— Добре. Заемете се с предишните си задачи, а след това ще видим.
Както Михаил предполагаше, отново го натовариха със скучната за разузнавача работа, която имаше даже не аналитичен, а статистически характер. Осем часа на ден той се трудеше с неинтересните, раздути и романизирани донесения на обширната агентура на Центъра, измъквайки от купищата словесна плява редки зърна полезна информация. Утешаваше се, че зърната истина ще са полезни не само на тукашния му началник.
Положението в Центъра си оставаше неспокойно, като виждаше, че Себастиян го контролира, Монаха ставаше раздразнителен. Лошо прикриваното взаимно недоброжелателство се превърна в открита вражда. Търпяха се един друг по силата на служебната необходимост.
Наскоро беше станал инцидент с един агент, на когото Центърът беше възложил особено важна мисия в една от страните на социалистическата общност. Това стана по вина на Себастиян, който беше снабдил агента с явки, провалени още преди една година. Монаха беше предвидил опасността и предупреди, но Себастиян настоя за изпращането, в резултат на което Центърът си имаше големи неприятности. След случилото се Себастиян реши на всяка цена да се реабилитира, но тъй като по характер беше злобен човек, той си избра начин, който напълно му съответствуваше. Започна дълга кампания за проверка на сътрудниците на Центъра — без изключения за когото и да било. Веднъж в състояние на служебен екстаз той каза на Монаха, че някой от сътрудниците играе двойна игра и той, Монаха, явно не дооценява опасността от това положение. Тогава Монаха му отвърна язвително: „Може би подозирате и мен?“ Себастиян скри обидата и след известно време написа рапорт до висшето началство, в който рязко осъждаше шефа за понижената бдителност. Но началството погледна на рапорта иначе. Изкараха и двамата на тепиха и попитаха Себастиян право в лицето: не иска ли той да заеме мястото на шефа си? Приключи се с това, че им предложиха да поддържат помежду си нормални служебни отношения. Идеята на Себастиян за допълнителна проверка на лоялността на сътрудниците обаче одобриха. (Веднъж на чашка коняк Монаха разказа това на Михаил.)
Себастиян разработи комплекс от мероприятия и пристъпи към осъществяването му. По отношение на Михаил Тулев той имаше особен метод. Веднъж например той извика Михаил в кабинета си и му показа една снимка: пред входа на КГБ на площад „Дзержински“ стои Бекас-Павел Синицин.
— Ще познаете ли приятеля си? — попита Себастиян с бодър тон.
Михаил взе снимката, поогледа я и спокойно каза:
— Това е Бекас.
— А сградата също ли ви е позната?
— Вероятно е Комитетът за държавна сигурност в Москва.
— Какво ще кажете за Бекас?
Дори да не знаеше за блестящите монтажни способности на главния фотомайстор на Центъра Теодор Шмид, Михаил пак не би се поддал на провокацията. Фотомонтажът беше добър, но Себастиян не бе забелязал една подробност: на снимката Павел-Бекас беше облечен с панталоните и куртката, които носеше тук, в Центъра. И после, това беше доста груба работа: за какъв дявол съветският контраразузнавач Павел Синицин (Бекас) ще се фотографира или ще позволи на някого да го фотографира на фона на сградата на КГБ?
— Искате ли да ви кажа откровено? — попита Михаил, като се наклони към Себастиян.
Онзи се отдалечи.
— Нещата са много по-сериозни, отколкото вие смятате. Аз винаги съм казвал: Бекас е подставено лице.
Себастиян разсъждаваше правилно, но бедата беше там, че той самият и вярваше, и не вярваше в това. Не беше сигурен.
Михаил замълча и Себастиян беше принуден да повтори въпроса си:
— И така, какво ще кажете за снимката?
— Теодор Шмид е прекрасен майстор, повече няма какво да се желае.
Себастиян потръпна. Бързо взе снимката и я сложи в джоба.
— Не смятайте другите за по-глупави от себе си — важно каза той.
— Но вие погледнете снимката както трябва. Обърнете внимание как е облечен Бекас.
Себастиян не погледна снимката и разговорът приключи.
По друг начин трябваше да бъде проверен Михаил на територията на Съветския съюз, но за това той разбра много по-късно…
Времето му минаваше бавно. Внимателно и упорито той търсеше следите на Брокман. Михаил имаше познати почти във всички отдели, но да се правят справки за когото и да било по заобиколен начин, а още повече открито в Разузнавателния център не се разрешаваше, особено при сегашната атмосфера.
Случи се едно събитие, което беше приятно за болшинството сътрудници в Центъра: Себастиян беше извикан отвъд океана и, както говореха, задълго. Предполагаха, че е отишъл в ЦРУ за повишаване на квалификацията. Дали беше така, или не, но почти всички се радваха, особено Монаха. Не беше трудно да се досетят защо.
Заминаването на Себастиян за Михаил беше добре дошло.
На другия ден Монаха го извика — не в служебния кабинет, а в къщи. Монаха не му предложи коняк, както обикновено, а и самият той беше трезв. Посочи на Михаил креслото, седна срещу него, запуши и попита:
— Между впрочем, спомняте ли си момъка, с когото ви размениха?
— Разбира се — каза Михаил.
— Казва се Владимир Уткин. Той и досега е там. Легендата се оказа доста надеждна.
Михаил не можа да разбере смисъла на тези думи, защото Монаха зададе нов въпрос:
— Този ваш Бекас може ли да убие човек?
За да спечели време и да скрие своето учудване, Михаил позабави отговора си.
— Вече позабравих за него — произнесе той замислено. — Отдавна беше.
— И все пак… — настоя Монаха.
— Ако помните историята му…
— Помня — живо го прекъсна Монаха.
— Убил е часовия при бягство от колонията. Но изобщо Бекас е принципно против убийствата. Той е професионален крадец. Убил е по необходимост.
— Смятате, че няма да се съгласи?
— Вероятно няма.
— Ами ако го заплашим?
— Да го предадете на милицията за онова убийство? — учудено попита Михаил.
— Да.
— Вече използувах веднъж този шантаж.
— Можем да го повторим.
Михаил не очакваше Монаха да разкрие изведнъж всички подробности около замисления или замислящия се план. Реши обаче да опита:
— Зависи от обстоятелствата. Бекас не е прост, действува обмислено.
— Става дума за обикновено убийство.
— Необходим е стимул.
— Пари ще получи.
— С тях трябваше да започнете.
— Добре, пак ще говорим за това — завърши Монаха. — Аз ви повиках за друго.
Стана, разходи се по дебелия мек син килим от единия до другия ъгъл и каза:
— Утре ще ви запозная с един наш сътрудник. Той е роден в Русия, но на пет години попаднал в Германия и след това останал на Запад. — След малка пауза продължи: — Ще проверите до каква степен владее руски език. Ако има пропуски, ще предложите какво да се направи, за да може да говори на съвременен руски език. Това първо. Второ, в продължение на два месеца ще го научите да живее и мисли като съветски гражданин. — Михаил леко се усмихна и Монаха веднага забеляза: — Не се усмихвайте… Впрочем вие сте прав. Ще направим ето какво. Учението ще бъде по-ефективно, ако двамата живеете заедно. Да, да, точно така. Надявам се, че нямате нищо против?
Оставаше да е против!
— С най-голямо удоволствие.
Монаха каза:
— Вие започнахте да се вкисвате на сегашната си работа. Сега ще стане по-весело.
Още същата седмица Монаха отново извика Михаил и пак в къщи. Това значеше много: най-важните работи на Центъра Монаха решаваше в къщи. Задължително се спазваше винаги следното правило: поканеният трябваше да се вмъкне във вилата на Монаха незабелязано, никой не биваше да го види. Това приличаше на игра, но все пак имаше известен смисъл. По този начин Монаха запазваше себе си и своите изпълнители от всевиждащото око на Себастиян.
Декемврийската вечер беше тъмна и студена. Валеше дъжд, примесен със сняг. Във вилата на Монаха, разположена сред голи дървета и отдалечена от другите постройки наоколо, не светеше нито един прозорец. Михаил по околен път влезе откъм градината, прехвърли се през двуметровата желязна ограда и закрачи по калната пътечка към входната врата на кухнята, натисна копчето на звънеца. Отвори му самият Монах: вероятно слугата беше освободен за тази вечер.
