Елодин изкачи тичешком няколко стъпала, след това спря, обутите му в чорапи крака продължиха да се пързалят по гладкия мраморен под, а магистърската му мантия се вееше след него. После той повтори всичко отначало — няколко бързи крачки и след това дълго пързаляне с протегнати встрани за равновесие ръце.
Продължих да крача редом до него.
— Мислех, че магистрите биха намерили други, по-академични приложения за средствата на Университета.
Елодин не ме погледна. _Крачка, втора, трета, четвърта._
— Опитваш се да ме накараш да отговоря на въпроси, които не си задал.
_Плъзгане._
— Номерът ти няма да мине.
— Вие се опитвате да ме подмамите да задавам въпроси — посочих аз. — Така че реакцията ми изглежда съвсем справедлива.
_Крачка, втора, трета. Плъзгане._
— Тогава защо изобщо се занимаваш с мен? Килвин доста те харесва. Защо не закачиш своята звезда в неговата каруца?
— Мисля, че знаете неща, които не мога да науча никъде другаде.
— Неща като например?
— Неща, които искам да науча, откакто за пръв път видях някой да вика вятъра.
— Името на вятъра, така ли? — повдигна вежди Елодин.
_Крачка. Втора. Трета._
— Това е трудно.
_Плъзгане._
— Какво те кара да мислиш, че знам нещо за това как се вика вятърът?
— По метода на елиминирането — отвърнах аз. — Нито един от останалите магистри не прави такива неща, така че това трябва да е вашето поле на действие.
— По твоята логика аз също би трябвало да се занимавам и с танцуване на солинада, ръкоделие и конекрадство.
Стигнахме до края на коридора. Докато се пързаляше, Елодин почти събори един огромен широкоплещест мъж, който носеше книга с дебела корица.
— Моля за извинението ви, господине — каза той, макар да беше очевидно, че грешката не е негова.
— Тимъти — посочи го с дългия си пръст Елодин. — Ела с нас.
Елодин ни поведе през няколко по-къси коридора, докато накрая стигнахме до една тежка дървена врата с плъзгащ се панел на нивото на очите. Елодин го отвори и надникна вътре.
— Как е той?
— Тих — отвърна едрият мъж. — Не мисля, че е спал много.
Елодин натисна дръжката на вратата, след това се обърна към широкоплещестия мъж и лицето му стана строго.
— Заключили сте го вътре?
Мъжът беше с цяла глава по-висок от Елодин и вероятно тежеше два пъти повече от него, но когато магистърът по чорапи го погледа гневно, кръвта се оттегли от лицето му.
— Не аз, магистър Елодин. Това е…
Елодин го прекъсна с остър жест:
— Отключи я.
Тимъти затършува в една връзка с ключове.
Елодин продължи да го наблюдава втренчено.
— Алдер Уин няма да бъде затварян. Той може да влиза и излиза когато пожелае. В храната му няма да слагате нищо, освен ако той самият изрично не го пожелае. Ти ще отговаряш за това пред мен, Тимъти Дженерой. — Елодин мушна дългия си пръст в гърдите му. — Ако разбера, че Уин е бил упояван или затварян, ще те яздя по улиците на Имре като малко розово пони. — Той му хвърли свиреп поглед. — Тръгвай.
Мъжът си тръгна толкова бързо, колкото можеше, без да започне да бяга.
— Можеш да влезеш — обърна се към мен Елодин, — но не вдигай никакъв шум и не прави резки движения. Не говори, освен ако той не те заговори. Ако говориш, говори тихо. Разбра ли ме?
Кимнах и той отвори вратата.
Стаята не беше каквато очаквах. Високите прозорци позволяваха на светлината да влезе вътре и да разкрие доста голямо легло и маса със столове. Стените, таванът и подът бяха изцяло облицовани с дебел бял плат и приглушаваха дори и най-слабите шумове от коридора. Одеялата бяха дръпнати от леглото и в тях, свит до стената, се бе омотал един слаб около трийсетгодишен мъж.
Елодин затвори вратата и свитият като мишка мъж леко потръпна.
— Уин? — меко каза той, като се приближи до него. — Какво се е случило?
Алдер погледна нагоре, ококорен като бухал. Беше слаб като върлина, гърдите му под одеялото бяха голи, косата му беше в пълен безпорядък, а очите широко отворени и кръгли. Той заговори тихо и с леко дрезгав глас:
— Бях добре. Чувствах се добре. Но всички тези хора, които говореха, кучета, калдъръми… Точно сега искам да съм далеч от това.
Уин се притисна към стената и одеялото падна от костеливото му рамо. Изненадах се, когато видях около врата му оловен гилдер. Мъжът беше напълно квалифициран арканист.
— Защо си на пода? — кимна Елодин.
Уин хвърли поглед към леглото, а в очите му се четеше паника.
— Защото ще падна — тихо отговори той с глас, изпълнен донякъде с ужас, донякъде със смущение. — И там има пружини и летви. Пирони.
— Сега как се чувстваш? — меко го попита Елодин. — Би ли искал да се върнеш с мен?
— _Не-е-е._ — Уин нададе отчаян и изпълнен с безнадеждност вик, стисна здраво очите си и придърпа одеялото по-плътно около себе си.
Тънкият му писклив гласец направи молбата му по-сърцераздирателна, отколкото ако я бе изревал с всичка сила.
— Всичко е наред. Можеш да останеш — меко го успокои Елодин. — Ще се върна да те посетя.
В отговор Уин отвори очите си. Изглеждаше внезапно възбуден.
— Не донасяй със себе си гръмотевицата — бързо изрече той. Протегна ръка изпод одеялото и сграбчи Елодин за ризата. — Но ми трябват свирка за котки, синьо надолу, също и кости. — Тонът на гласа му звучеше неотложно. — Кости за палатка.
— Ще ти донеса — успокои го Елодин и ми махна да излизам от стаята. Направих го.
Елодин затвори вратата след нас с мрачно изражение на лицето.
— Уин знаеше с какво се захваща, когато стана мой гилер. — Той се обърна и закрачи надолу по коридора. — Ти нямаш представа. Не знаеш нищо за Университета. За рисковете, свързани с това. Мислиш си, че това е едно приказно място — място за игра. А то не е.
— Точно така — сопнах се аз, — това е място за игра и всички други деца ми завиждат, защото успях да играя на „ще бъдеш бит с камшик до кръв и след това ще ти забраним да влизаш в Архива“, а те не можаха да го направят.
Елодин спря и се обърна да ме погледне.
— Много добре. Докажи, че не съм прав. Докажи ми, че внимателно си обмислил това. Защо Университетът с по-малко от хиляда и петстотин студенти има нужда от лудница с размера на кралски дворец?
Мисълта ми започна бързо да препуска.
— Повечето студенти са от заможни семейства — отвърнах аз. — Водили са лесен живот и когато са принудени да…
— Грешка — презрително ме прекъсна Елодин и отново тръгна надолу по коридора. — Причината е в онова, което изучаваме. Заради начина, по който обучаваме съзнанието си да се движи.
— Значи смятането и граматиката подлудяват хората — казах аз, като се постарах думите ми да прозвучат като твърдение.
Елодин спря отново и отвори най-близката врата. В коридора нахлуха панически крясъци:
— … В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН!
През отворената врата успях да видя млад мъж, мятащ се бясно върху кожените ремъци, които го притискаха в леглото, през китките, кръста, врата и глезените.
— Тригонометрията и диаграмите за логика не правят такива неща — каза Елодин и ме погледна право в очите.
— ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В…
Виковете продължаваха като непрекъснат напев, като безкраен и безсмислен вой на куче в нощта.
— … МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА…
Елодин затвори вратата. Макар че все още можех много слабо да доловя виковете през затворената врата, почти пълната тишина, която настъпи, беше слисваща.
— Знаеш ли защо наричат това място Колонията? — попита ме Елодин.
Поклатих глава.
— Защото там отиваш, ако чувстваш, че животът те е пронизал с кол.
Той се усмихна с безумна усмивка. Отекна смразяващ смях.
* * *
Елодин ме поведе през лабиринт от коридори към друго крило на Грънчарницата. Накрая завихме зад един ъгъл и аз видях нещо ново — врата, направена изцяло от мед.
Елодин извади от джоба си ключ и я отключи.
— Харесва ми да се отбивам тук, когато съм наоколо — каза той небрежно, докато отваряше вратата. — Да си проверя пощата. Да полея цветята — такива неща.
Той си свали единия чорап, върза го на възел и го напъха в процепа на вратата, за да я задържи отворена.
— Мястото е приятно за посещаване, но знаеш ли… — Той дръпна вратата, за да е сигурен, че няма да се затвори. — Не отново.
Първото, което ми направи впечатление в стаята, беше, че въздухът бе някак странен. В началото помислих, че мястото е звукоизолирано като стаята на Алдер Уин, но когато се огледах, видях, че стените и таваните са от гол сив камък. След това си рекох, че може би въздухът просто е застоял, но когато си поех дъх, усетих, че ухае на лавандула и чисто ленено платно. Имах чувството, че усещам някакво налягане в ушите си, сякаш се намирах дълбоко под водата, само дето, разбира се, не бях под вода. Размахах ръка пред себе си, като почти очаквах да усетя въздуха по различен начин — по-плътен може би. Но нямаше такова нещо.
