Като изложи плана на по-нататъшните действия, Орлов освободи своите сътрудници и позвъня — за четвърти път този ден — в неврохирургическата болница. Свикан е консилиум. Прогнозата беше неутешителна: травмата на черепа е нарушила функциите на жизненоважни центрове и ако настъпи възстановяване, няма да е по-рано от три-четири месеца. Парализирани са крайниците. Светлана не вижда, не чува и не може да говори. Докато не се възстановят слухът, зрението и говорът, не може да се предсказва нищо.
Значи от първоизточника следствието не може да вземе сведения.
Към три часа следобед донесоха от фотолабораторията увеличен портрет на неизвестния възрастен мъж, снимката не беше на фокус, а при намален контраст той се беше повече сгърбил, но портретът беше годен за идентификация. Като взе от фототеката снимки на трима други мъже, сходни на този, Орлов се отправи към универмага.
Извикаха в кабинета на директора продавачките, които познаваха човека, посещавал Светлана Сухова. Орлов им показа четирите снимки и двете продавачки без колебание показаха снимката, направена от Алексей.
Сега трябваше да се установи дали този човек се е познавал със Светлана по онова време, когато е направена снимката, тоест към края на май — началото на юни. Светлана не можеше да говори, значи трябва да разпитат Галина Нестерова.
… Ако Орлов знаеше в какво състояние се намира Галина от момента, когато Вера Сергеевна, заливайки се със сълзи, й разказа по телефона за случилото се — той би отложил срещата поне за другия ден. Нормално е единствената приятелка на пострадалата да преживява нещастието. Но това, с което се сблъска Орлов, граничеше едва ли не с провал. След разговора с майката на Светлана Галина Нестерова не беше отишла в университета, отказала да закуси, не отговаряла на майка си, която след два неуспешни опита да поговори с дъщеря си я оставила в стаята и се оттеглила в спалнята си. Галина седеше в ниското кресло, опряла лакти на колене и скрила лице в дланите си. След като закуси, Олга Михайловна отиде до фризьорския салон, върна се, обядва, а Галина седеше все в същата поза. Часовникът би шест часа, а тя все седеше. Не беше чудно, че тя не можа да стане, когато при нея дойде изпратеният от Орлов оперативен работник. Тя не можеше самостоятелно да слезе долу — краката й бяха отекли. Помощникът на Орлов прие това за моментна слабост, иначе не би настоявал да се яви незабавно в управлението.
Като я видя да влиза в кабинета, Орлов стана да я посрещне и попита:
— Зле ли се чувствувате?
Галя не отговори. Орлов дръпна креслото близо до бюрото и я покани:
— Седнете, моля.
Тя послушно седна.
Орлов попита:
— В състояние ли сте да отговорите на няколко въпроса? Можем да отложим.
— Моля ви — каза Галина.
Орлов реши да действува по съкратената програма — да изясни най-необходимото.
— Погледнете тази снимка. Познавате ли някого?
Галина прехвърли една след друга четирите снимки.
Портретът от снимката на Льоша се задържа в ръцете й. Тя позна Виктор Андреевич.
— Този — безизразно и вяло промълви тя.
— Как се казва?
— Виктор Андреевич.
— Отдавна ли се познавате с него?
— От миналата година.
— При какви обстоятелства се запознахте?
— Той сам дойде при Светлана.
— Ухажваше ли я?
— Не, моля ви се…
— Как е фамилното му име?
— Ние не знаем.
— Искате да кажете, че и Светлана не го знае?
— Да.
Орлов разбра, че макар Алексей да беше дал снимката на Светлана преди една година, приятелките изобщо не бяха забелязали, че човекът на нея и някой си Виктор Андреевич са едно и също лице.
— Къде работи той?
— В Химкомбината. В лабораторията.
— А кой е този с вас на масата?
— Пиетро… Италианец…
— Как е презимето му?
На Галя й беше трудно да си спомни. Накрая се сети:
— Матинели.
— Турист ли беше?
— Той работеше в Химкомбината. Инженер.
— Често ли се виждахте?
— Той си замина на другия ден.
Галина със своите отговори не излизаше от рамките на въпросите — не й беше по силите.
— Не е ли идвал повече?
— Не.
— И писма ли не е пращал?
— Изпращаше. На Светлана.
— Тя показваше ли ви ги?
— Да.
— Какво пишеше в последното писмо?
— Смятал да идва.
— Кога?
— Струва ми се, вдругиден.
— Кога за последен път се видяхте с Виктор Андреевич?
— Преди три седмици.
— Той познава ли италианеца?
— Да.
— Благодаря. Отивайте си в къщи. Ще ви закарат.
Орлов извика друга кола и замина при Вера Сергеевна Сухова — той нямаше търпение да изясни дали Светлана е запазила снимката, подарена й от Льоша. Вера Сергеевна прерови всичко в стаята на дъщеря си и в своята. Снимката я нямаше.
В управлението Орлов се затвори в кабинета и два пъти прослуша магнетофонния разговор, а след това позвъни на генерал-майор Ганин. Генералът беше зает, помоли го да дойде след час. За да не губи време, Орлов се свърза с отдел „Кадри“ в Химкомбината и помоли да изяснят в коя лаборатория работи инженер на име Виктор Андреевич. Подир четиридесет минути съобщиха, че такъв човек няма нито в една лаборатория.
Тогава Орлов помоли да проверят целия личен състав на комбината. Това изискваше повече време, но Орлов предчувствуваше, че сред повече от три хиляди работници на Химкомбината няма да се намери Виктор Андреевич. Възможно е да се намери негов двойник — по име и презиме, но ще се окаже не този, когото търсят. И изобщо трябва да се предполага, че съвсем друго ще бъде името и презимето на човека от снимката на Льоша.
… Най-накрая генералът прие Орлов. Не беше необходимо двамата да излагат догадки по време на доклада. Независимо един от друг направиха един и същи извод: спецификата на това дело изисква веднага да се свържат с Комитета за държавна сигурност.
Глава 14
Уткин се събужда
След дълго бездействие Владимир Уткин най-после прояви активност — това стана през пролетта на 1972 година. По-рано той прекарваше отпуската си в къщи, макар че профкомитетът му предлагаше карта на юг. Пред топлото море той предпочиташе родната река и риболова по нея.
Този път той промени правилото и се отправи към морето, но не на юг, а на север, на Балтика, и не на море, а в големия град, и то в този, където живееше Мария, жената на Михаил Тулев. Ако вземем под внимание цялото поведение на Уткин, който не беше напускал родното място през последните години нито веднъж, този избор не беше случаен. Какво го беше привлякло не къде да е, а там, където е базата на бившия резидент на Разузнавателния център Тулев, където са останали хора, които го знаят и помнят?…
— Твоята Спяща красавица като че ли се е събудила — каза полковник Марков на Павел Синицин, като го извика по този повод във вилата, където обикновено се срещаха.
„Спящата красавица“ беше кодовото название на Владимир Уткин, което му беше присвоено по предложение на Павел.
— Време беше — каза Павел. — И как се появява?
— Отива в Прибалтика.
— От Мария ли се интересува?
— Не е изключено.
— Да не би нещо да не е в ред при Михаил?
— Там от време на време има сътресения. Проверяват…
— А тя за какво им е потрябвала?
— Кой ги знае? Всеки случай трябва да предупредим Мария, иначе ще се изплаши.
— Кога да замина?
— Веднага, буквално на минутата. Той е вече във влака.
Павел стана.
— Вземи си оръжие — каза Марков. — Не го изпускай от очи. Дявол знае какво са замислили.
— Дали не се е наканил да краде Сашко?
— Може би няма, но все пак ги предупреди да се пазят…
Павел пристигна в града осем часа преди влака, в който пътуваше Уткин. От Летището той позвъни на Мария по телефона, а в единадесет и половина вечерта беше при нея в къщи.
