— Аз също — рекох и седнах, — когато мога да си го позволя.
Тя кимна и огледа звездното небе и лунния сърп.
— Харесва ми и когато е облачно. Но и така е добре. Уютно е. Като Онова долу.
— Онова долу ли?
Тя рядко беше толкова разговорлива.
— Аз живея в Онова долу — с лекота отвърна тя. — Простира се навсякъде.
— Харесва ли ти там, долу?
Очите на Аури светнаха.
— Свети Боже, да, великолепно е. Можеш да разглеждаш цяла вечност. — Тя се обърна и ме погледна. — Имам новини.
— И какви са те?
Тя отново отхапа от хляба и изчака, докато спре да дъвче, преди да отговори:
— Миналата нощ излизах. — Тя се усмихна лукаво. — От горната страна на нещата.
— Наистина ли? — удивих се аз, без да се опитвам да скрия изненадата си. — И хареса ли ти?
— Беше прекрасно. Поразгледах — продължи тя, очевидно доволна от себе си. — Видях Елодин.
— Магистър Елодин ли?
Тя кимна.
— И той ли беше… от горната страна на нещата?
Тя кимна пак и продължи да дъвче.
— Той видя ли те?
Усмивката й грейна и тя заприлича по-скоро на осемгодишна, отколкото на осемнайсет.
— Никой никога не ме вижда. Освен това той бе зает да слуша вятъра. — Тя сви ръцете си в шепи около устата и издаде свирещ звук. — Миналата нощ вятърът беше добър за слушане — добави с поверителен глас.
Докато се опитвах да схвана смисъла на казаното от нея, Аури довърши остатъците от хляба и развълнувано плесна с ръце.
— Сега свири! — задъхано извика тя. — Свири! Свири!
Аз се усмихнах и извадих лютнята от калъфа й. Не можех и да мечтая за по-ентусиазирана публика от Аури.
> 54.
> Място, където да гориш
— Днес изглеждаш различно — отбеляза Симон и Уилем изсумтя в знак на съгласие с него.
— И се чувствам различно — признах аз. — Добре, но различно.
Тримата вървяхме по прашния път към Имре.
Времето беше топло и слънчево и ние не бързахме особено.
— Изглеждаш… спокоен — продължи Симон и прокара ръка през косата си. — Де да можех и аз да съм толкова спокоен, колкото изглеждаш ти.
— Иска ми се и да се _чувствах_ толкова спокоен, колкото изглеждам — смотолевих аз.
Симон не се предаваше.
— Изглеждаш по-солиден. — Той направи гримаса. — Не. Изглеждаш… стегнат.
— Стегнат ли? — Напрежението ме накара да се засмея и това леко ме отпусна. — Как някой може да изглежда стегнат?
— Просто така — сви рамене той, — като навита пружина.
— Това е заради начина, по който се държи — намеси се Уилем нарушавайки обичайното си замислено мълчание. — Стои изправен, без да навежда врата си, и с изпънати назад рамене. — Той махна неопределено, сякаш за да илюстрира думите си. — Когато стъпва, го прави с цяло стъпало. Не само с върха на пръстите си, както когато тича, нито пък с петата, което прави, когато се колебае. Стъпва солидно, сякаш иска да обяви точно това парче земя под него за свое.
За момент се почувствах неудобно, докато напразно се опитвах да се видя как изглеждам отстрани.
— Май някой е прекарал известно време с Куклата? — косо го погледна Симон.
Уилем неопределено сви рамене и хвърли камък по дърветата край пътя.
— Каква е тая Кукла, за която говорите вие двамата? — попитах аз, донякъде за да отклоня вниманието им от себе си. — Умирам от любопитство да науча.
— Ако на някого може да се случи нещо такова, то това си ти — подкачи ме Уилем.
— Той прекарва по-голямата част от времето си в Архива — колебливо отвърна Сим, защото знаеше, че се докосва до болезнена за мен тема. — Ще ми е трудно да ви запозная, след като… е, нали знаеш…
Стигнахме до Каменния мост — древната арка от сив камък, която свързваше Университета и Имре.
Дълъг над шейсет метра от единия бряг до другия и издигащ се на около двайсет метра в най-високата си част, Каменният мост беше заобиколен с повече истории и легенди от която и да е друга забележителност на Университета.
— Плюни за късмет — настоя Уилем, когато започнахме да се изкачваме от едната страна на моста и сам последва съвета си.
Симон го последва и също се изплю от едната страна с детска жизнерадост.
Почти бях готов да кажа: „Късметът няма нищо общо с това“ — думите, които магистър Аруил строго ми беше повтарял хиляди пъти в Медика.
За момент беше на върха на езика ми да ги изрека, но се поколебах и вместо това също се изплюх.
* * *
„Еолиан“ се намираше в сърцето на Имре, входната му врата беше срещу централния павиран площад на града. Имаше пейки, няколко цъфнали дървета и мраморен фонтан. Там, към статуята на един сатир, подгонил полуголи нимфи, които само символично се опитваха да отлетят, се носеше мъгла от водни капчици. Наоколо се тълпяха добре облечени хора, като близо една трета от тях носеха един или друг музикален инструмент. Преброих най-малко седем лютни.
Когато се приближихме до „Еолиан“, портиерът докосна предната част на широкополата си шапка и направи поклон за поздрав. Беше висок поне два метра, мускулест и доста мургав.
— Ще ви струва един йот, млади господине — усмихна се той и Уилем му подаде една монета.
След това се обърна към мен със същата слънчева усмивка. Като видя калъфа на лютнята, той повдигна вежди.
— Добре е да видим ново лице. Знаете ли правилата?
Кимнах и му подадох един йот.
Той се обърна и посочи навътре.
— Виждате ли тезгяха?
Беше трудно да пропуснеш петнайсетте метра извит махагон, който лъкатушеше в далечния край на помещението.
— Виждате ли къде краят му завива към сцената? — Кимнах. — Виждате ли човека на столчето? Ако решите да се пробвате за свирките, трябва да говорите с него. Името му е Станчион.
И двамата извърнахме поглед едновременно. Наместих лютнята по-високо върху рамото си.
— Благодаря ти… — замлъкнах, защото не знаех името му.
— Деох — отново се усмихна той по своя успокоителен начин.
Под влиянието на някакъв внезапен вътрешен импулс аз му протегнах ръка.
— Деох означава „да пием“. Ще ми позволиш ли да те почерпя с една напитка по-късно?
Той ме изгледа продължително, преди да се засмее. Смехът му беше невъздържан и непринуден и идваше направо от гърдите му. Той топло раздруса ръката ми.
— Може и да го сторя.
Деох пусна ръката ми и погледна зад мен.
— Симон, ти ли го доведе?
— Всъщност той ме доведе. — Симон изглеждаше притеснен от кратката ми размяна на реплики с портиера, но не можах да отгатна причината за това. — Не мисля, че някой изобщо може да го заведе някъде. — Той подаде на Деох един йот.
— Вярвам ти. В него има нещо, което ми допада. Някаква магия. Надявам се да свири за нас тази вечер.
— И аз се надявам — казах и влязохме.
Огледах вътрешността на „Еолиан“ колкото можах по-небрежно.
Пред стената срещу извития махагонов тезгях се издигаше кръгъл подиум. Няколко вити стълби водеха до втори етаж, по` скоро балкон. Над него се виждаше по-малък трети етаж — нещо като мецанин, който обикаляше помещението.
Около масите навсякъде в стаята имаше столове и табуретки. В нишите, издълбани в стените, бяха наредени пейки. Симпатичните лампи бяха комбинирани със свещи и осигуряваха на стаята естествена светлина, без да изпълват въздуха с дим.
— Е, това беше хитро. — В гласа на Симон имаше обида. — Милостиви Техлу, би ли бил така любезен следващия път, когато решиш да правиш такива изпълнения, първо да ме предупредиш!
— Какво? — попитах го. — За това с портиера ли говориш? Симон, нервен си като някоя млада уличница. Той се държеше приятелски. Хареса ми. Какво лошо има в това, че му предложих напитка?
— Деох притежава това място — остро отвърна Симон. — И абсолютно мрази, когато музикантите му се подмазват. Преди дни цикъла той изхвърли един, който се опитваше да му даде бакшиш. — Той ме изгледа продължително. — Наистина го изхвърли. Толкова далеч, че почти щеше да падне във фонтана.
— О! — здравата се слисах аз.
Погледнах крадешком към Деох, който се шегуваше с някого на вратата. Видях как едрите мускули на ръцете му се свиват и отпускат, докато жестикулираше отвън.
— Видя ли ти се ядосан? — попитах Симон.
— Не, не ми се видя. И точно това е най-странното.
Уилем се приближи към нас.
— Ако двамата спрете да клюкарите и дойдете на масата, първото пиене ще е от мен, _Ихин_?
Отидохме до масата, която Уилем беше избрал. Тя беше недалеч от мястото на тезгяха, където седеше Станчион.
— Какво ще пиете? — попита ни Уилем, когато седнахме, и аз сложих калъфа с лютнята на четвъртия стол.
— Медовина с канела — отвърна Симон, без да се замисля.
— Женчо — рече Уилем с леко обвинителен тон и се обърна към мен.
— Ябълково вино — казах аз, — леко ябълково вино.
— Двама женчовци — промърмори Уил и се отправи към бара.
Кимнах към Станчион.
— А той какъв е? Мислех, че мястото е негово.
— Заедно го държат. Станчион се занимава с музикалната част.
