Тогава за пръв път вкусих какво означава да бъдеш герой. Усещането доста ми хареса.
> 67.
> Въпрос на ръце
След обеда в „При Анкер“ реших да се върна в Рибарника и да видя какви щети бяха нанесени. Според историите, които бях подочул, огънят бил овладян доста бързо. Ако това наистина беше така, можеше и да има шанс да довърша работата си по сините излъчватели. Ако ли не, може би поне щях да успея да си взема обратно липсващия плащ.
За моя изненада на по-голямата част от Рибарника й се беше разминало без почти никакви повреди, но северозападният ъгъл на работилницата на практика беше разрушен. Не беше останало нищо освен купчина потрошени камъни, стъкло и пепел. Блестящи петна от мед и сребро покриваха масите и пода, там, където различните метали са били стопени от горещината на огъня.
По-обезпокоително от разрушенията беше това, че работилницата беше пуста. Никога преди това не бях виждал това място толкова празно.
Почуках на вратата на кабинета на Килвин и след това надникнах вътре.
Нямаше никого. В това имаше известен смисъл. Без Килвин нямаше кой да организира разчистването.
Довършването на излъчвателите ми отне много повече часове, отколкото очаквах.
Нараняванията ми ме разсейваха, а превързаният ми палец правеше ръката ми малко несръчна. Както при повечето неща, свързани с изобретяването, работата ми изискваше две ловки ръце. Дори и едно такова дребно неудобство като превръзката представляваше сериозно затруднение.
И все пак завърших проекта си без инциденти и тъкмо се готвех да изпробвам излъчвателите, когато чух Килвин да ругае на сиару в коридора. Погледнах през рамо точно навреме, за да го видя как пристъпва тежко през вратата към кабинета си, следван от един от гилерите на магистър Аруил.
Затворих димоотвода и се отправих към стаята на Килвин, като внимавах къде стъпвам с босите си крака. През прозореца видях Килвин да размахва ръце като фермер, който гони врани.
Ръцете му бяха бинтовани с бели превръзки почти до лактите.
— Достатъчно — каза той. — Сам ще се погрижа за тях.
Мъжът хвана една от ръцете на Килвин и започна да оправя бинтовете. Килвин се освободи от хватката му и вдигна високо във въздуха и двете си ръце, та гилерът да не може да ги достигне.
— _Лхинсатва._ Като ти казвам достатъчно, значи е достатъчно. — Мъжът отвърна нещо, което беше твърде тихо, за да го чуя, но Килвин продължи да клати глава. — Не. И не искам повече от лекарствата ти. Достатъчно дълго спах.
Килвин ми махна да вляза.
— Е'лир Квоте. Трябва да говоря с теб.
Пристъпих в кабинета, без да знам какво да очаквам. Килвин ме изгледа мрачно.
— Знаеш ли какво намерих, след като огънят беше потушен? — попита ме той и махна към купчината тъмен плат върху личната му работна маса. Килвин внимателно повдигна единия му край с превързаната си ръка и аз разпознах обгорените останки от моя плащ. Килвин остро подръпна плата и ръчната ми лампа изпадна от него и тромаво се изтърколи върху масата.
— Говорихме за твоята лампа за крадци преди по-малко от два дни. При все това днес аз я намерих да лежи на място, където всеки съмнителен тип би могъл да си я присвои. — Той ме погледна намръщено. — Какво имаш да кажеш в свое оправдание?
Зяпнах го изумено.
— Съжалявам, магистър Килвин. Бях… Отнесоха ме…
— И защо си без обувки? — той хвърли поглед на босите ми крака, като продължаваше да се мръщи. — Дори и един е'лир трябва да има повече здрав разум и да не се мотае с боси крака на място като това. Поведението ти напоследък е доста неразумно. Това ме тревожи.
Докато се опитвах да изнамеря някакво обяснение, строгото изражение на Килвин внезапно се превърна в широка усмивка.
— Шегувам се с теб, разбира се — меко каза той. — Дължа ти огромни благодарности за това, че днес измъкна ре'лар Фела от огъня.
Той протегна ръка да ме потупа по рамото, след това размисли, като се сети за превръзките по ръката си.
Отпуснах се облекчено. Взех лампата и я завъртях в ръцете си. Не изглеждаше повредена от огъня или пък разядена от костения катран.
Килвин извади една малка торба и сложи и нея на масата.
— Тези неща също бяха в плаща ти — рече той. — Много неща. Джобовете ти бяха пълни като денковете на някой калайджия.
— Изглеждате в добро настроение, магистър Килвин — предпазливо казах аз, като се чудех какво ли болкоуспокояващо са му дали в Медика.
— Така е — весело отвърна той. — Знаеш ли поговорката _Чан ваен едан Коте_?
Опитах се да разгадая думите му.
— Седем години… Не знам какво е _Коте_.
— „Очаквай нещастие на всеки седем години“ — каза той. — Това е стара и доста вярна поговорка. Трябваше да се случи още преди две години. — Той махна с бинтованата си ръка към останките от работилницата си. — И сега, когато накрая стана, се оказа, че нещастието е доста обозримо. Лампите ми не са повредени. Никой не беше убит. От всички малки наранявания моето е най-сериозното, както и би трябвало да бъде.
Хвърлих поглед на превръзките му и стомахът ми се сви при мисълта, че нещо можеше да се случи на сръчните му ръце на изобретател.
— Как се чувствате? — попитах предпазливо.
— Изгаряния втора степен — каза той и след загриженото ми възклицание махна с ръка, прекъсвайки ме още преди да съм казал каквото и да било. — Просто мехури. Болезнени са, но не са овъглени и няма да загубя подвижността си за дълго. — Той въздъхна отчаяно. — И все пак ще ми е дяволски трудно да върша каквато и да е работа през следващите три цикъла.
— Ако всичко, от което се нуждаете, са ръце, мога да ви заема моите, магистър Килвин.
— Това е щедро предложение, е'лир — с уважение кимна той. — Ако ставаше въпрос само за ръцете ми, щях да приема. Но голяма част от моята работа включва сигалдрия, с която ще е… — Той направи пауза и внимателно подбра следващите си думи — … _неразумно_ да има допир един е'лир.
— Тогава ще трябва да ме повишите в ре'лар, магистър Килвин — усмихнах се аз. — Така ще мога да ви служа по-добре.
— Мога и да го сторя — ухили се под мустак той. — Ако продължаваш с добрите дела.
Вместо да насилвам късмета си, реших да сменя темата:
— Какво не е било наред с кутията?
— Била е твърде студена — отвърна Килвин. — Металът е само черупка, която защитава стъкления контейнер вътре и поддържа температурата ниска. Подозирам, че сигалдрията на контейнера е била повредена и той е ставал все по-студен. Когато реактивът е замръзнал…
Кимнах, осъзнал какво се бе случило.
— И е пукнал вътрешното стъкло. Както когато замръзне бутилка бира. След това е разял метала на кутията.
Килвин кимна.
— Сега Джаксим изпита на гърба си целия ми гняв — мрачно каза той. — Той ми каза, че си му обърнал внимание върху това.
— Бях сигурен, че цялата сграда ще изгори до основи — признах аз. — Не мога да си представя как сте успели да овладеете огъня толкова лесно.
— Лесно ли? — повтори той, леко развеселен. — Бързо, да. Но не знаех, че е _лесно_.
— Е, как успяхте?
— Добър въпрос — усмихна ми се той. — Ти как мислиш?
— Ами, чух един студент да казва, че сте излезли от кабинета си и сте извикали името на вятъра — точно като Таборлин Велики. Казали сте „огън, утихни“ и огънят ви е послушал.
Килвин гръмко се разсмя.
— Тази история ми харесва — рече той, широко ухилен зад брадата си. — Но аз също имам един въпрос към теб. Как успя да преминеш през огъня? Реактивът създава много силен пламък. Как така не си изгорял?
— Използвах един от резервоарите, за да се намокря, магистър Килвин.
Килвин изглеждаше замислен.
— Джаксим те е видял да прескачаш огъня само мигове след като се е разлял реактивът. Кранът работи бързо, но не чак толкова бързо.
— Страхувам се, че го счупих, магистър Килвин. Това ми се стори единственият възможен начин.
Килвин хвърли поглед през прозореца на кабинета си, намръщи се, след това излезе от стаята и отиде в другия край на работилницата при разбития резервоар. Той приклекна и вдигна едно назъбено парче стъкло между превързаните си пръсти.
— Как, в името на четирите ъгъла, успя да счупиш моя резервоар, е'лир Квоте?
Тонът му беше толкова озадачен, че аз започнах да се смея.
— Ами, магистър Килвин, според студентите съм го разбил с един-единствен удар на могъщата си ръка.
— И тази история ми харесва — ухили се Килвин, — но не ми се вижда правдоподобна.
— Други по-достоверни източници твърдят, че съм използвал парче железен прът от близката маса.
— Ти си чудесно момче — поклати глава Килвин, — но съм направил това двойно закалено стъкло със собствените си ръце. Широкоплещестият Камар не би могъл да го счупи с ковашки чук. — Той пусна парчето стъкло и се изправи. — Нека другите да творят каквото си щат, но ние трябва да споделим помежду си своите тайни.
— Тайната не е голяма — признах аз. — Знам сигалдрията за двойно закаленото стъкло. Онова, което мога да направя, мога и да го разруша.
