— Ще предам думите ви на Брокман — обеща Михаил.
— Това не ме вълнува — бързо прошепна преследвачът. Михаил забеляза, че той си има някакво достойнство.
— Ами ако ей сега позвъня в полицията?
Преследвачът отговори, без да се замисля:
— Не ви съветвам. За какво ще се пъхате в чужда работа? Излишни грижи.
Да се благодари и на това, че те не смятаха да стоварват вината за готвеното убийство на него, Михаил. Той попита:
— Какво още ще ме посъветвате?
— Ако питате сериозно, по-добре е да заминете оттук. За какво ви е той? Вие не сте приятели.
— Откъде знаете толкова много?
— Все нещо знаем.
Моментът беше подходящ и Михаил пристъпи към изпълнение на своя план.
— Услуга за услуга — каза той миролюбиво. — Аз имам една молба към вас. Но хайде да отидем в бара, ако нямате нищо против.
Мършавият се усмихна.
— Такъв разговор повече ми харесва.
Те седнаха на масичката в ъгъла — в залата нямаше никой.
— Да си поръчаме ли нещо? — предложи Михаил.
— Не, аз не пия, когато съм на работа.
— Разумно е. Да се запознаем.
— Приятелите ме наричат Чарли.
— Аз съм Мишел.
— Много ми е приятно. И така, за какво ще говорим?
— Вие казахте, че сега сте на работа.
— Да, точно така.
— Но нали вие не сте държавен служител?
Разговорът се водеше като между двама приятели, които си разменят реплики от нямане какво да правят, просто да убият времето. При последната забележка на Михаил Чарли се разсмя.
— Точно така, не съм държавен.
— Значи работите за частно лице.
— Вие като че ли четете отнякъде.
Михаил отдавна беше забелязал, че простотата и убеждението при подобни случаи действуват на повечето хора предразполагащо. Като поразгледа своя събеседник отблизо, той прецени, че с ум не блести. Можеше да вземе юздите в свои ръце.
— В тази бележка е написано името на вашия господар.
Против очакванията, Чарли не се учуди. Оказа се, че и той може да разсъждава просто, на което се и надяваше Михаил, като пусна пробната топка. Чарли каза:
— Ясно, Брокман се е раздрънкал.
Михаил каза направо:
— Къде е сега Алоиз?
— А вас какво ви интересува?
Михаил стана сериозен.
— Как мислите, Чарли, за какво стърча тук с Брокман?
— Не е моя работа.
— Трябва да намеря Алоиз, а Брокман не знае даже сегашното му име.
Чарли малко се смути от такъв неочакван обрат.
— Нещо не разбирам… Вие познавате ли се с Алоиз?
— Бях познат преди двадесет и пет години, а след това изчезна от погледа ми.
Смущението на Чарли се смени с израз, който показваше: „А ние какво ще спечелим от това?“ Но той мълчеше и Михаил откри картите си.
— Кажете ми презимето на Алоиз и къде се намира сега. Ще ви дам за това петстотин долара и обещавам — на никого ни дума. С приятеля, който сега дежури на улицата, вие навярно не делите нито пари, нито…
— Стоп — тихо го прекъсна Чарли. — Парите у вас ли са?
— В стаята. Сега ще ги донеса.
— Ще заминете ли днес?
— Незабавно. Но при едно условие: не закачайте Брокман в близките дни, за да бъда вън от подозрение.
— Но ние нямаме намерение да го премахваме. Той ни е нужен жив засега.
— Това е по-добре.
Като си даде вид, че не бърза, Михаил запали цигара и бавно се качи на втория етаж. Преследвачът остана на масата.
На почукването Брокман не отговори веднага. Наложи се да почука втори път.
— Кой е?
— Аз.
Михаил влезе и бързо каза:
— Приготвяй се.
— Къде?
— В двора е колата на управителя на хотела, светъл ситроен. Ще легнеш на пода отзад.
— Какво си намислил?
— Трябва да изчезваме оттук. Ще минеш през бара, след това през служебния вход към двора.
— Колко време имаме?
— Обличай се бързо. Вещите не взимай.
У Брокман веднага се върна увереността в себе си.
Той попита с делови тон:
— Всичко ли си обмислил?
— Сега ще видим. Аз ще седя в бара с един от тези тъпанари. Вторият е на улицата. Слизай бързо.
В стаята си Михаил бързо прибра куфара, облече си палтото, излезе, заключи и слезе в бара. Чарли седеше на масичката с лице към входа. Трябваше да го премести, за да не види Брокман, като излиза.
Като постави куфара на паравана, Михаил помоли бармана да направи сметката, като прибави още два коняка. Барманът започна да смята. Чарли въпросително гледаше към тях. Михаил го повика с пръст. Когато дойде, Михаил го попита няма ли нищо против да пийнат на прощаване. Онзи не беше против.
Михаил се разплати, взе чашките и тръгна към масата пръв. Той седна на мястото на Чарли, така че Чарли беше принуден да седне с гръб към входа на бара и вратата, водеща към двора.
Тъкмо в този момент се появи Брокман. Михаил веднага извади от джоба си бележник и започна бавно да отброява банкноти от по петдесет долара. След това, като ги закри със салфетка, ги бутна към Чарли.
— Запомнете — каза онзи, скривайки парите, — Алоиз живее в Париж, в хотел „Савоя“, под името Грифитс.
Пиха. Михаил стана.
— Благодаря.
— Моля.
— Ще отида да си платя хотела — каза Михаил. — Наглеждайте куфара ми.
Този път усмивката на Чарли не се стори на Михаил противна.
Михаил плати само за себе си, като в същото време си помисли, че ще се наложи собственикът на хотела да претърпи загуба заради Брокман.
След това се сбогува с Чарли и отиде при колата в двора.
… Всичко мина отлично. След като оставиха колата при собственика на хотела в Берн, Михаил и Брокман се разделиха на цюрихското летище. Същата вечер Брокман отлетя за Дюселдорф. Михаил пренощува в Цюрих. Те не трябваше да се появяват в Центъра заедно. Освен това на Михаил му оставаше неизпълнен последният пункт от плана.
… На другия ден в седем часа вечерта Михаил слизаше по стълбичката на самолета на парижкото летище Орли, а в осем без четвърт позвъня от едно кафене в града на Дон.
Дон веднага дойде. Като разбра, че Тулев няма да го вика за нищо така бързо, той не зададе никакви въпроси за здравето, а направо попита:
— Какво трябва да направя?
— Колко е оттук до „Савоя“ пеша?
— Около десет минути.
— Моля ти се, отиди и разбери дали е още жив мистър Грифитс.
Да обяснява на Дон, че това трябва да направи много внимателно, не беше необходимо.
Той се върна след половин час.
— Там е. Номер седемнадесети, втори етаж. Сега при него гостува малка компания.
Михаил каза с облекчение:
— Така-а. — Замълча, като се облегна на масата и погледна Дон в очите. — Това, за което ще те помоля, може да ти се стори нечестно отстрани.
— Но аз не гледам отстрани — възрази Дон. — По-добре не губи време.
— Знаеш ли как да се обадиш в Интерпол?
— Ще науча.
— Ето какво трябва да им съобщиш: човекът, който се представя за Грифитс, е в същност отдавна търсеният престъпник Гюнтер Хофман. Те веднага ще разберат.
— Това ли е всичко?
— Да.
— Как се изплаших!
— Нали, все пак анонимно позвъняване!
— Добре, добре — каза Дон. — Поседи тук, аз ще отида да се обадя.
Михаил не беше изпушил още цигарата си, когато Дон се появи в кафенето.
— Всичко наред ли е? — попита Михаил.
— Страшно са благодарни.
Михаил през масата потупа Дон по рамото.
— Благодаря ти.
Дон се намръщи — много важно, намерил за какво да благодари.
— Не ти ли трябвам повече?
— Ти винаги ми трябваш — много сериозно каза Михаил.
При такива случаи Дон се смущаваше.
— Е хайде, аз тръгвам, в бара сега е най-претъпкано.
Те се сбогуваха. Михаил гледаше подир Дон, докато не хлопна вратата след него. Поседя още двадесетина минути, след което се отправи към „Савоя“ и пристигна тъкмо навреме: до входа бяха спрели две полицейски коли. От тях се изсипа цяла тълпа: трима се скриха във входа на хотела, трима останаха на тротоара до входа.
