Изражението му накара Симон да се засмее.
— Уил е по-учтив от мен. Обзалагам се, че прекарваш цялото си свободно време в ходене до Имре и обратно и ухажваш някой умопомрачително красив млад бард. — Той посочи калъфа на лютнята, оставен до мен.
— Изглежда така, сякаш е бил болен — критично ме изгледа Уилем. — Явно твоята жена не се е грижила добре за теб.
— Болен е от любов — рече Симон като човек, който ги разбира тези неща. — Не можеш да ядеш. Не можеш да спиш. Мислиш си за нея, когато би трябвало да опитваш да наизустиш задачите си.
Не знаех какво да отговоря.
— Виждаш ли? — рече Симон на Уил — Освен сърцето тя му е откраднала и езика. Всичките му думи са само за нея. Не му остава нищо, което да каже на нас.
— Не може да ни отдели и никакво време — съгласи се Уилем, докато паят му с месо бързо намаляваше.
Това, разбира се, беше вярно — бях пренебрегнал приятелите си дори повече, отколкото пренебрегвах самия себе си. Почувствах как лицето ми пламна от чувство за вина. Не можех да им кажа цялата истина — че трябваше да се възползвам доколкото мога от този семестър, защото беше много вероятно той се окаже последният за мен. Нямах абсолютно никакви средства.
Ако не можете да разберете защо не можех да се насиля да им призная това, тогава се съмнявам, че някога изобщо сте били наистина бедни. Съмнявам се, че имате представа какво неудобство може да изпитва човек от това, че има само две ризи и се налага сам да се подстригва колкото може, защото не може да си позволи да отиде на бръснар. Изгубих си копче и не можех да отделя дори и шим, за да си купя същото. Скъсах си панталоните на коляното и се наложи да го закърпя с конец с различен цвят. Не можех да си позволя да слагам сол в храната си, нито да си поръчвам нещо за пиене в редките случаи, когато вечер излезех с приятели.
Харчех парите, които печелех в работилницата на Килвин, за важни неща — мастило, сапун, струни за лютнята… Единственото друго нещо, което можех да си позволя, беше гордостта. Не можех да понеса мисълта двамата ми най-добри приятели да знаят в какво отчаяно положение се намирам.
Ако извадех изключително добър късмет, можеше да успея да събера двата таланта, с които да платя лихвата върху дълга си към Деви. Но щеше да е необходима директна божествена намеса, за да мога някак да събера достатъчно пари, за да платя и на нея, _и_ таксата за следващия семестър. Не знаех какво бих правил, ако ме изгонеха от Университета и след като изплатя дълга си към Деви. Вероятно щях да замина за Анилин, за да потърся Дена.
Погледнах двамата си приятели, без да знам какво да им кажа.
— Уил, Симон, съжалявам. Просто напоследък бях много зает.
Лицето на Симон стана малко по-сериозно и аз разбрах, че необяснимото ми отсъствие искрено го е наранило.
— Знаеш ли, и ние сме заети. Имам реторика и химия, _и_ уча сиару. — Той се обърна към Уил и се намръщи. — Да знаеш, че започвам да мразя вашия език, копеле такова.
— _Ту кралим_ — любезно отвърна младият кеалд.
Симон отново се обърна към мен и продължи със забележителна прямота:
— Просто искам да се виждаме по-често от веднъж на няколко дни, когато претичваш от Мейнс към Рибарника. Момичетата са прекрасни, признавам, но когато някое от тях ми отнеме приятел, започвам да ревнувам. — Той внезапно се усмихна лъчезарно. — Не казвам нищо за теб, разбира се.
В гърлото ми внезапно заседна буца, която ми беше трудно да преглътна. Не можех да си спомня кога беше последният път, когато някой ми беше казал, че му липсвам. Дълго време не бях липсвал никому. Усетих как отвътре ми напират сълзи.
— Няма момиче… наистина. Честно ви казвам — преглътнах с мъка, опитвайки се да възвърна хладнокръвието си.
— Сим, мисля, че пропускаме нещо — каза Уилем, като ме погледна странно. — Добре го погледни.
Симон ме измери с поглед все така съсредоточено. Начинът, по който ме изучаваха, беше достатъчен, за да ме изнерви и почти да ме докара до сълзи.
— Да видим сега — продължи Уилем, сякаш изнасяше лекция, — колко семестъра посещава Университета нашият млад е'лир?
— О… — по честното лице на Сим премина разбиране.
— Някой ще си направи ли труда да ми каже за какво става дума? — раздразнено попитах аз.
Уилем не обърна внимание на въпроса ми.
— На кои предмети ходиш? — попита, сякаш изобщо не бе чул въпроса ми.
— На всички — отвърнах аз, доволен, че най-после имам повод да се оплача. — Ходя на геометрия, наблюдавам в Медика, учи симпатия за напреднали с Елкса Дал и освен това чиракувам при Манет в Рибарника.
Симон изглеждаше поразен.
— Тогава не е чудно, че изглеждаш все едно не си спал от дни — отбеляза той.
Уилем кимна сякаш на себе си.
— И все още работиш в работилницата на Килвин, нали?
— По няколко часа всяка нощ.
— И освен това се учиш да свириш на инструмент? — Симон беше слисан. — Ти да не си се побъркал?
— Музиката е единственото, което ми дава спокойствие — казах аз и се протегнах да докосна лютнята си. — И не се уча да свиря. Просто ми е необходимо да се поупражнявам.
Уилем и Симон размениха погледи.
— Колко мислиш, че му остава?
Симон ме изгледа от горе до долу.
— Най-много цикъл и половина.
— Какво имате предвид?
— Всички ние рано или късно се захващаме с някой твърде голям залък, който не е за нашата уста. Но някои студенти не знаят кога да се откажат и да го изплюят. Те просто изгарят. Напускат или пропадат на изпитите си. Някои полудяват. — Той почука с пръст главата си. — Обикновено това се случва на студентите през първата им година. — Той ме погледна многозначително.
— Не съм отхапал твърде голям залък — запротестирах аз.
— Погледни се в огледалото — откровено предложи Уилем.
Отворих уста да уверя Уил и Сим, че с мен всичко е наред, но точно тогава чух удара на камбаната и времето ми стигна само колкото да се сбогувам набързо с тях. Въпреки това ми се наложи да тичам, за да стигна навреме за часа по симпатия за напреднали.
* * *
Елкса Дал стоеше между два средно големи мангала. С добре поддържаната си брада и тъмната си мантия на магистър той все още ми напомняше за типичния зъл магьосник, който се появява в толкова много лоши атурански пиеси.
— Онова, което всеки от вас трябва да запомни, е, че симпатистите са свързани с пламъка — каза той. — Ние сме едновременно негови господари и слуги.
Той нави дългите си ръкави и отново закрачи напред-назад.
— Ние сме господари на пламъка, защото имаме власт над него. — Елкса Дал удари близкия мангал с дланта си и го накара тихо да иззвънти, при което пламъците във въглените се разпалиха и жадно започнаха да ги облизват все по-нависоко. — Енергията във всички неща принадлежи на арканиста. Ние заповядваме на огъня и той ни се подчинява.
Дал бавно се отправи към другия ъгъл на стаята. Пламъците в мангала зад гърба му намаляха, а тези в мангала пред него оживяха и затанцуваха. Оцених майсторското изпълнение на магистъра.
Дал спря и отново се обърна към курса:
— Но ние също така сме и слуги на огъня. Защото огънят е най-широко разпространената форма на енергия, а без енергия от нашите умения на симпатисти няма да има голяма полза. — Той обърна гръб на студентите и започна да трие формулите от плочата за писане. — Съберете си материалите и ще видим кой ще се изправи срещу е'лир Квоте днес.
Той започна да пише с тебешир имената на всички студенти. Моето беше най-отгоре. Преди три цикъла Дал започна да ни кара да се съревноваваме един срещу друг. Наричаше го дуел. И макар такава почивка от монотонните лекции да бе добре дошла, тази дейност имаше и своята злокобна страна.
Всяка година около стотина студенти напускаха Арканум, поне една четвърт от тях със своите гилдери. Това означаваше, че всяка година имаше още сто нови човека, обучени в използването на симпатия. Хора, срещу които по една или друга причина може да ти се наложи да премериш сили по-нататък през живота си. Макар Дал никога да не го споменаваше, ние знаехме, че ни учи на нещо повече от това просто да се концентрираме и да проявяваме изобретателност.
Учеше ни как да се бием.
Елкса Дал внимателно следеше резултатите. В курса, състоящ се от трийсет и осем студенти, само аз бях останал непобеден досега. Вече дори и най-глупавите и недоволни студенти бяха принудени да признаят, че бързото ми приемане в Арканум е нещо повече от щастлива случайност.
Дуелите можеха да носят и скромни приходи, тъй като се правеха и нелегални залагания. Когато аз или Совой искахме да спечелим от свой дуел, използвахме другия, за да направи залагането вместо този, който участва в дуела. Макар че обикновено нямах почти никакви излишни пари, които да мога да заделя за залагане.
Тъй че не беше случайност, че със Совой се сблъскахме, докато събирахме помагалата си. Подадох му два йота под масата.
