— Слушай, Квоте, съжалявам. — Дена въздъхна и прокара ръка през косата си. — Не трябваше да те притискам. Всъщност това не е моя работа. Знам какво е да имаш своите тайни.
В този момент почти бях готов да й разкажа всичко. Цялата история за родителите ми, чандрианите, мъжа с черните очи и кошмарната усмивка. Но се безпокоях, че щеше да й звучи като някаква отчаяна измишльотина на дете, хванато в лъжа. Затова предпочетох страхливо да си замълча.
— Така никога няма да намериш истинската си любов — рече Дена.
Отърсих се объркано от мислите си.
— Какво… съжалявам, не те чух?
— Ядеш сърцевината на ябълката си — каза тя развеселено. — Огризваш я отстрани и след това от горе надолу. Никога преди не съм виждала някой да прави така.
— Стар навик — равнодушно казах аз, тъй като не исках да й кажа истината.
Да й кажа, че в живота ми е имало време, когато огризката бе всичко, което беше вероятно да получа от ябълката, и бях доволен и на това.
— Какво имаше предвид преди малко?
— Не си ли играл тази игра? — Тя вдигна огризката на своята ябълка и хвана дръжката с два пръста. — Намисляш си буква и я завърташ. Ако дръжката не се откъсне, намисляш друга буква и отново я завърташ. Когато се откъсне… — Нейната се откъсна — … ще знаеш първата буква на името на човека, в когото ще се влюбиш.
Сведох поглед към съвсем малкото парченце ябълка, което ми бе останало. Не беше достатъчно, за да хвана дръжката и да я завъртя. Отхапах последните остатъци и захвърлих огризката с дръжката.
— Изглежда, че съдбата повелява да остана необичан.
— Пак използва седем думи — усмихна се тя. — Осъзнаваш ли колко често го правиш?
Отне ми известно време, докато разбера какво точно има предвид, но преди да мога да й отговоря, Дена вече бе сменила темата.
— Чух, че семките май са вредни. В тях имало арсеник.
— Това са само бабини деветини.
Това беше един от десетте хиляди въпроса, които бях задал на Бен, докато пътуваше с трупата.
— Не е арсеник, а цианид и количеството му не е достатъчно, за да ти навреди, освен ако не изядеш цяла кофа семки — обясних й.
— О! — Дена изгледа замислено остатъка от ябълката си и след това започна да го яде от долу нагоре.
— Разказваше ми за господаря Ясен, преди да те прекъсна толкова неучтиво — подканих я аз колкото можех по-внимателно.
— Не остана много за разказване — сви рамене Дена. — Видях огъня, приближих се, чух още викове и суматоха…
— А огънят?
Тя се поколеба.
— Беше син на цвят — рече след малко.
Почувствах как в мен се надигна някакво мрачно предчувствие. Вълнение, че накрая се доближавам до отговорите за чандрианите, и същевременно страх, че изведнъж съм се оказал толкова близо до тях.
— Как изглеждаха нападателите ти? Как успя да им се измъкнеш?
— Никой не ме е нападал — засмя се горчиво тя. — На фона на огъня видях някакви силуети и побягнах като луда. — Тя вдигна бинтованата си ръка и докосна главата си отстрани. — Трябва да съм се ударила с главата напред в някое дърво и да съм изпаднала в безсъзнание. Събудих се тази сутрин в града. Това е втората причина, поради която исках да се върна — продължи тя. — Не знаех дали господарят Ясен е останал там. Не чух никой в града да говори, че са намерили едно тяло повече, но нямаше как да попитам, без да накарам всички да станат подозрителни…
— А на него това нямаше да му хареса — добавих аз.
— Не се съмнявам, че той ще превърне всичко това в ново изпитание, за да види дали мога да държа устата си добре затворена. — Тя ме изгледа многозначително. — И като говорим за това…
— Ще се направя на ужасно изненадан, ако открием някого — прекъснах я аз. — Не се безпокой.
Тя се усмихна нервно.
— Благодаря. Просто се надявам той да е жив. Опитвах се да го спечеля в продължение на цели два месеца. — Тя отпи за последно вода от бутилката ми и ми я подаде обратно. — Да идем да огледаме наоколо, какво ще кажеш?
Тя се изправи несигурно на крака, а аз напъхах бутилката обратно в пътната торба, като наблюдавах Дена с крайчеца на окото си. През по-голямата част от годината бях работил в Медика. Дена беше ударила лявото си слепоочие достатъчно силно, та да си насини окото и да й остане натъртване върху почти цялото й чело. Дясната й ръка беше бинтована, а от начина, по който се движеше, можех да предположа, че има още сериозни натъртвания по цялата лява страна — може би дори и няколко счупени ребра.
Ако се бе ударила в дърво, то това дърво би трябвало да е с много странна форма.
Все пак не повдигнах въпроса. Не исках да я притискам.
Как бих могъл? Аз също знаех какво е да пазиш своите тайни.
* * *
Фермата изобщо не изглеждаше толкова ужасно, колкото очаквах. От плевнята беше останала само купчина пепел и овъглени дъски.
От едната страна имаше корито с вода край обгорена мелница.
Вятърът се опитваше да завърти колелото, но тъй като само три от крилата му бяха оцелели, то само се люлееше напред-назад.
Нямаше тела. След извозването им бяха останали само дълбоките коловози от колелата на каруците, които прорязваха тревата.
— Колко хора бяха на сватбата? — попитах аз.
— Двайсет и шест, като се броят булката и младоженецът. — Дена подритваше разсеяно парчетата обгоряло дърво, полузарити в пепелта близо до останките от плевнята. — Добре че вечерите тук вали или цялата тая страна на планината щеше да е в пламъци досега…
— Има ли някакви скрити, тлеещи вражди между местните родове? — попитах аз. — Съперници? Друг ухажор, който да е търсил отмъщение?
— Разбира се — отвърна Дена, без да се замисля. — В малките градчета като това тези неща поддържат равновесието. Тия хора са злопаметни и няма да забравят петдесет години какво е казал никой си Том за тяхната Кари. — Тя поклати глава. — Но не биха убили заради това. Това са просто нормални хора.
„Нормални, но богати“, помислих си аз, докато вървях към къщата. Такава къща можеше да си позволи да построи само заможно семейство. Основата и долните стени бяха от здрав сив камък. Горният етаж беше измазан, с камъни за подсилване на ъглите.
Въпреки това стените се бяха изкривили навътре и изглеждаше, че ще се сгромолясат всеки момент. Прозорците и вратата зееха отворени и ръбовете им бяха покрити със сажди. Надникнах през вратата и видях, че сивият камък на стените беше обгорен и почернял. Между останките от мебелите и овъглените подове бяха разхвърляни парчета от глинени съдове.
— Ако нещата ти са били тук — казах на Дена, — можеш да ги считаш за загубени. Мога да вляза и да погледна…
— Не бъди глупав — прекъсна ме тя. — Цялото това нещо може да се срути — тя почука върху рамката на вратата. Чу се кух звук.
Този странен звук породи любопитство в мен и отидох да погледна с очите си. Драснах с нокът по прага на вратата и от него почти без усилие се отцепи една треска с големината на дланта ми.
— Това повече прилича на плавей, отколкото на дървен материал — казах аз. — След като са похарчили толкова много пари, защо са икономисвали от рамката на вратата?
— Може би топлината от пожара го е направила такова? — сви рамене Дена.
Кимнах разсеяно и продължих да обикалям наоколо и да разглеждам. Наведох се да взема една обгоряла летвичка и тихо промърморих обвързване. Усетих лек хлад в ръцете си и по неравния ръб на дървото потрепна пламък.
— Такова нещо не може да се види всеки ден — каза Дена.
Гласът й беше пресилено спокоен, сякаш полагаше усилие, за да изглежда равнодушна.
Отне ми известно време, докато се сетя за какво говореше тя. Простата симпатия като тази се виждаше толкова често в Университета, че дори не се бях замислил как би изглеждало това на външен човек.
— Просто малка игра с тъмните сили, с които е по-добре човек да не се забърква — безгрижно казах аз и вдигнах горящата тресчица. — Миналата нощ огънят беше ли син?
— Като пламък от светилен газ — кимна тя. — Като лампите, които използват в Анилен.
Тресчицата гореше с обикновен, весел оранжев пламък. В него нямаше нищо синьо, но може би миналата нощ е бил син. Хвърлих тресчицата и я смачках с обувката си.
Обиколих отново къщата. Нещо ме тревожеше, но не можех да разбера какво. Исках да вляза вътре и да огледам.
— Пожарът не е бил толкова силен — извиках на Дена. — Какво си оставила вътре?
— Не толкова силен? — невярващо повтори тя, когато се появи иззад ъгъла. — Мястото е развалина.
— Покривът не е изгорял, с изключение на мястото точно до комина — посочих аз. — Това означава, че огънят най-вероятно не е повредил много втория етаж. Какви неща си оставила там?
— Някои дрехи и една лира, която ми купи господарят Ясен.
— Свириш на лира? — изненадах се аз. — С колко струни?
— Седем. В момента се уча. — Тя се засмя невесело. — _Започнала_ бях да се уча. Достатъчно добра съм за някоя селска сватба, но нищо повече от това.
