— Обаче — тя дръпна напитката на Уил, преди той да успее да си я вземе — _не ми_ плати за това, че сложи ръката си върху задника ми. — Тя погледна всеки от нас право в очите. — Вярвам, че тримата ще уредите сметката му, преди да си тръгнете.

— Той… — Сим започна да пелтечи някакво извинение — не е… не е… искал… в тяхната култура тези неща са общоприети.

Тя забели очи и изражението й се смекчи.

— Е, при нашата култура пък един добър бакшиш е чудесен начин да поднесеш извиненията си. — Тя подаде на Уил напитката му, обърна се и си тръгна, като подпря празния поднос на хълбока си. Наблюдавахме я как се отдалечава и всеки от нас беше потънал в собствените си мисли.

— Забелязах, че си е върнал пръстените — отбелязах накрая.

— Снощи изигра една блестяща игра на басат — обясни Симон. — Направи две поредни удвоявания и разби банката.

— За Совой! — Уилем вдигна калаената си чаша. — Нека късметът да му позволи да продължи обучението си, а на нас — да продължим да пием. — Отвърнахме на тоста и отпихме, а след това Уилем ни върна към предишния ни разговор. — Възможностите, които ти остават, са Килвин и Елкса Дал. — Той вдигна два пръста.

— А какво ще кажете за Елодин? — прекъснах го аз.

И двамата ме погледнаха безучастно.

— Какво за него? — попита Симон.

— Изглежда доста свестен — отвърнах аз. — Не мога ли да се поучавам при него?

Симон избухна в смях. Уилем също се ухили.

— Какво? — попитах аз.

— Елодин не преподава нищо — обясни Сим. — Освен може би „Чудатост за напреднали“.

— Все нещо трябва да преподава — протестирах аз. — Нали е магистър?

— Сим е прав. Елодин е стегнат. — Уил почука с пръст отстрани на главата си.

— Смахнат — поправи го Симон.

— Смахнат — повтори Уил.

— Наистина изглежда малко… странен — потвърдих аз.

— _Бързо_ схващаш нещата — сухо рече Уилем. — Не е чудно, че успя да влезеш в Арканум на такава невръстна възраст.

— Успокой се, Уил, той е тук едва от един цикъл. — Симон се обърна към мен. — Преди около пет години Елодин беше ректор.

— Елодин? — не можах да скрия недоверието си. — Но той е толкова млад и… — Не довърших, защото не исках да кажа първата дума, която ми дойде наум — _„луд“_.

— … блестящ — довърши изречението ми Симон. — И не е толкова млад, като се има предвид, че е бил приет в Университета, когато е бил едва четиринайсетгодишен. — Симон ме погледна. — Бил е завършен арканист на осемнайсет. После е останал тук за няколко години като гилер.

— Гилер ли? — прекъснах го аз.

— Гилерите са арканисти, които остават в Университета — обясни Уил. — Голяма част от преподавателската работа се върши от тях. Познаваш ли Камар от Рибарника?

Поклатих глава.

— Един такъв висок, дето все изглежда уплашен. — Уил закри с длан едната половина на лицето си. — Има само едно око?

Кимнах сериозно. Беше трудно да не забележиш Камар. Лявата страна на лицето му представляваше плетеница от белези, които се разпростираха във всички посоки и оставяха след себе си голи ленти, които минаваха през косата и брадата му. Носеше превръзка върху празното си ляво око. Той беше нагледен пример за това колко опасна може да бъде работата в Рибарника.

— Виждал съм го наоколо. Той завършен арканист ли е?

— Той е главният помощник на Килвин — кимна в отговор Уил. — Преподава сигалдрия на по-новите студенти.

Сим се прокашля.

— Та, както казвах, Елодин е бил най-младият студент, приеман в Университета, най-младият арканист и най-младият ректор.

— Дори и така да е — рекох аз, — трябва да признаете, че е малко странно той да стане ректор.

— Не и тогава — мрачно каза Симон. — Било е преди да се случи онова.

След като не последваха разяснения, попитах:

— Онова ли?

— Нещо е станало — Уил сви рамене. — Не говорят за това. Заключили са го в грънчарската работилница, докато не си върнал разсъдъка поне отчасти.

— Не ми се мисли — рече Симон, като се размърда неспокойно на стола си. — Онова, което имам предвид, е, че всеки семестър няколко студенти полудяват, нали така? — Той погледна Уилем. — Помниш ли Слихт?

— Може да се случи на всеки от нас — мрачно кимна Уил.

За известно време настъпи мълчание, докато двамата отпиваха от напитките си. Исках да ги разпитам за подробности, но усетих, че темата е болезнена.

— Както и да е — тихо каза Сим, — чувал съм, че не са го пуснали да излезе от грънчарницата, а че сам е избягал.

— Няма арканист, който да струва поне толкова, колкото продаваната от него сол, когото някакъв затвор може да задържи — казах аз. — Това не ме изненадва.

— Някога бил ли си там? — попита ме Симон. — Мястото е така построено, че да задържи арканистите затворени. Всичко е направено от застъпващи се камъни. Решетки на вратите и прозорците. — Той поклати глава. — Не мога да си представя как някой би могъл да се измъкне дори да е магистър.

— Отклоняваме се от темата — твърдо настоя Уилем, като ни върна към онова, за което говорехме. — Килвин те е приел в Рибарника. Ако успееш да го впечатлиш, това ще бъде най-добрата ти възможност да станеш ре'лар. — Той изгледа и двама ни. — Съгласни ли сте с това?

— Така е — отвърна Симон.

Кимнах, но колелцата в главата ми вече се бяха завъртели. Мислех си за Таборлин Великия, който знаел имената на всички неща. Мислех си за историите, които Скарпи ми бе разказал в Тарбеан.

Не беше споменавал нищо за арканисти, а за хора, които познаваха имената.

Също така си мислех и за Елодин, магистъра на имената, и как бих могъл да се сближа с него.

> 45.

> Антракт — една кръчмарска история

По сигнал на Квоте Летописеца избърса върха на перото си и раздвижи китката си. Както беше седнал, Баст дълго се изтяга с извити над облегалката на стола ръце.

— Почти бях забравил колко бързо се случи всичко — замислено каза Квоте. — Това най-вероятно са първите истории, които някой някога е чувал за мен.

— В Университета все още ги разказват — отбеляза Летописеца. — Чувал съм три различни версии на урока, който си преподавал. Същото се отнася и за боя с камшик. Така ли са започнали да те наричат Квоте Безкръвния?

— Вероятно — кимна Квоте.

— Ако можехме да задаваме въпроси, Реши — притеснено рече Баст, — щях да те попитам защо не потърси Скарпи?

— Какво можех да направя, Баст? Да намажа лицето си със сажди и да организирам безстрашна спасителна акция посред нощ? — Квоте се засмя без веселост. — Те го отведоха по обвинение в _ерес_. Единственото, което можех да направя, беше да се надявам, че има приятели в църквата.

Квоте дълбоко си пое дъх, после го изпусна.

— Предполагам, че основанието ми едва ли може да се нарече достатъчно. Истината е следната — аз не живеех в история, а в реалността.

— Не мисля, че те разбирам, Реши — каза Баст объркан.

— Помисли за всички онези истории, които си чувал, Баст. Главният герой е малко момче. Родителите му са убити. Той е решен да си отмъсти. Какво следва?

Баст се поколеба, изражението на лицето му продължаваше да е объркано. Вместо него на въпроса отговори Летописеца:

— Той намира помощ. Хитра, говореща катерица. Стар, пропил се рицар. Луд отшелник в гората. Нещо такова.

— Точно така! — кимна Квоте. — Намира лудия отшелник в гората, показва се достоен и научава имената на всички неща — точно като Таборлин Великия. След това какво би направил той с помощта на тази могъща магия, която е на негово разположение?

— Намира злодеите и ги убива — сви рамене Летописеца.

— Разбира се — със замах изрече Квоте. — Чисто, бързо и лесно, като това да излъжеш. Знаем как завършва всичко, преди още да е започнало в действителност. Точно затова ни харесват историите. Те ни дават онази яснота и простота, която така ни липсва в действителния ни живот. — Квоте се наведе напред. — Ако това беше някоя кръчмарска история, пълна с полуистини и безсмислени приключения, бих ви разказал как всеотдайно съм се посветил на учене в Университета. Научил съм вечно променящото се име на вятъра и съм тръгнал да си отмъстя на чандрианите. — Квоте остро щракна с пръсти. — Толкова е просто. Но макар че от това щеше да излезе забавна история, тя нямаше да е истината. Истината е тази — оплаквах смъртта на родителите си в продължение на три години и болката, която изпитвах, се бе притъпила.

Квоте направи примирен жест с ръка и се усмихна напрегнато.

— Няма да ви лъжа. Понякога през нощта лежах, не можех да заспя и се чувствах отчаяно самотен в тясното си легло в Мюз. Тогава се задъхвах от толкова бездънна и празна болка, че имах чувството, че се задушавам. Понякога, когато видех майка, която прегръща детето си, или баща, който се смее заедно със сина си, в мен избухваше горещ и яростен гняв при спомена за кръвта и горящата плът.

— Но в живота ми имаше нещо повече от отмъщение — сви рамене Квоте. — Трябваше да преодолявам непосредствени и реални препятствия. Бедност. Липса на благороден произход. Врагове, които си създавах в Университета и които за мен бяха по-опасни от кой да е чандриан.

1 ... 75 76 77 78 79 80 81 82 83 ... 174

На этой странице вы можете бесплатно читать книгу Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown бесплатно.

Похожие на Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown книги

Unknown - Наталья - Прочее
Unknown - Кирилл - Прочее
o 3769f114e9750220 - Unknown - Прочее
Unknown - олеся - Прочее
Unknown - Лебзак Владимирович - Прочее
Unknown - Ирина - Прочее
Unknown - Елена Полозова - Прочее
Unknown - Лачуня - Прочее
i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
Звезда человеческого счастья - Z Катя - Прочее

Оставить комментарий