Влизайки в хола след стопанина, Михаил не забеляза веднага седналия в креслото човек, но когато онзи се надигна и направи крачка към светлината, която падаше върху килима от огромен като чадър абажур, Михаил неволно спря. Пред него стоеше Карл Брокман.
По традиция, ако сътрудниците на Разузнавателния център се бяха запознали някъде на неутрална почва, то те нямаха право да показват това пред никого, особено пред началството. Михаил знаеше за тази традиция. Съдейки по всичко, Брокман също я знаеше — излизаше, че той или отдавна работи тук, или някой го е предупредил. Михаил забеляза, че Брокман също го позна, и беше изненадан не по-малко от него.
Монаха не забеляза нищо. Той ги представи един на друг:
— Михаил Мишле. — И посочвайки с ръка към Брокман: — Владимир Прохоров. Моля да се обичате и покровителствувате.
Монаха изрече това на руски език, ползувайки се от случая да провери знанията си по чуждия език. Мишле беше едно от презимената, с което Михаил работеше в Европа.
Брокман протегна към Михаил ръка, Михаил я стисна.
— Сядайте — покани ги Монаха. — Можете да пушите.
Той изтегли креслото си към кръглата масичка, седна. Те също седнаха.
— И така — каза Монаха на немски, обръщайки се към Михаил, — изслушайте моята дълга реч, а след това ще задавате въпроси… Вашият подчинен Владимир Прохоров владее руски, но няма никаква представа за битовата страна на живота в Съветския съюз. Впрочем за това вече говорих… Как се отнасят хората помежду си в работата, на улицата, в киното? Как трябва да се държи с колегите, с началниците? Как да се запознава с жени? Всичко това и много други неща за него са заключени със седем ключа. Вие трябва да му помогнете… И запомнете: тук няма дреболии за пренебрегване… Разказах ли ви как веднъж един разузнавач се провали?
Михаил беше вече чул от Монаха тази история, но в тон с неговия каза:
— Не зная какво имате пред вид. Интересно е да чуем.
— Този опитен разузнавач го издадоха връзките на обувките му. Да, да. Той пристигнал в една страна, където трябвало да остане дълго време. Връзките му били завързани на ключка и се мотаели отгоре. Но там мъжете имат обичай да пъхат краищата на връзките навътре. А той се представял за кореняк… Намерил се обаче един педант, който обърнал особено внимание на връзките. И — провал. Разбирате ли какво значат дреболиите? — Монаха се обърна към Брокман. — Вие сте още млад, вашият наставник е видял това и онова. Слушайте го. Полезно е да се слушат по-старшите. А сега въпроси.
— Тук ли ще живеем, както досега? — попита Михаил.
— Не, тук никой не трябва да ви вижда заедно. Ще заминете за Швейцария, изберете си някой курорт и живейте там тихо. Не ви съветвам да се показвате в Цюрих и в Женева. Какво още?
— Кога да пристъпим към изпълнение?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Документите и парите ще имам утре.
Брокман не зададе въпроси и Михаил си помисли, че този наемен убиец, а сега кандидат за разузнавач, вероятно притежава спокоен характер. Или пък е тъп като пън. Едно от двете…
— Трябва още сега да уточним мястото за срещи — каза Михаил.
— Познавате ли Берн? — попита Монаха.
— Лошо.
— Заспало градче. Такова, каквото ви трябва. На Цайххаусгасе се намира хотел „Метропол“. Ще се срещнете там. Ще ви посъветвам да живеете в Гщад. Това е един прекрасен курорт.
Михаил замина на следващия ден. В Берн се настани в хотела, посочен му от Монаха. Вечерта позвъни в един от хотелите на Гщад — избора направи по съвета на собственика на бернския хотел — бързо се договори за две стаи. До пролетния ски сезон имаше още доста време.
Сутринта се почука на вратата. Беше Брокман. Поздравиха се като стари познати.
Не искаха да се задържат в почтената швейцарска столица, затова след закуска се отправиха към гарата.
От Берн до Гщад по железопътната линия са около сто километра. Влакът ги докара до отклоненията на Бернските Алпи. Веднага след малката постройка на гарата започва асфалтирана уличка, по която те тръгнаха нагоре. След пет минути Брокман пръв влезе в хотела, с чийто стопанин Михаил беше говорил по телефона.
Дадоха им две съседни стаи на втория етаж. Като оставиха куфарите си, те излязоха да се разходят.
Вън от хотела Михаил дълбоко въздъхна — кой знае защо, той си спомни за далечния град, в който живеят две любими за него същества — жена му Мария и синът Сашко, и онзи ясен януарски ден в неделя, когато лежеше върху леглото в топлата стая, а Мария внесе отвън замръзналото бельо, звънтящо като стомана и лед, и стаята се напълни с чистия свеж мирис на студа. Михаил вдигна глава, погледна към далечните снежни планини и разбра откъде дойде този внезапен спомен: миришеше на сняг.
Но той си представи как баща му се свлича от удар в слепоочието, навелия се над проснатото неподвижно тяло Брокман с желязо в ръка, отлято по отпечатъка на мраморното стъпало, и видението от далечните години, запечатано в паметта му с мириса на чистото, замръзнало бельо се разсея.
Глава 10
Вторият колет и пръстенът с изумруд
Галя Нестерова четеше книга в леглото, когато телефонът звънна. Тя чу в слушалката гласа на Светлана необикновено развълнуван.
— Галка, сама ли си? Майка ти върна ли се от Москва?
— Не.
По това време Олга Михайловна беше в Москва, където замина да се консултира с някакъв професор за болестта си, а Николай Николаевич беше в института.
— Слушай — продължи Светлана, — Виктор Андреевич се върна. Просто не зная какво да правя. Кошмарна история.
Преди две седмици Виктор Андреевич им беше казал, че заминава за Италия.
— Какъв кошмар? — попита Галя.
— Донесе огромен пакет. Не мога да го отнеса в къщи. Майка ми ще я хванат дяволите.
— Може да дойдеш при мен — нерешително предложи Галя. — Само че по-скоро.
— Затова те и моля. Но защо по-скоро?
— Татко ще си дойде.
— Не е голяма беда. Идвам веднага.
Светлана се появи развълнувана, зачервена не от студа и бързането.
— Ох, едва го домъкнах — каза тя и постави на масата голям кожен куфар.
Съблече се, хвърли палтото и шапката на Галиното легло и двете запрехвърляха съдържанието от куфара. Имаше велурени поли и жакети, вълнени блузки, кожени чанти, различни цветове чорапогащи в лъскава опаковка и много други дребни неща. Имаше и дъвка. От чантичката си Светлана извади златен пръстен. Този път тя не се съмняваше, че е истински.
За първи път Галя виждаше приятелката си така възбудена. А и тя самата не можеше да се начуди.
Започнаха да мерят дрехите. Разбраха, че почти всичко е изпратено в по два екземпляра.
— Просто не разбирам — каза Галя, — и за мен ли е изпратил?
Светлана й подаде писмото.
— Прочети.
С букви, каквито пишат първокласниците, Пиетро беше съставил цяло послание. Пишеше, че не може да живее без Светлана. А в послепис беше казано: „Зная, че не приемате подаръци. За да ви е по-леко, изпращам също така и за Галя“ — ето защо всичко, освен пръстена беше в два екземпляра.
— Колко ли може да струва това? — попита Галя.
Започнаха да смятат, като оставиха настрани дреболиите. Сумата ги зашемети: около четири хиляди рубли.
— И все пак не разбирам… — разсеяно заговори Галя.
— Може би това е любовта? — прекъсна я Светлана с думите от песента, но без присъщата й самоувереност в гласа.
Галя се замисли, оглеждайки се в огледалото: отива ли й синият велурен костюм, изпратен от Пиетро? Светлана мереше пръстена. Хвана се на безименния й пръст.
— Къде да денем всичко това? — каза Галя.
— Няма да го връщаме, я. — Светлана вече напълно се владееше.
— Какво ще кажем на майките си?
— Глупости. Ще го скрием при теб, тук има място. Ще се подновяваме постепенно, първо едно, после друго. Ти нали имаш спестявания, а аз на моята ще кажа: купувам на кредит. Най-важното — постепенно. Девизът на умерените и благонравните.
