Тъй като очите ми бяха затворени, се приземих доста тромаво и ударих хълбока си в каменната горна част на работната маса. Не обърнах внимание на това и се затичах към Фела.
Тя се бе отдръпнала към външната стена на работилницата, за да избяга от огъня, но сега гледаше към мен, а ръцете й бяха повдигнати леко нагоре, сякаш в опит да се защити.
— Свали си ръцете! — изкрещях й, докато тичах към нея, разперил мокрото си наметало с двете си ръце.
Не знам дали беше чула думите ми сред фучащите пламъци, но въпреки това, изглежда, ме разбра. Тя свали ръце и пристъпи към наметалото.
Докато изминавах последните метри, които ни разделяха, хвърлих поглед назад и видях, че огънят се разпространяваше дори по-бързо, отколкото очаквах.
Мъглата беше като залепнала за пода на височина около трийсетина сантиметра и беше черна като катран. Пламъците бяха толкова високи, че дори не можех да видя отсрещната страна, камо ли пък да предположа колко дебела е станала стената от огън.
Точно преди Фела да се мушне под плаща, аз го повдигнах, за да може да покрие изцяло главата й.
— Ще трябва да те изнеса — изкрещях аз, като омотах наметалото около нея. — Краката ти ще обгорят, ако се опиташ да вървиш.
Тя каза нещо в отговор, но то беше заглушено от слоевете мокър плат и аз не успях да го разбера сред бученето на огъня.
Вдигнах я не пред себе си, както галантния принц от някоя книжка с приказки, а върху рамото си — както се носи чувал с картофи. Бедрата й силно притискаха рамото ми и аз закрачих бързо към огъня. Топлината се удари в предната част на тялото ми и аз протегнах напред свободната си ръка, за да предпазя лицето си, като се молех влагата, с която бяха напоени панталоните ми, да запази поне донякъде краката ми от разяждащото действието на мъглата.
Поех си дълбоко дъх точно преди да се хвърля към огъня, но въздухът беше режещ и парлив. Без да искам, се закашлях и напълних дробовете си с още от парещия въздух точно когато навлизах в стената от пламъци. Усетих сковаващия студ на мъглата с долната част на краката си и докато тичах, навсякъде около мен се издигаха огнени езици, които ме караха да кашлям и да вдишвам още от лошия въздух. Главата ми се замая и усетих в устата си вкус на амоняк. Някаква далечна, рационална част от съзнанието ми помисли: „Разбира се, това е, което прави веществото избухливо.“
След това не помня нищо друго.
* * *
Когато се събудих, първото, което ми дойде наум, не беше онова, което бихте очаквали. От друга страна, то може и да не е чак такава изненада за вас, ако някога сте били млади.
— Колко е часът? — с ужас попитах аз.
— Първата камбана следобед — отвърна ми женски глас. — Не се опитвай да ставаш.
Отпуснах се в леглото. Трябваше да се срещна с Дена в „Еолиан“ още преди час.
Отчаян и с неприятно усещане за стягане в стомаха, насочих вниманието си към онова, което ме заобикаляше. Характерната антисептична миризма във въздуха ми даде да разбера, че се намирам някъде в Медика. Леглото също издаваше това — достатъчно удобно за спане, но не толкова, че да ти се прииска да се излежаваш в него.
Завъртях глава и видях две удивителни зелени очи, обрамчени от късо подстригана руса коса.
— О — отпуснах се аз обратно на възглавницата, — здравей, Мола.
Мола стоеше изправена до един от високите тезгяхи, които бяха наредени в краищата на стаята. Класическите тъмни цветове на работещите в Медика караха бледото й лице да изглежда още по-бледо.
— Здравей, Квоте — отвърна тя и продължи да пише своя доклад за лечението.
— Чух, че най-накрая са те повишили в ел'тхе — казах аз. — Поздравления. Всеки знае, че си заслужила това от дълго време.
Тя вдигна поглед и бледите й устни се извиха в лека усмивка.
— Топлината май не е повредила златния ти език. — Тя остави перото си. — Как се чувстват останалите ти части?
— Краката ми са добре, така че предполагам, че съм бил обгорен, но ти си ми направила нещо — повдигнах чаршафа, погледнах под него и след това внимателно го придърпах обратно на мястото му. — Също така изглежда, че съм доста разсъблечен. — Обзе ме внезапна паника. — Фела добре ли е?
Мола кимна сериозно в отговор и се приближи по-близо отстрани до леглото.
— Има едно-две натъртвания от това, че си я изпуснал, и малки изгаряния около глезените. Но й се е разминало с по-малко, отколкото при теб.
— Как са всички останали в Рибарника?
— Като се има предвид какво се е случило, учудващо добре. Няколко изгаряния от пожара или от киселини. Един случай на отравяне с метал, но не е сериозен. Димът е онова, което причинява най-много вреди при пожарите, но каквото и да е горяло там, изглежда, че не е правело никакъв дим.
— Имаше някакви амонячни изпарения — направих експеримент и си поех дълбоко въздух няколко пъти. — Но изглежда, че дробовете ми не са били изгорени — облекчено казах аз. — Поех си въздух само три пъти, преди да загубя съзнание.
На вратата се почука и главата на Сим надникна вътре.
— Нали не си гол?
— Полугол — отвърнах аз, — но по-опасните места са покрити.
След него влезе Уилем, който очевидно се чувстваше неудобно.
— Вече не си толкова розов, колкото преди — каза той. — Предполагам, че това е добър знак.
— Краката ще го болят известно време, но няма да му останат постоянни увреждания — каза Мола.
— Донесох ти чисти дрехи — весело рече Сим. — Онези, които носеше, не стават за нищо.
— Надявам се, че си избрал нещо подходящо от разнообразния ми гардероб? — кисело казах аз, за да прикрия неудобството си.
— Бил си без обувки, но в стаята ти не можах да намеря друг чифт — сви рамене на коментара ми Сим.
— Нямам втори чифт — казах аз и взех вързопа с дрехи от Сим. — Няма проблем. И преди съм ходил бос.
Малкото ми приключение се размина без постоянни увреждания. Но в този момент нямаше част от тялото ми, която да не ме боли. Имах мехури от изгаряния от опаката страна на ръцете си и по врата и леки изгаряния от киселина по долната част на краката си, заради това че бях газил в огнената мъгла.
Въпреки всичко изминах с куцане петте километра разстояние през реката до Имре, като се надявах, колкото и невероятно да беше това, че ще намеря Дена все още да ме чака.
Деох ме изгледа замислено, докато прекосявах двора срещу „Еолиан“. Измери ме от горе до долу многозначително.
— Бога ми, момче. Изглеждаш, сякаш си паднал от кон. Къде са ти обувките?
— Добро утро и на теб — отвърнах аз със сарказъм.
— Добър ден — поправи ме той и хвърли поглед към слънцето.
Щях да го подмина, но той протегна ръка и ме спря.
— Боя се, че тя си тръгна.
— Хиляди черни… проклятия — прегърбих се аз, твърде уморен, за да наругая късмета си, както си му е редът.
Деох направи съчувствена гримаса.
— Пита за теб — опита се да ме утеши той. — И те чака доста дълго — почти цял час. Най-дългото време, което съм виждал някой да стои неподвижно.
— С някой друг ли си тръгна?
Деох свали поглед към ръцете си, където си играеше с едно медно пени, което премяташе върху кокалчетата на пръстите си.
— Тя не е от тези момичета, които дълго остават сами… — изгледа ме съчувствено. — Отказа на няколко, но накрая си тръгна с един мъж. Не мисля, че наистина беше _с_ него, ако разбираш какво имам предвид. Търсеше си покровител, а онзи изглеждаше като такъв. С бяла коса, заможен — знаеш за какъв тип говоря.
Въздъхнах.
— Ако случайно я видиш, би ли й казал… — направих пауза, като се опитвах да измисля как да опиша онова, което се беше случило. — Можеш ли да направиш така, че „възпрепятстван поради непредвидими обстоятелства“ да звучи малко по-поетично?
— Мисля, че бих могъл. Ще й опиша и твоя гузен вид, както и това, че си бил без обувки. Ще създам сериозна основа за твоите бъдещи раболепни извинения.
— Благодаря — усмихнах се неволно.
— Мога ли да те почерпя едно? — попита ме той. — За мен е малко ранко, но винаги мога да направя изключение за приятел.
— Трябва да се връщам — поклатих глава аз. — Имам да свърша някои неща.
* * *
Докуцуках обратно до „При Анкер“ и видях, че общата зала жужи от възбудените разговори около пожара в Рибарника.
Тъй като не исках да отговарям на никакви въпроси, се промъкнах до една отдалечена маса и накарах една от сервитьорките да ми донесе паница супа и малко хляб.
Докато се хранех, острият ми слух долови части от историите, които хората разказваха. Едва тогава, когато го чух от други, осъзнах какво съм сторил.
Бях свикнал хората да говорят за мен. Както вече споменах, активно се опитвах да си изградя репутация. Но това беше различно — беше истинско. Хората вече разкрасяваха подробностите и неясните моменти, но сърцевината на историята беше там. Бях спасил Фела. Бях се втурнал в огъня и я бях отнесъл на безопасно място. Точно като галантния принц от приказките.
