Да, някой може да каже, че рязката промяна в отношението на Михаил към убиеца на баща му е неочаквана. Михаил също би могъл да премине през онези кръгове, които завъртяха Брокман, но той достатъчно дълго и непосредствено беше наблюдавал средата, в която се формират човекоподобни създания, прилични на Брокман, почувствува върху себе си нейната разложителна сила и затова изпитваше милосърдие към тези, които или поради слаб характер, или поради стечение на обстоятелствата станаха сляпо оръдие на злата воля. В същност Брокман връщаше на света това, което беше получил от него. Казано е: „ще ти отвърна със същото“… Библейските истини са като тоягата — винаги с два края… Фарисеите-моралисти, смятащи се за изразители и хранители на най-свободния, най-християнския, най-възвишения дух на земята и обществото, ще въстанат срещу такава трактовка, но Михаил знаеше добре истинската цена на проповедите на апостола, които се изплащат по същия параграф, в който са начислени и разходите за реклама. Той знаеше, че е прав…
Михаил стоеше до прозореца и видя връщащия се Брокман. Той едва накуцваше. След минута на вратата се почука, Брокман влезе и, сядайки, каза:
— Рано излязох, кракът ме боли.
— Върви си легни, с това шега не бива. Полежи два-три дни — посъветва го Михаил.
— Да… Какви са ти плановете?
Преди да отговори, Михаил погледна през прозореца. Единият от преследвачите, мършавият, беше там.
— Трябва да прескоча до Берн, да изясня нещо с банката.
— Напускаш ме значи? — тъжно каза Брокман.
— Довечера ще се върна. А ти, за да не скучаеш, повикай доктора. Той като че ли обожава коняка. Ще поиграете на карти.
— Благодаря за съвета. Така и ще направя.
След като изпрати Брокман до неговата стая, Михаил се облече и излезе от хотела. Преследвачът го забеляза, но не тръгна след него…
Пътуването до Берн не бе само за проверка. За всеки случай той изтегли остатъка от сметката си в банката и по този начин скъса последните нишки, свързващи го с Швейцария.
След като пренощува в хотела на Цайххаусгасе, на следващата сутрин Михаил се върна в Гщад.
Около техния хотел дежуреше муцунестият тип със сивата велурена шуба.
Михаил попита портиера:
— В стаята си ли е номер двадесети?
Портиерът погледна полицата с ключовете:
— Да, тука е.
Михаил се качи на втория етаж, почука на вратата на Брокман от приличие и, както винаги, веднага я блъсна, но вратата беше заключена.
— Кой е? — чу той разтреперания глас на Брокман и помисли: „Вероятно е с момиче“.
— Аз съм. Извинявай.
Ключът в ключалката се завъртя, щракна езичето на бравата.
— Влизай.
Михаил не искаше да повярва на очите си: Брокман, сам, посред бял ден седеше заключен в стаята!
— Защо се забави толкова? Къде беше? — попита Брокман с такъв тон, като че ли Михаил беше длъжен да се отчита за всяка своя крачка.
— Работата ме задържа. Защо си се заключил? — Михаил се помъчи да скрие, че забелязва необикновения израз на лицето на Брокман, нервност, която се чувствуваше в погледа и жестовете му.
Брокман отиде на пръсти до прозореца, но застана не срещу него, а отстрани, до събраните на едри дипли плътни щори. След това, като погледна през процепа между щорите и черчевето на прозореца, повика с пръст Михаил.
— Ела тук.
Михаил застана до него.
— Погледни — каза Брокман, като му отстъпи мястото.
На противоположния тротоар се разхождаше муцунестият.
— Нищо особено не виждам — каза Михаил. — Какво ми показваш?
— Този, с велура, виждаш ли го? — попита Брокман.
— Е, и какво?
— Не си ли забелязал нищо досега?
— И през ум не ми е минавало…
Брокман седна на кревата.
— Този младеж от вчера се мотае тук.
Михаил също се отдалечи от прозореца, запали цигара.
— А тебе какво те засяга?
— Неслучайно се мотае — злобно каза Брокман.
— Смяташ, че се интересува от теб?
— Всичко е възможно…
— Тогава излез и си изясни отношенията.
— Имаш много здраве! Ако е за мен, няма да се споразумеем. — Брокман си погледна часовника.
— Имаш ли оръжие? — попита Михаил.
— Имам, но за какво ми е? Зная как стават тези неща.
Нямаше смисъл да разубеждава и успокоява Брокман.
В главата на Михаил зрееше една идея.
— Ето какво — каза Брокман вече успокоен. — Говорих със собственика на хотела, той обеща да помогне. Наблизо, на около десет-петнадесет километра, има малко летище. Оттам може да се излети за Женева или Цюрих. Ако той уреди, ще ми помогнеш ли?
Михаил гледаше в стената и мълчеше. Брокман казваше истината: от прозореца на влака Михаил видя близо до Гщад самолетна площадка и на нея спортен самолет.
— Ще видим — разсеяно отговори Михаил.
— Страхуваш се значи? — Брокман поклати глава. — Има за какво.
Михаил мълчеше.
— Трябваше да си набавя ризница, но все си мислех, че няма да ми потрябва — каза Брокман.
— Да, с ризница е по-спокойно — съгласи се Михаил.
— Пистолет и ризница — това са надеждни приятели. Най-верните. — В гласа на Брокман имаше горест. — По-верни от всички живи приятели.
„Късно си се сетил“ — помисли Михаил, но каза съвсем друго:
— Стоманената каска и бронираният автомобил също са надеждни приятели. А също така коняка… Няма ли да си пийнем?
— Не, не искам.
Михаил стана.
— Ще отида в бара.
Той излезе. Крачейки по дебелия пружиниращ килим, той чу щракането на ключа — Брокман заключи вратата след него.
Но той не отиде направо в бара. Най-напред се отправи към собственика на хотела, в работния му кабинет. Като изчака да освободи стаята един от служителите, Михаил попита дали не може да получи една кола, за да отиде до Берн. Собственикът помисли и каза, че може да се уреди — ще му даде своята кола. Тогава Михаил помоли да му разреши да остави колата в Берн — ще я намерят при хотела на Цайххаусгасе. Той, разбира се, е готов да заплати колкото е необходимо. Собственикът погледна към тавана, помълча и назова сумата. Михаил сложи парите.
— Много ви моля — каза той, — нека след четвърт час колата да бъде в двора.
— Добре. Ще изпратя Жорж в Берн да я прибере.
На Михаил му беше все едно кого ще изпратят в Берн. Той плащаше на собственика на хотела.
Слизайки в бара, Михаил видя до стойката мършавия — купуваше си цигари — и отбеляза: значи тук е организирана сигурна блокада. Съдейки по всичко, Брокман не би могъл да я разкъса.
Той изпи чаша скъп коняк. Барманът се отнасяше към Михаил почтително, тъй като клиент, пиещ такъв коняк, е достоен за уважение. Михаил не гледаше преследвача, но чувствуваше върху себе си неговия поглед. Според идеята, която назряваше у Михаил, той трябваше да установи контакт с преследвача, но чувството му подсказваше, че не бива да изпреварва събитията. Те можеха сами да проявят инициатива, така щеше да бъде по-добре…
В коридора с цветните стъкла, които толкова се харесваха на Михаил, той чу зад гърба си бързи крачки и се зарадва.
Преследвачът го догони в хола до входа.
— Извинете, само две думи. — Преследвачът говореше на френски, гласът му беше тънък, нежен.
— Какво има? — Михаил се спря.
— Вие сте приятел на Брокман? — Той премина в шепот, но Михаил нямаше намерение да шепне и каза високо:
— Заедно пристигнахме тук.
— Това зная — прошепна преследвачът. — Говорете, моля, тихо, там е портиерът.
Михаил понижи глас, но отговори грубо:
— Нямам какво да говоря с вас.
Мършавият, който беше по-нисък от Михаил с половин глава, го докосна с кутрето за рамото.
— Още две думи.
Михаил си дръпна с погнуса рамото и отстъпи крачка.
— Говорете по-кратко. Нямам време.
— Съветвам ви да не придружавате Брокман. Нека се разхожда сам.
Михаил го измери с презрителен поглед, но стоящият пред него не обръщаше внимание на такива дреболии.
