си забелязал, тя е студентка, а не месингов гвоздей, който са ти платили да зачукаш. Ако ще насилваш някоя жена с присъствието си, то имай благоприличието да го направиш в някоя уличка навън. Така тя поне ще се чувства оправдана да изкрещи за помощ.
Лицето на Амброуз стана мораво и му беше необходимо доста време, за да върне гласа си.
— Изобщо не познаваш жените.
— Виж, с това мога да се съглася — спокойно отвърнах аз. — Всъщност това е причината, поради която дойдох днес. Да намеря някоя и друга книга по тази тема. — Остро почуках с два пръста върху регистъра. — Така че потърси името ми тук и ме пусни да вляза.
Амброуз отвори книгата, намери нужната страница и обърна регистъра към мен.
— Ето. Ако успееш да намериш името си в този списък, си добре дошъл да разглеждаш книгохранилището както намериш за добре. — Той се усмихна злобно. — В противен случай се чувствай свободен да дойдеш отново след около цикъл. Дотогава би трябвало да сме въвели новата информация.
— Накарах магистрите да ми напишат и бележка за всеки случай, ако има някакво объркване за приемането ми в Арканум — казах аз, повдигнах ризата си над главата и се обърнах, за да може той да види широките превръзки, които покриваха гърба ми. — Можеш ли да я прочетеш оттам или трябва да дойда по-близо?
Амброуз не отговори и аз свалих ризата си и се обърнах към Фела, без изобщо да му обръщам повече внимание.
— Милейди писар — обърнах се към нея с поклон, много лек поклон, защото гърбът ми не позволяваше по-дълбок, — бихте ли били така любезна да ми помогнете да открия някоя книга за жените? По-големите от мен ме инструктираха да се информирам по-подробно по тази твърде изтънчена тема.
Фела се усмихна нерешително и се поотпусна леко. Продължаваше да седи вдървено и скована от неудобство дори след като Амброуз си бе махнал ръката. Предполагам, че познаваше достатъчно добре нрава му и знаеше, че ако сега побегне и го постави в неловко положение, той щеше да я накара да си плати по-късно.
— Не знам дали имаме нещо такова.
— Ще се задоволя и с някой учебник за начинаещи — отвърнах й с усмивка. — Беше ми дадено да разбера, че нищо не знам за тях, така че всякаква допълнителна информация ще ми бъде от полза.
— Нещо с картинки? — заяде се Амброуз.
— Ако търсенето ни падне до това ниво, със сигурност ще те повикам — рекох аз, без да поглеждам към него.
Усмихнах се на Фела.
— Може би някоя книга с басни за животни — меко й казах аз. — Чувал съм, че жените са странни същества, много по-различни от мъжете.
Усмивката на Фела разцъфна и тя леко се засмя.
— Предполагам, че можем да хвърлим някой поглед наоколо.
Амброуз я погледна намръщено.
Тя му махна успокоително.
— Всеки знае, че той е член на Арканум, Амброуз — каза тя. — Какво толкова ще стане, ако просто го пуснем да влезе?
Амброуз я погледна кръвнишки.
— Защо не изтичаш с него в „Томовете“, за да го съпроводиш като малко момиченце за поръчки? — студено й отвърна той. — Аз мога и сам да се справя тук.
Като се движеше леко сковано, Фела стана от бюрото и тръгна към „Томовете“. Изкуших се да си помисля, че докато дърпаше вратата, тя ми хвърли кратък поглед, изпълнен с благодарност и облекчение. Но може би просто си въобразявах.
Когато вратата се затвори след нея, ми се стори, че стаята е станала малко по-мрачна. И не го казвам в някакъв поетичен смисъл. Сякаш светлината наистина беше намаляла. Погледнах към симпатичните лампи, които бяха окачени из стаята, и се зачудих какво ли не е наред.
Но малко по-късно почувствах бавно, изгарящо усещане, което започна да пълзи по гърба ми, и осъзнах каква е истината — ефектът на нахлрута беше започнал да намалява.
