— Не, магистре. Просто се наложи да се погрижа за себе си колкото можех.
Той продължаваше да ме гледа и да подръпва долната си устна.
— Покажи ми къде се скъса конецът.
Показах му. Това не беше нещо, което лесно се забравя.
Той внимателно разгледа стария белег и го пипна отново, преди да вдигне поглед.
— Може и да ми казваш истината. — Той сви рамене. — Не знам. Но мисля, че ако… — Той не довърши, погледна несигурно в очите ми, след което се протегна, повдигна единия ми клепач и рече: — Гледай нагоре.
Каквото и да беше видял, то го накара да се намръщи. Взе едната ми ръка, силно натисна върха на нокътя ми и внимателно наблюдава в продължение на секунда-две. Намръщи се още повече, приближи се още до мен, хвана брадичката ми, отвори устата ми и я помириса.
— Тенасин? — попита и след това сам си отговори: — Не. Нахлрут, разбира се. Явно остарявам, щом като не можах да го забележа по-скоро. Това също обяснява защо не си оцапал с кръв цялата ми хубава и чиста маса. — Той ме погледна сериозно. — Колко?
Не виждах как бих могъл да отрека.
— Две скрупули.
Аруил помълча известно време, докато ме наблюдаваше. Малко след това свали очилата си и започна да ги търка ожесточено в ръкава си. Сложи ги отново и ме погледна право в очите.
— Не се изненадвам, че едно момче може толкова да се страхува от боя с камшик, че да вземе опиат. — Той остро ме погледна. — Но защо, ако се е страхувало толкова, си е махнало ризата преди наказанието? — Отново се намръщи. — Ще трябва да ми обясниш всичко това. Ако преди това си ме излъгал, си го признай и всичко ще е наред. Знам, че понякога момчетата разказват глупави истории — очите му проблеснаха зад стъклата на очилата, — но ако сега ме излъжеш, нито аз, нито пък някой от моите ученици ще те зашие. Няма да позволя да ме лъжат. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — И така, обясни ми. Не разбирам какво става тук. А това ме дразни повече от всичко друго.
Не ми оставаше нищо друго, освен да кажа истината.
— Моят учител Абенти ме научи, доколкото разбираше от изкуството на медицината — обясних аз. — Когато ми се наложи да живея из улиците на Тарбеан, трябваше сам да се грижа за себе си — посочих коляното си. — Днес не останах с ризата си, защото имам само две ризи, а от дълго време не съм имал толкова много.
— А нахлрута?
— Този живот не ми приляга, господине — въздъхнах аз. — По-млад съм от всеки друг и мнозина мислят, че не ми е тук мястото. Ядосах много студенти с това, че ме приеха толкова бързо в Арканум. И успях да ядосам магистър Хеме. Всички тези студенти и магистър Хеме с неговите приятели ме наблюдаваха в очакване да видят знак за моята слабост — поех си дълбоко дъх. — Взех нахлрута, защото не исках да припадна. Трябваше да им покажа, че не могат да ме наранят. Научил съм се, че най-добрият начин да бъдеш в безопасност е да накараш враговете си да мислят, че не можеш да бъдеш наранен.
Звучеше доста грозно, казано по този груб начин, но си беше самата истина. Погледнах го предизвикателно.
Настъпи дълго мълчание, в което Аруил продължи да ме гледа, а очите зад очилата му леко се присвиха, сякаш той се опитваше да види нещо вътре в мен. Той отново потри с пръст горната си устна, преди бавно да заговори:
— Предполагам, че ако бях по-стар — каза той толкова тихо, сякаш говореше на себе си, — щях да кажа, че говориш глупости. Че нашите студенти са възрастни хора, а не хлапаци, които се карат и препират за глупости.
Той отново направи пауза, като продължаваше разсеяно да потупва устната си. След това бръчките в ъглите на очите му се извиха нагоре, когато той ми се усмихна.
— Но аз не съм толкова стар. _Хм._ Все още не. Дори и наполовина. Всеки, който си мисли, че момчетата са невинни и сладки, самият той никога не е бил момче или пък го е забравил. И всеки, който не мисли, че мъжете понякога са лоши и жестоки, сигурно не е напускал често дома си. И със сигурност никога не е бил медик. Ние виждаме последствията от жестокостта повече от всеки друг.
Преди да успея да кажа нещо, той продължи:
— Затвори си устата, е'лир Квоте, или ще се видя принуден да сложа в нея някакво гадно лекарство за свиване на мускулите. А, ето че идват.
Последните думи бяха към двамата студенти, които влязоха в стаята. Единият беше помощникът, който ме бе довел тук, а вторият, изненадващо, се оказа млада жена.
— А, ре'лар Мола — ентусиазирано се обърна към нея Аруил и всички следи от нашия сериозен разговор тутакси изчезнаха от лицето му. — Разбрали сте, че вашият пациент има два прави и чисти разреза. Какво сте донесли със себе си, за да се справите с положението?
— Преварено ленено платно, закривена игла, спирт и йод — отвърна тя, без да се поколебае.
Зелените й очи изпъкваха на фона на бледото й лице.
— Какво? — попита Аруил. — Не сте взели симпатичен восък?
— Не, магистър Аруил — отвърна тя, леко пребледняла при тона ни неговия глас.
— И защо не?
Тя се поколеба.
— Защото нямам нужда от него.
Аруил, изглежда, се успокои.
— Да. Разбира се, че не ви трябва. Много добре. Измихте ли се, преди да дойдете тук?
Мола кимна и късата й руса коса се разлюля при движението на главата й.
— Тогава само сте положили излишни усилия и сте си загубили времето — строго каза той. — Помислете за всички микроби и болести, които може да сте събрали по дългия път дотук през коридора. Измийте се отново и ще започнем.
Тя се изми енергично и грижливо в легена наблизо.
Аруил ми помогна да легна по корем върху масата.
— Пациентът обезболен ли е? — попита тя.
Макар да не можех да видя лицето й, усетих сянка на съмнение в гласа й.
— Упоен — поправи я Аруил. — Наблюдателна сте, Мола. Не, не е. Сега какво бихте направили, ако е'лир Квоте ви увери, че не се нуждае от нищо такова? Той твърди, че самоконтролът му е като на прът от рамстонска стомана и няма дори да трепне, докато го зашивате. — Тонът на Аруил беше сериозен, но успях да усетя в него скрита нотка на забавление.
Мола погледна към мен и след това обратно към Аруил.
— Бих му казала, че се държи глупаво — отвърна тя след кратко мълчание.
— А ако той продължава да твърди, че няма нужда от упойка?
Този път мълчанието на Мола беше по-дълго.
— Изглежда не кърви никак, така че бих продължила. Също така бих му дала ясно да разбере, че ако мърда много, ще го завържа за масата и ще го лекувам както намеря за подходящо за негово собствено добро.
— Хм. — Аруил изглеждаше леко изненадан от нейния отговор. — Да. Много добре. И така, Квоте, все още ли държиш да се откажеш от упойката?
— Благодаря ви — учтиво отвърнах аз, — нямам нужда от упойка.
— Много добре — каза Мола, все едно снемаше всякаква отговорност от себе си, — първо ще почистим и стерилизираме раната.
Спиртът щипеше, но това беше всичко. Опитах да се отпусна доколкото можех, докато Мола обясняваше процедурата. Аруил постоянно се намесваше с коментари и съвети. Насочих мислите си към други неща и се опитах да не трепкам при притъпените от нахлрута убождания от иглата.
Тя приключи бързо и след това ме превърза с вещина и експедитивност, на които се възхитих. Докато ми помагаше да се изправя в седнало положение и ме увиваше в ленено платно, се зачудих дали и другите студенти на Аруил са толкова добре обучени като нея.
Тя връзваше последните възли отзад, когато почувствах върху рамото леко докосване, подобно на перо на птица, което беше почти недоловимо под притъпяващото въздействие на нахлрута.
— Той има прекрасна кожа — чух я да разсъждава на глас, най-вероятно обръщайки се към Аруил.
— Ре'лар! — строго каза той. — Такива коментари са непрофесионални. Разочарован съм от вашата липса на правилна преценка.
— Имах предвид белега, който може да очаква да му остане — отвърна язвително тя. — Предполагам, че няма да бъде нищо повече от бледа линия, при условие че успее да избегне повторното разтваряне на раната.
— Хм — рече Аруил, — да, разбира се. И какво трябва да направи, за да избегне това?
Мола ме заобиколи, за да застане срещу мен.
— Избягвай движения като това. — Тя протегна ръце пред себе си. — Или пък като това. — Тя ги вдигна високо над главата си. — Избягвай каквито и да е прекалено бързи движения — тичане, скачане или катерене. Превръзката може да бъде свалена след два дни. Недей да я мокриш. — Тя премести погледа си от мен към Аруил.
— Много добре, ре'лар — кимна той. — Свободна сте. — Той погледна младото момче, което мълчаливо наблюдаваше цялата процедура. — Ти също можеш да си вървиш, Гери. Ако някой ме търси, ще бъда в кабинета си. Благодаря ви.
Малко след това Аруил и аз отново останахме сами. Той стоеше, без да помръдва, покрил с ръка устата си, докато аз внимателно се опитвах да се пъхна в ризата си. Накрая, изглежда, той взе решение.
— Е'лир Квоте, би ли желал да учиш тук, в Медика?
