Тези кавги Николай Николаевич предаваше в шеговита форма, като че ли искаше да покаже на дъщеря си заради какви дреболии могат близки хора да си тровят живота и колко е глупаво това.
Още повече, че тези дреболии постепенно му се отразяваха и за да сведе до минимум времето за семейни разговори, при които възникваха недоразумения и стълкновения, той започна да работи в къщи. Без да се отличава с педантизъм и акуратност, но все пак Николай Николаевич правеше изчисления и пишеше дълги формули в специален бележник и след свършване на работата обезателно го скриваше в чантата. Понякога той забравяше този бележник в института и тогава в къщи пишеше на ученическа тетрадка или на отделни листове. Сутринта събираше листовете и ги скриваше в бюрото — едно старинно писалище от монолитно червено дърво, в което беше монтиран малък огнеупорен сейф. Това, над което той работеше, не подлежеше на разгласяване.
При най-малък признак, че нервите на майката са опънати, а следователно атмосферата в къщи се нажежава, Галя отиваше в стаята си, лягаше в леглото и четеше.
До запознаването си със Светлана Сухова тя в същност нямаше приятелка, едно, че не беше общителна, и друго, че майка й постоянно й втълпяваше да избира познатите си, макар че Олга Михайловна не можеше да обясни какви да бъдат те.
Дружбата й със Светлана се основаваше на рязката разлика в темпераментите.
Избухлива и незлоблива, язвителна и добродушна, но винаги пряма и настойчива Светлана порази въображението на тихата, уравновесена, свикнала да обмисля всичко Галя. Те бързо се сприятелиха и от само себе си се установи водещата роля на Светлана във всичко, освен в училище. Тя ръководеше и наставляваше. Галя, която беше изпитала в пълна степен родителския гнет, не заслужаваше такава съдба, но въпреки всичко на нея й се харесваше да се подчинява на Светлана. Вероятно тя вече беше добила навика винаги да бъде ръководена от някого. Освен това, както твърди съвременната наука, във всеки колектив, макар и от двама човека, обезателно един трябва да води. На Галя никак не й подхождаше ролята на водач.
Светлана научи на много неща своята приятелка, в това число да не разказва на майка си всичко. Това много помогна на Галя, особено когато донесе нещата, изпратени от Пиетро Матинели. Галя обясни, че един италианец, който работи в химкомбината, е донесъл от Италия и продал на Светлана всичко това. Трябвали му пари за покупки на сувенири за роднини и приятели, тъй като си заминавал за Италия. Светлана за половин година спестила пари и покупката не е много скъпа, някакви си шестдесет рубли.
Олга Михайловна още преди три години беше пожелала да поговори с новата приятелка на дъщеря си. Галя доведе Светлана в къщи и Олга Михайловна я прие в столовата на чаша чай. „Малко е шумна, но ми се струва, че момичето не е лошо“ — заключи Олга Михайловна, когато Светлана си отиде. Изборът на Галя беше одобрен. А Светлана каза на Галя следното: „Много е важна майка ти, но според мен е късогледа…“
Дори и в краткото описание на семейство Нестерови ще бъде пропуск, ако не кажем как се разглеждаше от родителите въпроса за омъжването на Галя.
Тя караше двадесет и първата си година. Тъкмо на тази възраст самата Олга Михайловна се омъжи за Николай Николаевич… Що се отнасяше до дъщерята, Олга Михайловна категорично определи: Галя ще се омъжи след като завърши университета и започне работа. Второто задължително условие: мъжът и трябва да бъде неин връстник, а ако бъде по-голям, то не повече от пет години.
От това можеше да се заключи, че Олга Михайловна считаше своя брак далеч от този идеал.
Николай Николаевич не се интересуваше от този въпрос. Той изрази по следния начин своето мнение: „Да става каквото ще“. Това беше перифразиран цитат от „Храбрият войник Швейк“ на Хашек.
Глава 9
Брокман е намерен
По-нататъшното стоене в Африка стана безсмислено. Михаил събра достатъчно сведения, за да представи в Центъра обективен доклад за положението в португалската колония, където, се намираше. Брокман замина за Европа, следователно Михаил нямаше вече и лични интереси в Африка.
Срокът на договора свършваше след осем месеца, но той сметна, че е изработил дадения му аванс, а втората половина, която трябваше да преведат в банката, отказа да получи.
Но да замине колкото се може по-скоро, да избяга — се оказа сложна работа. Много място би ни отнело да разказваме за това, но, така или иначе, в един есенен ден Михаил се добра до Танжер. А оттам вече не беше трудно да се прехвърли в Европа.
Най-напред се отправи към Париж, за да се види с Дон.
Михаил не смяташе да се задържа тук даже за един ден — ще мине към Дон, за да го помоли да продължи търсенето на Брокман, а оттам — направо в Центъра. Наложи се обаче да промени плана си.
Направо от гарата той взе такси и отиде в бара на Дон — още с влизането си разбра, че приятелят му има много важни новини. Дон повдигна високо рижите си вежди, поздрави го доста церемонно и с жест му посочи да мине през вратата зад бара. Зад тази врата имаше малък коридор, който водеше към кантората на Дон. Михаил не чака дълго.
Дон се появи и заговори с несвойствен за него маниер — още от прага започна да задава въпроси.
— Оттам ли идваш?
— Да.
— Видя ли го?
— Видях го.
— Чете ли вестниците?
— Английски и френски — не.
— Имахте ли някакви особени акции?
— Една операция в джунглата.
— Брокман участвуваше ли в нея?
— Да. Ранен е.
— В ръката?
— Да. А ти откъде знаеш всичко това? — на свой ред зададе въпрос Михаил.
— Трябва да четеш вестници. От джунглата с въртолет ли го измъкнаха?
— Да, него също.
— Така, значи всичко съвпада. Но трябва да се провери все пак.
— Кажи, за бога, какво съвпада, какво трябва да се провери?
— Ръководителите на въстаниците са дали интервю пред журналисти. Вестниците писаха, че се готви покушение срещу тях.
— Какво ти покушение, когато там се води истинска война!
— Е, това може да се нарече и другояче. Нека бъде диверсия.
— Но какво общо има тук Брокман? — Точно такъв въпрос беше задал Михаил на Дон още при първите разговори за Брокман.
— Вестниците писаха, че групата диверсанти е била образувана от професионални наемни убийци. Даже публикуваха портретите на двама от тях, но не и на Брокман. Той беше в тази група.
— А какво трябва да се провери?
— Писаха, че всички тези момчета работят за службата, в която работим и ние с тебе.
— Ето какво било…
— Това е само предположение.
— А как можем да проверим?
Дон сложи лявата си ръка на сърцето.
— Позволи ми, моля те, да не ти казвам всичко.
— В нашата работа важи правилото — колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — каза Михаил.
— Невинаги е така, но в случая си прав.
— И дълго ли трябва да се проверява?
— Дай ми поне една седмица.
— Аз няма къде да бързам.
— Ти, между впрочем, можеш сам да провериш в службата — оправдавайки се, каза Дон.
— Няма да ме допуснат в кухнята. — Михаил загаси цигарата в пепелника и стана.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не. Ще си отида тихичко в хотела, ще наема по-топла стая и ще легна да спя. Ще ти се обадя по телефона.
… След четири дни Дон съобщи, че Брокман (разбира се, под друго име) влиза в състава на една група, която действува по задачи на Центъра. — Нещо повече, Дон установил, че Брокман е излетял от Париж за един град, който се намира близо до главната квартира на Центъра. Михаил се отправи за там.
След един ден той направи пред Монаха, своя началник, устен доклад. Монаха, след като изслуша встъплението, го прекъсна:
— Напишете всичко това. Не се впускайте в подробности. Обрисувайте общата картина, която сте видели.
Михаил направи писмен доклад. Монаха го прочете и каза:
